Стивън Бакстър
Война на световете (53) (Изтреблението)

25.
Вилата на Цитереанците

Когато се събудих отново по-късно през деня, се чувствах много по-добре.

Станах без чужда помощ. С облекчение съблякох нощницата — имах чувството, че до неотдавна я е използвала дама с няколко десетилетия по-възрастна от мен — и се измъкнах от прегръдката на чаршафи, които бяха толкова мухлясали, че при всяко обръщане в леглото се вдигаше прах, от който започвах да кихам. Но не можех да се сърдя на Верити, че не е сменила чаршафите със счупената си ръка, а нейните „цитереанци“, макар и услужливи, явно не влизаха в къщата. Изкъпах се с помощта на Верити и доволно навлякох собствените си дрехи.

После седнахме на малка веранда и пихме индийски чай, който намерихме в запечатана кутийка — истинска наслада за небцето! — подкрепихме се с осолено говеждо и компот от праскови. Верандата представляваше павирано пространство, оградено с еднометрови колони и два бетонни лъва, претенциозен, но и обичаен детайл за подобен имот, по-късна добавка към постройка, която първоначално е приютявала портиера на голямо имение или нещо подобно. Като цяло си беше доста обикновено, ако не беше разливът на река Мисборн, разбира се.

Следите от разлива се виждаха по стените и вратите, цялата къща миришеше на влага и разложение, килимите до един бяха мухлясали. Но къщата се намираше на ниско възвишение като много от по-старите строежи и при разлива на реката се бе озовала на нещо като остров сред езеро, от което стърчаха зелени плетове, телеграфни стълбове и горните етажи на други къщи, които не бяха извадили нейния късмет. Беше странна, тъжна, изпълнена с усещане за покой сцена, сякаш излязла от страниците на романтична книга за някакво далечно бъдеще след упадъка на нашата цивилизация, чиито отломки бавно отмират в едно погълнато от бурени блато.

Ала цветовете на пейзажа бяха странни, марсиански. Водата беше пълна с червен бурен, който плаваше по повърхността й като нашите водни лилии, докато сушата, все още неколонизирана, си оставаше зелена с цвета на земната трева и дървета. Червени езера и зелени континенти — точно каквото виждат нашите астрономи на Марс.

А по-неземни от пейзажа бяха неговите обитатели.

Седяхме на верандата чак до вечерта, метнали избелели одеяла върху краката си, хапвахме компот, пиехме чай и гледахме цитереанците.

През повечето време те плуваха лениво в езерото или си почиваха, легнали по гръб. А после се хвърляха отново във водата и излизаха оттам, устите им пълни с червен бурен.

От пръв поглед си личеше, че притежават силата, бързината и острите сетива на родени ловци, само че в мътните земни води нямаше нищо, което да ловуват. Само червеният бурен, докаран заедно с тях в цилиндрите от Марс, можеше да напълни косматите им кореми. Но каква гледка бяха само във водата! Плуваха досущ като тюлени, тюлени с гладки, обтекаеми черепи, ала с човешки лица.

Малките им — имаше шепа такива — също лудуваха във водата на воля и когато дребните им телца изскочеха на повърхността с някаква ловна „плячка“, полска мишка или полуудавен плъх, те се смееха и пляскаха с ръце, а ние двете им пригласяхме. Държаха се съвсем като човешки деца.

Когато си почиваха, се събираха на малки групи, по двойки или по трима и четирима. Децата се гушеха в родителите си или се търкаляха по земята, бебешорите сучеха от малките гърди на майките си, а предвид острите им зъбки на родени ловци, кърменето изглеждаше болезнено. Изкушена бях да приема тези групи за семейства, но експертите ще ви кажат, че за такива неща не бива да се мисли по човешките стандарти.

Онези, които не са виждали цитереанци в дивото, няма как да знаят колко грациозни са те, когато са на свобода, колко изящни са в игрите си. И ако използвам думата „игра“, то е защото именно такава я видях, защото във всяко тяхно движение, в нежния начин, по който общуваха, присъстваше усещането за забава, точно като при видрите, тюлените и навярно при делфините, интелигентните водни бозайници на нашата планета.

