Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Massacre of Mankind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Стивън Бакстър

Заглавие: Война на световете

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 15.01.2018

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-811-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15185

История

  1. — Добавяне

16.
Игри на сенки

Ула! Ула!…

В странната и самотна събота призори Емре чул този зловещ вой да ехти над Константинопол, заглушавайки дори молитвата на мюезина.

Емре Сахин бил по призвание и подготовка войник. Десетилетие по-рано, в Балканската война, едно гръцко гюле откъснало левия му крак и дясното стъпало. По онова време бил само на двайсет години. По-късно Емре се превърнал в журналист по неволя и щял да остави един от най-завладяващите разкази за марсианската атака срещу Константинопол, от който да се възползваме аз и други историци.

Ала в дните преди появата на марсианците Емре подготвял представление със сенки, което да изнесе след няколко дни, в края на Рамазана.

Краят на Рамазана открай време бил любимото му време през годината — тридневните празненства след едномесечния пост, когато роднините си ходят на гости и си подаряват сладкиши, тютюн, парфюми и порцелан, в кафенетата се събират хора на раздумка, а на площадите има байрам — панаир с игри за децата. След нараняването си, понеже имал достатъчно свободно време, Емре се запалил по пиеските със сенки, като адаптирал народни приказки за своите племенници и приятелчетата им от квартала, а за възрастните подготвял пиески от друг вид, неподходящ за деца. Изкуството му било семпло, но умеел да разказва и това негово занимание било източник на радост за него и за семейството му. И се превърнало в центъра, около който той съградил живота си наново.

По принуда Емре прекарвал повечето си време в дома на своите родители, дълбоко в сърцето на бедняшката част от Константинопол южно от Златния рог, която чужденците по онова време наричали с архаичното име Стамбул. Животът след нараняването бил труден, разбира се, но предлагал и някои утехи. Емре бил благословен с добри братя и сестри, всичките по-големи от него, и цяла тайфа племенници и племеннички. Така започнал да пише — освен пиеските със сенки, които подготвял, Емре помагал на децата с домашните и записвал историйките, които измислял за тях. Някои от тях публикувал в един стамбулски вестник, чийто редактор го поощрявал да напише още. Майка му, останала вдовица, вероятно смятала това му занимание за чиста загуба на време, но пък сакатият й син, който рядко ставал от леглото, имал време в излишък, така че защо да не го губи?

Емре не би могъл да се занимава с репортажна журналистика, разбира се. Ала скоро открил, че може да пътува във времето с помощта на книгите, които семейството му купувало или заемало за него. Пишел тематични статии за историята на града, а по-късно започнал да списва срещу по-добро заплащане за пътеводителите, станали популярни сред тълпите от чужденци, които били налазили Константинопол през последните години, нетърпеливи да покажат — заради петрола — че са приятели, а не врагове на Отоманската империя.

Емре следял внимателно новините. В началото си Шлифеновата война заплашвала да дестабилизира не само Русия, но и разклатената Отоманска империя, ала в последните години ситуацията сякаш се поуспокоила. Султанът бил върнат неохотно на власт. Британците настоявали за своите „протекторати“ — заради достъпа до Суецкия канал и петрола на Месопотамия — ала другите претенции към териториалната цялост на империята сякаш затихнали. Междувременно германците се оказали полезни съюзници, поне в краткосрочен план, и осуетили амбициите на Русия да си присвои Константинопол. Съюзници за кратко — на повече от това човек едва ли можел да се надява.

Ала сега, сред този сложен водовъртеж от история и амбиции се появили марсианците.

Константинопол се оказал уникален с това, че първите цилиндри от прицелената в него щурмова група се приземили в рамките на самия град, в по-модерната му част северно от Златния рог, която местните пренебрежително наричали Френгистан — град на чужденците. Хотели, бизнес центрове и посолства били изравнени със земята, което не било голяма загуба в очите на турците.

Скоро обаче марсианците излезли от ямата си.

Поели през кварталите Пера и Галата, после прецапали през водите на Златния рог, северно от моста Галата, наскоро построен от германците, и се озовали в старата част на града. Векове по-рано крепостните стени на древния византийски град не успели да спрат турците и техните барутни оръдия; сега се оказали безсилни срещу марсианците и топлинния лъч. Логично е да си зададем въпроса дали марсианците са доловили нещо от древността на това място, дали са спрели за по-дълго погледа си върху прашните къщи, базарите и старите джамии, проснати в краката им. Лично аз смятам, че за раса, древна като марсианската, дори Константинопол е нещо мимолетно, като палатката, която турист разпъва за през нощта.

