Стивън Бакстър
Война на световете (45) (Изтреблението)

17.
В Кордона

Когато разбрал, че пътувам към вътрешността на Кордона, Франк настоял лично да ме посрещне и така се озовал тук. Тед Лейн, от своя страна, настоя да ме придружи и се качи при нас.

Оставихме оцелелите войници от фортификационния корпус с обещанието да им пратим транспорт по най-бързия начин. Въпреки това сърцето ми се сви, когато потеглихме. Измъчваше ме силно чувство на вина, задето ги оставяме, всичките толкова младички, повечето ранени, видели смъртта на свои другари и всичко това заради моята мисия. Мисия, за чието естество те не знаеха нищо.

И така, двамата с Лейн седяхме един до друг в колата, целите кални и прашни, че и опръскани с кръв. Чувствах се нелепо. На всичкото отгоре ушите ми още звънтяха, сякаш в унисон с общото усещан за нереалност. Франк ни каза, че отзад имало лекарска чанта. Намерихме я, пихме вода от манерката, която намерихме вътре, почистихме ръцете и лицата си и намазахме порязванията с антисептичен крем. Тръснах глава и от косата ми се посипа прах.

— Не ми се мисли как изглеждам.

— Добре си изглеждате, госпожице — успокои ме Тед Лейн.

Все още бе рано сутринта и зеленият пейзаж се къпеше в светлината на слънцето.

— Истина ли е, Тед? Онова наистина ли се случи? Работната машина, мъжете, които загинаха… Бен Грей…

Той хвана ръката ми.

— Още не сме в безопасност. Тук е марсианска територия. Оставете тези мисли за по-късно. Все едно ги затваряте в кутия и я прибирате някъде за по-подходящ момент.

— Ти така ли…

— Просто го направете, госпожице. Върши работа.

Кимнах.

Франк не се обърна да ни погледне. Бяхме женени някога и аз знаех, че ще разбере кога съм готова, без да му обяснявам в подробности. Засега цялото му внимание бе насочено към шофирането.

Междувременно ролсът подскачаше по осеяното с дупки шосе и ни отнасяше все по-далече от разораната земя на военната зона, навлизайки в район, който ми се видя застинал в скучна монотонност в сравнение с моите преживелици по пътя ми дотук. Бяхме в типичната английска провинция и в този ден в средата на май земята се беше наметнала с плътната, влажна и пропита със слънце зеленина, каквато не можеш да видиш никъде другаде. Зърнах зелени плетове и къщи от стар камък, макове и огнивчета, а на един нисък клон видях овесарка, кацнала там като едноличен господар на света.

В сравнение с Германия тук всичко изглеждаше толкова старо… и хаотично също, със синори, датиращи от келтските времена или от по-рано дори, с паянтовите си сгради, преди плевни или дърварски заслони, а сега превърнати в магазини за цветя и градинарски принадлежности или в беседки за ново поколение пътници. Това е резултатът, когато столетия наред си живял в мир, когато десетки поколения са проспали историята. Внезапно ме обзе чувство за древност, за приемственост, от Уот Тайлър през Шели до Дарвин, ако позволите да спомена трима от моите лични герои. Видях една Англия, чиято история нямаше нищо общо с марсианците, и от дъното на сърцето си почувствах, че тази Англия трябва да бъде спасена.

Ала вгледаш ли се по-внимателно, „скуката“ се оказваше измамна.

Като за начало, по шосето нямаше други автомобили, ако не броим онези, които ръждясваха, изоставени встрани от пътя. Най-стряскащата гледка от този вид видяхме на един прелез — преобърнат влак, който лежеше на една страна край релсите, пътническите вагони бяха смазани на трески, а товарните приличаха на гигантски мъртви хлебарки, преобърнати с колелетата нагоре. Порази ме не толкова унищожението на влака, а фактът, че никой не си е направил труда да разчисти отломките.

Малко по-късно минахме с висока скорост през район, който отдалеч изглеждаше опожарен заради черния прах, покриващ всичко като сажди — шосето, къщите, нивите. Франк обясни, че било последица от нападение с черен пушек. През Първата война марсианците бяха съсипали големи участъци от Съри по този начин, само че онази субстанция, създадена на сухия Марс, лесно се неутрализираше с вода и се превръщаше в безвреден прах. Сега марсианците бяха променили нещо в състава й, направили я бяха по-отровна и устойчива, неподатлива дори на високата английска влажност. Но, по думите на Франк, марсианците рядко прибягвали до нея, използвали я само като „наказателна мярка“, когато срещнели съпротива. Така де, целта им не била да ни избият.

И сякаш другите странности не стигаха, направи ми впечатление, че Франк все поглежда към небето.

Забелязах и необичайни подробности в самия него — яката на ризата му беше протъркана, лактите на куртката му бяха несръчно закърпени с парчета кожа. Това не беше в стила му, Франк беше човек с уважавана професия, държеше да е чист и спретнат. Имаше промяна и в поведението му, онези постоянни погледи към небето говореха за стрес и вътрешно напрежение. Едва по-късно той щеше да ми разкаже за преживяванията си с армията, когато се приземили цилиндрите, преживявания, които неизбежно оставят белези, и за двете години след това, преживени в окупирана територия. Въпреки това си личеше, че му е приятно да шофира, а може би и се радваше, че ме е намерил жива и здрава.

— И откога имаш ролс-ройс? — Чувах гласа си приглушен заради упорития звън в ушите, но вече не обръщах внимание.

— А, де да беше мой — отвърна той. — Не, колата е на вдовстващата лейди Бонвил, голямата клечка в наше село, ще се запознаеш с нея. Или по-точно станала е нейна след смъртта на съпруга й преди години. Част е от колекция.