Верити, която от две години бе пленница в Кордона, знаеше за цитереанците — те също бяха пленници тук — много повече от мен, а и от всеки извън окупираната зона. През идните години ние проучихме по-подробно цитереанците, както на свобода, така и в пленничество (наблюденията от втория вид бяха проведени от онези нации, които толерират задържането на интелигентни видове като лабораторни екземпляри), а шведският физикохимик Архениус проведе подробно мултидисциплинарно проучване на природата и произхода на тези създания.

Първо, вече сме сигурни, че цитереанците наистина произхождат от Венера. За мен най-убедителният аргумент е анатомичният. Скелетът на цитереанците е як почти колкото човешкия, следователно е пригоден към малко по-слабата гравитация на Венера. За сравнение, скелетната структура на марсианските хуманоиди, адаптирана към гравитация с две трети по-слаба от земната, е толкова деликатна, че граничи с чупливото. Природата ни създава толкова силни, колкото е необходимо, не повече. Венера се намира по-близо до Слънцето и силата на слънчевото греене там е причината за малките очи на цитереанците, както и за по-голямата издръжливост на кожата им към слънчевите лъчи. Марс, от друга страна, е с петдесет процента по-далече от звездата ни в сравнение със Земята. Светлината, която стига до Червената планета, би била полумрак за нас, затова марсианските хуманоиди имат големи, чувствителни очи и нашето слънце ги заслепява.

Според Архениус Венера е топла и влажна планета; свят на блата. Воден свят, не само на сушата, но и във въздуха. Сякаш цялата планета е една безкрайна лагуна. Температурата на повърхността е двайсет до трийсет градуса по-висока от температурата по нашия екватор, а влажността е шест пъти по-висока от земната. Тази горещина води до образуването на дебел облачен слой, водни пари с дебелина от няколко мили. Ние не виждаме с телескопите си повърхността на планетата през облачната покривка, а цитереанците никога не са виждали звездите. Но Венера е светъл свят. Погледнато денем от повърхността, небето й сигурно грее от край до край.

Цитереанците са идеално пригодени към своя хабитат. Приликите със земните водни бозайници не се ограничават до видимото — плавателните ципи между пръстите на ръцете и краката и отлично обтекаемата козина. Венерианците имат силни и големи бели дробове, които могат да съхраняват въздух дори при високото налягане на дълбока вода. Имат и хриле, точно както аз бях предположила при първата си среща с Чарли. Сърцата им са три, като едното придвижва кръвта в тялото, а двете спомагателни я насочват към хрилете, които извличат кислород от водата и захранват преминаващата кръв. Чувала съм, че земните октоподи имат подобно устройство.

(Защо хуманоидната форма се среща и на трите планети, си остава загадка, между другото. Някои учени твърдят, че е заради определящата функция на жизнената среда, точно както делфинът, макар да е бозайник, прилича на акулата, която е риба, защото и двата вида живеят във водата. Други залагат на хипотезата за по-ранни миграции между планетите, много преди марсианците да дойдат на Земята. Може би юпитерианците или дори обитатели на по-малките и още по-стари планети Сатурн, Уран или Нептун са посещавали нашите по-млади светове в далечното минало и са оставили своя отпечатък. Ала по-дълбоките отлики, като различния минерален състав на костите например, противоречат на тази хипотеза. Каква мистерия само! Възможно ли е наистина да сме между планетни братовчеди?)

