Стивън Бакстър
Война на световете (96) (Изтреблението)

8.
Нос Челюскин

След като закусихме набързо, ние, пътниците, се екипирахме отново със специалното облекло за студено време и зачакахме да ни свалят от гондолата. Готови бяхме за работа, много от учените носеха фотоапарати и различни други уреди и инструменти в сакове и сандъчета. Слизахме в колона по рампата на гондолата, когато разпознах един от инструментите по името на производителя, отпечатано върху кутията му — гайгеров брояч за измерване на радиация.

Стоях с Ерик и Джо край „Фатерланд“ и се оглеждах. Слезли бяхме от кораба насред военен лагер, над който се вееше знамето на руската империя. Видях ниските сгради на казармите, оръдията и сандъците с муниции, покрити с брезенти, както и редици от автомобили, някои с плазове вместо гуми за придвижване по сняг. Имаше дори един ландшип, от малките, наметнат с арктически камуфлаж в бяло и сиво. Всичко това, заедно с площадка за кацане, достатъчно голяма да приеме въздушен кораб с размерите на „Фатерланд“, беше оградено с телена мрежа. А по северния периметър на заграждението имаше наблюдателни кули, порти за излаз и батарея от големи военноморски топове върху въртящи се установки.

— Натам е океанът — каза някой. — Усеща се миризмата на сол. Натам са насочени и оръдията, на север.

Беше Уолтър Дженкинс, увит в черни кожи. Нахлупил бе огромна руска кожена шапка и малкото, което се виждаше от лицето му, бе скрито зад големи слънчеви очила и дебел слой мехлем. Зачудих се дали студът влошава, или облекчава състоянието му.

— Добро утро, Уолтър — сухо поздрави Ерик Идън.

Джо Хопсън дружески го плесна по рамото.

— Радвам се да те видя. И по обратния път недей да се криеш. Четиримата можем да… знам ли, и един бридж да ударим.

— Бридж? — повтори след него Уолтър.

В този момент Ото Шмит ни повика да се съберем — пътниците, двама души от екипажа и един взвод войници. Поведе ни към портата при северната страна. Към морето, значи.

Уолтър вървеше до мен.

— Малко остава до крайната ни спирка. Руснаците, след като направили откритието си по случайност — макар аз да го предсказвам от години! — са построили базата много близо до мястото. Знаеш ли къде се намираме, Джули?

— На полуостров Таймир. На северния бряг на Русия, тесен нос, който се протяга в Северния Ледовит океан…

— И разделя Карско море от море Лаптеви, да.

Стигнахме до строго охранявана порта в телената ограда. Човек от екипажа на „Фатерланд“ вече бе събрал паспортите на пасажерите; сега един младши офицер ги разлистваше подред и ни извикваше по име да преминем. Отвъд оградата, бог знае защо, миризмата на океана се усещаше много по-силно.

— Но за това конкретно място знаеш ли? — продължи да ме разпитва Уолтър. — Нарича се нос Челюскин. Най-крайната северна точка на полуострова…

Огледах се и видях океана. Ивица тъмен замръзнал бряг, а отвъд него водата изглеждаше черна. Навътре ледени блокове белееха като кости. Тръгнах бавно натам и скоро видях сянка върху земята пред нас — кръг, яма, охранявана от войници с автоматични оръжия и безжични радиостанции. Шахта, прокопана в земята; съвсем същата като онази, която видях в Амершам.

— И този нос — продължаваше Уолтър — всъщност е най-северната точка на целия евразийски континент. Точно тук, където стоим в момента. Най-северната точка. Сега разбираш ли?

Поех си дъх.

— Марсианците. Дошли са на север. Възможно най на север.

— Дошли са от цяла Евразия, от Берлин, Петербург, Пекин, дори от Константинопол. Смятаме, че онези, които се приземиха в Северна и Южна Америка, също са се отправили на север, прехвърлили са се в Азия през Беринговия проток, което не е голямо предизвикателство за тях, особено през зимата. Виждали са ги на канадска територия как се придвижват. Странно е обаче, че почти не са се възползвали от летящите си машини.

— А Африка? Марсианците, които се приземиха в Дърбан?

— Това остава загадка. Сигурно е, че са напуснали ямите си. Говори се, че в горите на Централна Африка са били намерени горили и шимпанзета с източена кръв… Някой ден може да пратим експедиция в това тъмно сърце и да разберем какво е станало. Колкото до Южна Америка, още никой не е проникнал в джунглите на Амазонка. И това остава за идните поколения. Хайде, ела. Искам да ти покажа още нещо.

Тръгнахме към сянката в земята, към ямата, същата като онази в сърцето на Англия, но трансплантирана в замръзналата арктическа тундра. Шахтата, широка малко над трийсет метра — точно колкото диаметъра на марсиански цилиндър — беше облицована с алуминий, отново като в Амершам. Но за разлика от английската, тази яма не беше заспала, не беше инертна. Наближих я предпазливо и чух туптене като пулс на биещо сърце дълбоко под земята. Същия звук бях чувала в Англия, в марсианския Редут с Албърт Кук, и сега повторението събуди у мен неканени спомени.

— Те са тук — промълвих. — Още са тук.

Ерик Идън ме хвана за ръката, нежно почти.

— Стегни се, момиче.

Част от научните експерти бяха насочили вниманието си не към самата яма, а към един широк изкоп, дълбок приблизително метър и дълъг двайсет, ориентиран по оста север-юг. Учените, до един очилати, брадати и плешиви — по онова време с наука все още се занимаваха предимно мъже — изглеждаха силно развълнувани. С дебели защитни ръкавици на ръцете те вземаха проби от растенията вътре — растения месести, алени и бодливи, плътно покрили стените и пода на изкопа.

Докато Уолтър ме водеше натам, аз видях и други такива изкопи да се спускат по тесния бряг към водата. Уолтър се наведе край един от тях, откъсна шепа от растението и ми даде да го погледна. Беше сухо на пипане и някак гумено, но извън това приличаше на водорасло.

— Спокойно, и да го смачкаш, няма проблем. Има много по брега, размножава се като плевел. Расте вътре в земята, на места по повърхността, също и по дъното на морето.

— Откъде знаем това?

Уолтър посочи към някаква машина край брега. Приличаше на бойлер с колела, но имаше перископ като подводница и кръгли илюминатори с дебело стъкло.

— Какво е това? Някакъв потопяем апарат?

— Да, но не от конвенционалния вид. Идеята е да се движи по морското дъно, буквално пълзи. Моделът е стар и не се е наложил, но все пак има своите приложения. Смелият му екипаж, съставен изцяло от руски учени, влязъл с това чудо навътре в океана, под леда. И навсякъде открили…

— Това нещо? — Вдигнах шепа. — Червен бурен ли е? Помня колко бързо растеше, дори онази първа партида, която марсианците донесоха през седма година.

— Вероятно е вариант на червения бурен, да.

— Но какво е предназначението му?

Вместо отговор Уолтър стисна една от пъпките на клончето, което държах, и тя се спука. Не видях да излиза газ, не усетих никаква миризма.

— За да събират това — каза той.

— Газа в пъпката? Той е невидим…

— Азотен оксид. Съединение на азот и кислород. Има доклади за това още от първите експедиции и предназначението му е очевидно още оттогава. За мен поне.

Спомних си какво бе казал Франк за променения химичен състав на въздуха над полетата с червен бурен в Абътсдейл.

— Не разбирам. Предназначение, казваш? Какво имаш предвид, Уолтър, говори. Каква е целта на това нещо?

— Да отстрани въздуха на нашата планета — простичко отговори той.