Навлизахме в малко село, нищо особено, редица от затворени работилници и работнически общежития, заобиколени от ниви. Но в селото имаше железопътна гара, а около нея се редяха големи вили. Самите релси бяха обрасли с бурени.

— Вдовицата държала колите скрити в продължение на месеци. В първите дни марсианците унищожили всички моторни средства, които им попаднали пред погледа, но онези красавици оцелели. И сега са ни изключително полезни, макар че пак трябва да внимаваме, разбира се.

Спряхме пред олющената сграда на гарата. Франк слезе от автомобила, като отново погледна към небето.

Аз също слязох, след мен и Тед — потен, с размазана по лицето кръв, със смачкана и мръсна униформа, но винаги до мен.

Задната стена на сградата беше съборена и заменена от провиснал брезент. Франк дръпна някакво въже и брезентът започна да се вдига като сценична завеса.

— Помогни ми, човече.

Тед побърза да хване друго въже, аз също задърпах.

Брезентът се вдигна достатъчно да видим изтърбушения интериор на чакалнята. Билетната каса още си беше на мястото, вратата на тоалетната зееше отворена, но извън това сградата беше опразнена и превърната в импровизиран гараж. Половината помещение бе заето от малък трактор, имаше и много инструменти, мазни парцали, метални туби с бензин и машинно масло.

Франк ни махна да се дръпнем, вкара сръчно ролса до трактора, после излезе и спусна брезента.

— Абракадабра — сухо каза той. — Изчезна като с магия. Знам, че изглежда странно, но марсианците все още не знаят достатъчно за железопътната архитектура от края на деветнайсети век, така че мястото е идеално за скривалище. Боя се, че оттук до Абътсдейл ще трябва да вървим пеша, но не е чак толкова далече. Е, то нищо не е твърде далече откъдето и да било в Кордона, тъй като диаметърът му е едва двайсетина мили…

Продължихме по шосето, което в този си участък се изкачваше на север. Скоро усетих, че се уморявам. Намирахме се в Чилтърнс, земя на стръмни нанагорнища и скрити долчинки, земя, където поредният хълм те чака зад ъгъла, както мускулите на краката ми щяха да открият през идните дни. Ала мирната тишина ни се отрази добре, на мен и на Тед, след екстремните ни преживявания.

Истината е, че след шока на внезапното насилие тази пропита от скучна провинциална атмосфера земя ми се струваше нереална.

Скучна провинциална атмосфера… Не беше точно така всъщност, съзряла го бях от колата и още повече го долавях сега, когато бавният ход ми позволяваше да видя по-добре детайлите. Крайпътните плетове не бяха подрязвани отдавна, бурени растяха на воля. Къщите, покрай които минавахме, бяха изоставени, някои разбити или опожарени. На места телефонните кабели се влачеха по земята. Няма да забравя една особено болезнена подробност — избелял плакат, закачен за килнат телефонен стълб, който съобщаваше за селскостопанско изложение през есента на 1920-а, сезон вече отминал и изложение несъстояло се.

Франк беше взел раницата си от колата и сега извади от нея манерки с вода. Двамата с Тед пихме жадно, без да спираме.

Освежен от водата, Тед започна да задава въпроси, подклаждани от характерното му любопитство и поглед за детайлите:

— Как се снабдявате с бензин?

— От складове преди нашествието — отговори Франк и посочи към небето, където един аероплан жужеше като далечна оса. — Снабдяват ни и по въздуха, но марсианците са доста ефективни в стрелбата си по самолети, така че не можем да разчитаме на доставките. Имаме си строга система за разпределение на всичко, не само на бензина. Боя се, че рано или късно запасите ни ще се изчерпят. — После ме погледна. — Но може би нещата ще се променят, преди да се е стигнало дотам? Казаха ми, че идваш, Джули, но не и защо…

Вече знаех, че командването поддържа някакви съобщителни връзки с вътрешността на Кордона, затова не бях изненадана особено, че Франк е бил уведомен за пристигането ми. Очаквала го бях и откровено казано, живеех с неясната мисъл, че срещнем ли се, ще му кажа всичко за мисията си, наистина всичко, чак до това за кръвта и Лъжата, че ще разчитам на преценката и силния му дух, на помощта му.

Ала сега, когато вече бях тук и вървях през този негов Кордон с патрулиращите марсианци, скритите автомобили и прочее, ме терзаеше безпокойство. Бях живяла две години в окупирана Франция и бях видяла с очите си как този факт дава своето отражение върху живота и решенията на отделния човек, как обществото като цяло търпи грозни промени. Тези мисли бяха неприятни и до голяма степен инстинктивни, караха ме да се чувствам неудобно дори пред Франк, но така или иначе ме доведоха до решението да запазя, поне на първо време, тайната за истинското естество на мисията си, докато не придобия по-добра представа в какво съм нагазила. Така че не казах нищо, а и Франк не настоя с въпросите си.

Зад поредния завой на шосето стигнахме до преобърната каруца със счупени колела и скелет на кон. Едрите кости бяха напълно оглозгани, не се усещаше миризма на леш и това правеше гледката някак абстрактна.

Франк посочи.

— Виждате ли счупената кост на крака? И дупката от куршум в черепа? Собственикът е отървал животното от мъките му.

Тед го погледна.

— А човешки останки?

— И такива се срещат — отговори Франк. — В канавките, в изоставени къщи, които разбиваме, за да търсим провизии. По заповед на Временния комитет, разбира се. Погребваме ги както си му е редът. Викарият на Абътсдейл казва заупокойната молитва, вписва имената и датите в регистъра, стига някой да разпознае починалите. Най-често ги отнасят гладът и болестите… Ако са станали жертва на марсианците, обикновено няма какво да погребем. Хайде, малко остана. Скоро ще стигнем до нивите, които обработваме.