Облачната покривка на Венера е толкова дебела, че топлината вероятно се разпределя по цялата повърхност на планетата и температурата е еднаква и на екватора, и на полюсите. Оттам някои последователи на Архениус твърдят, че същото се отнася за представителите на растителния и животинския свят, че в екосистема без географски и сезонни вариации темповете на еволюцията са силно забавени. Според тях Венера е свят на по-семпли и по-малко разнообразни видове от онези, които обитават нашата планета, нещо като обрасли с папрати блата, населени с бавни и глупави тревопасни, да речем. Други обаче изтъкват очевидната интелигентност на цитереанците, които, според част от експертите, са интелигентни поне колкото нашите неандерталци. Те са ловци и вероятно умеят да създават и използват оръдия на труда, макар че това им умение явно е било затруднено от достъпа до суровини — камъните, подходящи за изработването на брадва например, като онези, които археологическата наука свързва с неандерталците и палеолита, на Венера са заровени под дълбоки пластове гниеща блатна растителност. Или пък цитереанците просто нямат интерес към оръдията на труда. Някои коментатори излизат с хипотезата, че венерианците са по своята същност естети — интелигентността им е лишена от характерната за човечеството амбициозност и вместо това е фокусирана върху насладата от плуването, състезанията и компанията на себеподобните.

Стейпълдън изказа теорията, че предвид горещината, влагата и плодородието на Венера не е изключено да има и други подвидове цитереанци, които обитават сухоземни участъци върху иначе водната повърхност на планетата или дори летят в облаците, които са гъсти, плътни и вероятно изобилстват от крилат дивеч. Ако е така, то тези летящи хуманоиди навярно са избегнали съдбата на плуващите си братовчеди, когато марсианските робовладелци са дошли на планетата им.

Аз обаче с очите си видях определени характеристики във външния вид и поведението на цитереанците, които говорят не толкова за ловци, колкото за хищници. Бременността при тях е по-кратка от нашата, бебетата им се раждат много по-активни и растат много по-бързо — едва излезли от майчината си утроба, те могат да плуват и да бягат от хищните животни, привлечени от течностите, съпровождащи раждането. Направи ми впечатление и инстинктивният им страх от „големи“ неща — крият се от цепелините, бягат дори от сенките на газовите цистерни. Може би гигантски чудовища като динозаврите бродят из блатата и океаните на техния свят. И може би страхът и бягството са причината за еволюционното зараждане на тяхната интелигентност, а не агресията; нуждата да си сътрудничат, която е очевидна за всеки, който ги е наблюдавал.

Без съмнение, цитереанците са станали жертва на марсианското нашествие. Както изтъкна Верити:

— Всички зрели цитереанци на Земята са били докарани с марсианските цилиндри. Прави ли ти впечатление колко много от тях са ранени? Козината крие по-дребните наранявания, но ако се вгледаш, ще видиш отоци, контузии и зле зараснали белези, някои са с отхапани уши и дори с липсващи пръсти — наранявания, които са получили в цилиндрите. Така поне смятаме ние.

— Наранявания, причинени от марсианците?

— Може би не директно. — Тя се обърна да ме погледне. — Опитай се да си го представиш. По всичко личи, че марсианските хуманоиди са заробени отдавна, толкова отдавна, че са се пригодили еволюционно към робството си. При цитереанците не е така — те са силни, набити и са свикнали да живеят на свобода. И имат воля за живот! Ако си затворен в цилиндър насред космоса и марсианците дойдат да вземат поредното лакомство за вечерята на екипажа, няма ли да се бориш за оцеляването си? Боричкането в тъмното и тясно пространство, докато всеки се е опитвал да мине назад, трябва да е било брутално и отчаяно.

— Дори и да е така, някои очевидно са оцелели и са стигнали до Земята.

— Вероятно точно такъв е бил първоначалният план — каза Верити. — Цитереанците май имат по-добър шанс да оцелеят на нашата планета от крехките марсиански хуманоиди. Затова са ги пуснали на свобода — да се плодят и да осигурят дивеча на бъдещето.

Усмихнах се.

— Като зайците в Австралия.

— Именно. — Верити погледна към цитереанците, които все така се забавляваха по своя си начин. — Да се надяваме, че няма да се окажат вредители като зайците в Австралия, иначе перспективите им на тази земя ще станат… е, да речем, че никой няма да им се зарадва особено.

