Стивън Бакстър
Война на световете (10) (Изтреблението)

10.
Към Станмор и Лондон

Онази нощ всички останахме да преспим в Отършоу.

Уолтър се обадил повторно след полунощ, Марина говорила с него, след това събуди и нас да ни съобщи новината. Уолтър бил получил потвърждение за вероятната дата, когато ще се приземят цилиндрите — полунощ по гринуичко време на двайсет и осми срещу двайсет и девети март, понеделник. Моделът на изстрелване и приземяване и интервалът помежду им приличаха на тези от 1907-а. Все още никой не беше направил публично изявление по въпроса.

В понеделник, значи. Срещата ни в Отършоу се беше провела в четвъртък. Времето ни притискаше. В петък сутрин, след като закусихме и се сбогувахме набързо, ние се пръснахме в различни посоки.

Смятах да ида най-напред в Станмор, където живееше снаха ми. След смъртта на съпруга й през седма година — моя брат Джордж, — на когото тя бе разчитала за всичко, Алис, слабохарактерна по природа, съвсем се отнесе и увисна на шията на приятели и роднини, за чиято помощ се отплащаше с глупави и егоистични приказки, подправени с фрази като „ако скъпият ми Джордж беше тук…“. Признавам, че една от причините да избягам в Америка бе да се махна от нея. Алис беше само с пет години по-голяма от мен, но с мрънкането и досадната си прилепчивост приличаше на склерозираща леля, за която да се грижиш. И все пак се бях прибирала няколко пъти, за да я вадя от поредната сериозна криза — болест или друго. Признавам обаче, че се е случвало и тя да ми помага на свой ред.

Франк веднага одобри намерението ми, защото и сам бе виждал Алис да се срива при опасност, като се започне с най-голямата от всички — когато двете бягахме към Лондон по време на войната и съдбата го постави на пътя ни. Но станеше ли въпрос за Алис и грижите около нея, той винаги предпочиташе да прехвърли тази отговорност на моите рамене.

Самият Франк все още живееше в старата ни къща в Хайгейт, северно от Лондон, там беше практиката му, а сега и домът на втората му съпруга и техния син — беше изкупил моя дял от имота. Смяташе да потегли директно към Хайгейт с колата си и предложи да ме откара до Станмор, което нямаше да го отклони много от пътя му. Съгласих се, но настоях да платя половината от бензина. Пазарлъкът ни беше уж на шега, но с усещането за подводни камъни — какво друго може да се очаква всъщност от приятелски развод като нашия?

Сбогувахме се с Отършоу и приятелите си. Филип, братовчедът на Франк, се връщаше при семейството си, което се бе установило на южния бряг, след като домът им в Ледърхед бе разрушен по време на войната. Бърт Кук и Ерик Идън го помолиха да ги откара до гарата, за да хванат влак до Лондон, откъдето да се придвижат към съответната си военна част. И двамата не бяха на редовна служба от години, но вярваха, че ще ги приемат радушно в светлината на новата ситуация. А по думите на Кук, Лондон много скоро щял да се превърне в „гигантска разпределителна гара“ за войски и оборудване, които да потеглят към мястото, където ще се приземят марсианците.

Марина Огилви беше решила да остане в Отършоу, само на няколко мили от Хорселската мера, където бе паднал първият нашественик през седма година. Каза, че „светкавицата никога не удря два пъти на едно и също място“. Оказа се права за това, както щях да се убедя лично, когато двете се видяхме отново.

И така, двамата с Франк потеглихме на север с колата му.

Отказахме се от прекия път, който щеше да ни прекара през милитаризирания Коридор с всичките му проверки и усложнения, и вместо това заобиколихме. Отклонихме се на запад чак до Багшот и прекосихме реката при Уиндзор. Запомнила съм пътуването ни през градчета и села, потънали в ежедневния си ритъм — всичко изглеждаше мирно и обикновено, ако не броим необичайното изобилие от знамена и военни униформи. Уиндзор, с кралския дворец в средата, приличаше на военна зона, толкова сериозна бе охраната му.

