Стивън Бакстър
Война на световете (1) (Изтреблението)

1.
На оръжие

За онези от нас, които оцеляха, Първата марсианска война от началото на двайсети век беше катаклизъм. И все пак, за умове далеч по-велики от нашите и по-стари дори от марсианците, умове, които са наблюдавали нашия свят от студените дълбини на космоса, онзи конфликт сигурно е изглеждал нещо дребно, тривиално дори.

Колкото по-далеч се намира един свят от Слънцето, толкова по-стар трябва да е и толкова по-студен. Земята например е по-стара от горещата и плодородна Венера, а Марс, студен и суров, е на свой ред по-стар от нашия умерен свят. Външните планети Сатурн, Уран и Нептун са наистина древни и вовеки застинали в лед и безвремие. Ала Юпитер — кралят на планетите, с маса по-голяма от всички други взети заедно, по-стар от Марс, както Марс е по-стар от Земята, и топлен от свой вътрешен огън е, и трябва да бъде, дом на най-великите умове. Вече знаем, че неговите обитатели са ни наблюдавали отдавна, наблюдавали са човечеството, марсианците и дори невинната Венера. Какво ли са си мислели за нашата война? За крехките искрици, разсичащи нощното небе, огньовете върху зелената повърхност на нашата планета, индиговочерния дим тук и там… рояците безпомощно население. Юпитерианците вероятно са наблюдавали всичко това както мълчалив бог наблюдава своите несъвършени творения, размишленията им остават непонятни за нас, а неодобрението им е бездънно. И все пак, както твърди Уолтър Дженкинс, великият хроникьор на Първата война, това космическо наблюдение създава контекст, в който ние, до неотдавна венец на сътворението в собствените си грешни представи, трябва волю-неволю да продължим маловажното си съществуване. Уолтър се оказа прав. Този страховит контекст щеше да определи параметрите на Втората война и да се превърне в най-важния фактор в собствения ми живот.

От друга страна, аз, както и повечето хора, успявах да запазя разсъдъка си, като не мислех за това.

И като стана дума за наблюдението, сега, когато пристъпвам към собствените си мемоари, редно е да призная за дългата сянка, хвърляна от онзи крайъгълен роман, познат на всички като „Разказа“, историята на Първата война, написана от Уолтър, моя изтъкнат девер — ако още мога да го наричам така, след като се разведох с брат му Франк, — творба, която остави траен отпечатък в общественото подсъзнание, както би се изразил Фройд, личният терапевт на Уолтър, отпечатък толкова дълбок, че все едно го е прогорил топлинен лъч. Нека предупредя читателя от самото начало, че ако търси величието на космоса, възпято от претенциозното перо на бивш професионален журналист, значи трябва да почука на друга врата. Но ако се надява на честен и неразкрасен разказ от първа ръка, ако очаква да прочете за преживяванията на една жена, оцеляла след Първата война с марсианците и пострадала жестоко по време на Втората, то тогава аз скромно му предлагам тази история такава, каквато я видях с очите си.

Има известна ирония във факта, че се забърках във втория конфликт много преди марсиански крак да стъпи отново на Земята. Започна се със серия от телефонни обаждания. Уолтър упорито ме търсеше от една болница във Виена. По онова време аз търпеливо градях новия си живот в Новия свят и не исках да имам нищо общо с отломките от стария. Но винаги съм страдала от изразено чувство за отговорност. Затова се отзовах.

Каква лудница само! От самото начало историята се заплете невъобразимо.