Вероятно не е нужно да обяснявам на читателя колко впечатлена бях от Верити Блис. По-късно Франк щеше да потвърди мнението ми, изтъквайки, че природната й интелигентност далеч надхвърля образованието, което е получила, и се проявява при всеки удобен случай. Нищо чудно, че се беше издигнала толкова бързо в доброволческия корпус. Сега, когато думите й за цитереанците демонстрираха за пореден път острата й наблюдателност, аз се запитах дали при други обстоятелства Верити не би израснала до забележителен учен. Загубата й, както ще разкажа по-нататък, нарани дълбоко и двама ни — и мен, и Франк.

Слънцето заходи към залез и малките се сгушиха за сън в майчините си обятия. А зрелите индивиди започнаха да се отделят по двойки. Не личеше да има нещо планирано в този процес, сякаш той бе просто поредната проява на ленивото плацикане във водата, въпрос на побутване, подушване и ласка с ципеста ръка. А после, на броени метри от съседите и буквално пред нашите очи, чифтосването започна. Основният метод беше лице в лице във водата, като мъжкият и женската се прегръщаха за опора, мъжкият тласкаше, а женската отвръщаше на тласъците. Понякога женската се обръщаше с гръб към мъжкия, който буквално лягаше върху нея, и само главата й стърчеше над водата с отнесено изражение върху дребното лице. Друг път, преди или след акта, а понякога и вместо него, те си играеха, опознавайки се с ръце и уста.

Не смеех да погледна към Верити.

Тя реагира със смях на стеснителността ми.

— Свиква се с гледката. За разлика от нас те не познават чувството за срам.

— Означава ли това, че трябва да гледаме на тях като на животни въпреки очевидната им интелигентност? Животните също не изпитват срам, защото не са в състояние да разберат какво е това.

— Не са животни. Имат език, между другото — чувала съм го нощем, когато е тихо. Звучи като бълбукане, като ромон на поток. Може би просто си нямат свещеници, които от хилядолетия да им внушават, че телата им са греховни.

— Ами кръстчето на Чарли?

— Както казах, за това трябва да благодарим на абътсдейлския викарий — промърмори тя. — Той се е вманиачил на тази тема. Грехопадението отнася ли се за цитереанците? Или за марсианците? Имало ли е марсиански месия, цитереански Христос? И трябва ли посланието на нашия Исус, Христос Човека, да бъде отнесено и на техните светове? Сериозни въпроси. Затова викарият се опита да „разговаря“ с цитереанците на тази тема. С очите си го видях как нагази в езерото, за да даде кръстчето на Чарли! Предполагам, че лъскавата висулка му е харесала. — Погледна към водата, където тъмните сенки на цитереанците още се сношаваха нежно, и ми намигна. — Между нас казано, добрият ни викарий май проявява нездравословно силен интерес към откровената им сексуалност. Хайде да се прибираме. Само като ги гледам, и ми се доспива…

Аз също бях уморена, но и очарована също така. Признавам, че винаги съм изпитвала известна погнуса при вида на марсианските хуманоиди, не толкова заради физиката им, колкото заради дълбоко безволевото поведение на расата им. Цитереанците бяха заробени наскоро и в тях аз виждах нещо от идеята за благородния дивак.

Това, разбира се, е мое възприятие, обусловено от собствените ми предразсъдъци. Цитереанците бяха животни… хора… със свое културно и биологично наследство, точно като марсианците някога, и нямаха нужда от моето одобрение. Но тук описвам размишленията си откровено, а колко струват те, нека друг прецени.

Прибрахме се в къщата. Угасихме печката, на която си бяхме сварили дъждовна вода за чая, направихме тоалета си и се мушнахме в леглата.

Онази нощ също спах добре. Не помня да сме правили някакви конкретни планове за следващия ден. Имахме достатъчно храна и дори чай, и изглеждаше разумно да си дадем малко време, за да се справим с травмата от пристигането си тук, а аз — и с напрежението от дългото пътуване преди това. Сигурно негласно сме планирали да останем във вилата поне още ден-два, да съберем сили и да решим каква ще е следващата ни стъпка, която по необходимост щеше да включва измъкването ни от острова и речния разлив.

Каквото и да бяхме възнамерявали обаче, то така и не се осъществи. Защото в малките часове на нощта ни събудиха ужасните писъци на цитереанците.