Обядвахме набързо в една странноприемница край Слоу. Седяхме близо до шумна група млади майки, имаше и работници, които си говореха за предстоящия четвъртфинал за купата между морски пехотинци и сапьори, тук-там по масите седяха самотни клиенти, които се наливаха с бира и разлистваха „Дейли Мейл“. Денят беше прекрасен, окъпан от светлината на ясно небе. Пролетта беше закъсняла и Франк каза, че този бил кажи-речи първият слънчев ден за годината. Значи бяхме извадили късмет.

— Късмет! — повтори Франк и се усмихна горчиво. — Не е ли зловещо, че сме сред шепата хора в Англия, които знаят истината.

Сложих ръка върху неговата.

— Справихме се преди. Ще се справим и сега.

Той кимна. После издърпа смутено ръката си.

Преди да си тръгнем от странноприемницата, Франк се обади отново у дома, макар сутринта да бе говорил със съпругата си от Отършоу да я предупреди, без да навлиза в подробности. Този път отсреща вдигна прислужницата и обясни, че съпругата му и детето вече са потеглили с втората кола на семейството.

— Пътуват за крайбрежната ни вила в Корнуол — обясни ми Франк. — Точно по тази причина я купихме, между другото. Като място за бягство в случай на… ами, в случай като този. Близо е до Фалмаут, ако се наложи да напуснем страната с кораб като последния път.

— Трябва да отидеш при тях — решително казах аз.

Той поклати глава.

— Имам дълг. След като те оставя, ще тръгна към Хайгейт да заключа къщата. Прислужницата ни има сестра в Уелс — ще я кача на влак, преди цял Лондон да е налазил железниците. А това непременно ще стане веднага щом Марвин направи изявление, нали така? После, още днес вечерта, ще потегля към Блумсбъри. — Говореше за апартамента на Гауър стрийт, където бе живял под наем в студентските си години и който по-късно беше купил, воден от носталгия, а и за да отсяда там, когато задълженията му го задържаха в столицата. Е, не беше точно апартамент, по-скоро таванска стая. — Оттам е много близо до казармите на Олбани стрийт.

— Каквото и да кажа, няма да променя решението ти, нали? Той се ухили.

— Ти си журналистка. Сериозно ли очакваш да повярвам, че след като се погрижиш за снаха си, ще се завреш в някоя дупка, докато наоколо ти се разгръща най-великата новина на столетието?

— И двамата сме идиоти. Или пък не сме?

— Наздраве за това — каза той и вдигна халбата си.

Остави ме в Станмор без инциденти.

Имах ключ за къщата. Установих, че снаха ми вече е заминала — от съседите разбрах, че е тръгнала за минералните бани в Бакстън със своя приятелка. Това би трябвало да я държи далеч от предстоящите неприятности, стига те наистина да се съсредоточаха в Лондон. Макар че, пак според съседите, смятала да се върне след няколко дни. Така или иначе, за момента не можех да направя нищо повече за нея.

Онази петъчна нощ останах да преспя в къщата в Станмор. Чудех се каква да е следващата ми стъпка. Бих могла да тръгна за Лондон, целта на предишното нашествие. Или бих могла да избягам — с малко късмет можех да се върна в Америка.

И докато още се колебаех, около обяд на следващия ден нацията най-после бе уведомена — чрез специални издания на вестниците, чрез плакати и прокламации, чрез автомобили с високоговорители и от самия Марвин, чийто глас стигна до всеки дом по радиоапаратите. Изявлението му гласеше, че нов „полет“ на марсиански проектили е бил забелязан и вече е потвърдено, че се насочва към централна Англия. Страната моментално премина на извънреден режим, обявена бе мобилизация на всички редовни войски, запасняци, онези от „Фърд“ и прочее. Изявлението на Марвин завърши с един от бодряшките маршове на сър Едуард Елгар. Дори за мен, една от малцината привилегировани, които знаеха за нашествието предварително, това студено потвърждение дойде като тежък удар.

Вече знаех какво трябва да направя. Бях журналистка и трябваше да отида на мястото на събитието — в Лондон. Събрах си набързо багажа с надеждата, че не съм закъсняла и ще успея да се кача на някой влак.

Малко преди да тръгна, Франк се обади по телефона. Помня ясно думите му, защото, макар по-късно да научих какво е станало с него от собствения му разказ и от подробния дневник, който бе съумял да си води, онзи разговор по телефона щеше да бъде последван от неизвестност, продължила повече от две години.

— Мили боже — каза той. — Брат ми е бил прав!