Стивън Бакстър
Война на световете (55) (Изтреблението)

27.
Пътник в бойна машина

— Какво правиш тук?

— Бих могла да ти задам същия въпрос — извиках.

Верити сигурно е била ужасена колкото мен от близостта на бойната машина — на броени метри от нас! Въпреки това стоеше с ръка на кръста (другата беше обездвижена от шината) и гледаше предизвикателно нагоре.

— Джули, няма ли да ме представиш на приятеля си?

Кук я изгледа ядосано.

— Я не ми се прави на интересна. Знам те коя си. Ти си с ония от Абътсдейл, нали?

— И какво, ако съм?

— На твое място бих проявил малко уважение. Инак, когато тръгна отново да кръстосвам владенията с прекрасния си жребец, може да насоча вниманието му към теб вместо да извърна погледа му на другата страна.

— Не вярвам ти да си шефът. Макар че очевидно си продал душата си срещу това кресло.

Той вдигна рамене, искрено безразличен към заяждането й.

— Мисли си каквото щеш. Ти обаче — обърна се към мен Кук, — теб не съм те виждал от… кога беше? От онзи евтин театър в къщата на мъртвия астроном, точно преди да пристигне втората вълна от цилиндри. Дошла си да ме търсиш, а?

— Да — кратичко потвърдих аз. Не беше лъжа, макар да не беше и цялата истина. — Имам съобщение.

— За кого?

— За марсианците. Ти явно имаш някакво… някакви отношения с тях.

Последното го накара да се ухили.

— Е, щом още не са ме убили, нито са ми изсмукали кръвчицата, сигурно и така може да се каже. Съобщение? От кого?

— От Уолтър Дженкинс.

Усмивката му се изкриви в ядна гримаса.

— Онзи лъжец.

С мъка сдържах смеха си, вярвате или не. Кук висеше в мрежа от качулката на марсианска машина убиец, но още страдаше заради въображаемите обиди, нанесени му на страниците на книга, публикувана преди години.

— Наистина ли си толкова дребнав, Бърт? Дори сега? Дори тук? Може би заслужаваме да загубим войната, щом сме толкова малки.

— О, определено заслужаваме да загубим войната, повечето хора поне. Уолтър Дженкинс — със сигурност. Такъв слабак, че и глупав на всичкото отгоре. Писанията му за утопиите и как трябвало да прочистим обществото, преди да бъдем готови за „морален напредък“. Ако се замислиш, това, тук и сега, е утопията, за която Уолтър копнее. Той и другите затънали в удобство глупаци. Апокалипсис, който да разруши всичко. Е, аз не съм толкова мекосърдечен. Не мечтая за златните градове на бъдещето, пълни със… пълни със „справедливост“. Аз прегръщам апокалипсиса. Той не е фаза, а крайната точка на пътуването. Краят на всичко. И аз живея в него. Обитавам го. — Усмихна се широко. — Тук съм, нали? Виж ме само!

Не можех да го отрека.

— Да, но ще ми помогнеш ли? Изминах дълъг път, докато стигна дотук, Бърт, идвам чак от Берлин. За да се видя с теб.

Той се ухили отново, но пък променливите настроения бяха част от темперамента му. Нагласи съдийската си перука и отвърна:

— Добре. Щом искаш да говорим, ще говорим. Знаеш ли къде са пещерите при Уест Уикъм?

— Аз знам — обади се Верити.

— Хубаво. Идете там. С кракомобил обаче, щото не мога да ви предложа превоз. Така де, марсианецът трудно ще мине за лондонско такси. — Изкиска се на собствената си шега, явно я намираше за забавна. — На ваше място бих минал направо. Придържайте се към живите плетове. — Посочи с палец към бойната машина над себе си. — Момчетата са гладни и обикалят за прясна кръв. Така де, то се вижда. Затова дойдохме насам. Хората риби обичат разлива, идват тук да се плацикат във водата. Лесна плячка са, а и винаги има някой дърт дебелак сред тях, който не плува достатъчно бързо… — Измери ни с поглед. — А вие как се озовахте тук, впрочем?

Погледнах към Верити.

— Не виждам защо да не му кажем. Мариот едва ли ще си пробва късмета отново, поне не и в скоро време. Бърт, дойдохме, защото местните партизани смятаха, че могат да взривят дигата и да залеят Редута, голямата марсианска яма.

Той се огледа отвисоко, преценявайки релефа с опитния поглед на войник.

— Не се бях сетил за това. Идеята не е лоша. Какво се обърка? Е, няма значение. Права си, че втори опит няма да има. Марсианците ще разберат какво са били намислили онези и ще наблюдават дигата. — Почука с пръст по слепоочието си. — По-умни са от нас, никога не го забравяйте. А вие двечките внимавайте. Движете се покрай плетовете и се оглеждайте за бойни машини. А като стигнете до Уест Уикъм, размахайте кърпичка или нещо такова и викайте, че Бърт ви праща. Разбрахте ли? Моята Мери е отличен стрелец.

— Мери?

— Ще видите… ако стигнете там живи. — Погледна ръчния си часовник. — И не вдигайте шум. Бебето ще спи следобедния си сън по това време.

Погледнах към Верити, но тя само вдигна рамене и промърмори:

— Става от странно по-странно.

— Е, аз имам да свърша малко работа междувременно. Човешките зайци няма сами да се хванат. — Ухили се. Изражението беше многопластово и неприятно. Измъкна изпод креслото си някакъв гаечен ключ, тежък и ръждясал, и удари с него няколко пъти по въжето, на което висеше плетената му клетка. — Към Пикадили, кочияш, и не щади конете!

Металното въже започна да се навива гладко и безшумно и Бърт Кук пое нагоре. Образът се е запечатал в паметта ми — бившият артилерист в пилотското кресло, явно откраднато от свален самолет, с абсурдната си одежда и съдийската перука, как се издига ухилен във въздуха и скоро се смалява до дребен детайл на фона на грамаданската марсианска машина.

А после бойната машина продължи по пътя си с вдигната качулата глава, единият й крак мина на метри над главите ни. Хората в мрежата се раздвижиха и започнаха да ни викат нещо. Ръце се провряха през мрежата. Сигурно бяха решили, че преговаряме с Кук за освобождението им. В това нямаше никакъв смисъл, разбира се, но ако аз бях хваната в онази смъртоносна мрежа, сигурно също щях да се моля за живота си.

Само след броени секунди машината беше твърде далече, за да чуваме виковете.