Появата на марсианците в Стамбул била шок за обитателите му. През 1922-ра комуникациите в огромната част от империята и дори в по-старите квартали на столицата били все още примитивни. Когато бойните машини поели през стария град, властите включили сирени, а полицаите тичали от къща на къща и дрънчали със звънци. Един от братята на Емре повлякъл дечурлига със себе си и дотичал да прибере майка им.

Емре, уви, останал в къщата. В стаята си отзад, ранен войник, твърде упорит и горд да извика, той останал в леглото си.

Така че, когато марсианците стигнали до неговата улица, Емре бил съвсем сам.

Видял нещо като тънка колона, минаваща край прозореца му. По-късно си дал сметка, че е зърнал крака на бойна машина, която си проправяла внимателно път през бедняшкия квартал, както възрастен би стъпвал по килим, осеян с играчки.

Емре си имал превозно средство, ниска количка, която един от братята му сглобил от подръчни материали. Била практична, но Емре я мразел, защото приличала на нещо, което би използвал просяк, за да измоли милостиня от състрадателните минувачи. Въпреки това сега той се измъкнал от леглото с помощта на силните си ръце, седнал в количката и я избутал през празната къща до входната врата.

Нещо идвало по улицата.

Приличало на гигантски метален паяк, толкова голямо, че изпълвало тясната улица от край до край, но петте му крайника стъпвали по паветата със свръхестествена грация. Движело се бавно и проверявало с пипалата си къщите от двете страни на улицата през отворените врати и прозорци. А на гърба му имало нещо като кожен чувал. Това бил контролиращият го марсианец. Марсианците прилагаха тази тактика в някои части на света — изпращаха машини работници да проучат гъсто населени квартали, преди да ги унищожат, или просто да търсят храна, участ, с която Уолтър Дженкинс и проповедникът се разминали на косъм преди петнайсет години в разрушената къща в Шийн.

Марсианецът сякаш забелязал Емре. Спрял на място, напълно неподвижен в машината си. Емре също замрял в своето превозно средство. Били като странни подобия един на друг, помислил си Емре, и двамата зависими от помощта на механичен транспорт.

Емре винаги щял да се чуди как би се развила тази тяхна среща, ако не било детето.

Било момче, босо, на не повече от пет-шест годинки, незнайно как останало само. Емре не го познавал. Детето изскочило от една врата, огледало се, после хукнало към Емре, вероятно единственият възрастен, когото било виждало тази сутрин.

Емре реагирал веднага, размахал ръце и му викнал да се върне обратно.

Но марсианецът също бил бърз. С периферното си зрение Емре видял едно от металните пипала да вдига цилиндър — това бил генератор на топлинни лъчи — и да махва с него като с вълшебна пръчка. Взривили се стени, строшили се прозорци, дървени каси и черчевета избухнали в пламъци.

Почти невидимият лъч облизал и детето.

 

 

Емре не бил единственият турчин, който имал близка среща с марсианците в онзи ден. След извънземното нашествие в Англия през 1907-а великата ислямска империя изучавала марсианците като потенциален враг, защото жертва на тогавашните разрушения станала и джамията „Шах Джахан“ в Уокинг, първата джамия в Британия, а султанът редовно изпращал помощи на мюсюлманската общност в града. Сега един млад офицер на име Мустафа Ататюрк предвождал отряд в защита на древната и великолепна „Ая София“ и проявеният в онзи ден героизъм по-късно щеше да му послужи като платформа — реабилитиран от султанския режим и от Федерацията на федерациите — да постигне велики неща на световната политическа сцена. Константинопол бил издръжлив град, преживял нашествия, падане на империи, земетресения, пожари, а в последните десетилетия преврати и контрапреврати. Щял да оцелее и след нашествие от друг свят.

Ала в онзи момент Емре не знаел нищо за това. Бил сам срещу марсианеца… но не и беззащитен.

Бил инвалид от десет години, но все още бил млад и много силен в ръцете. Разгневен от непровокираното убийство на детето, той се засилил по паветата право към марсианеца. Надявал се да нарани голямата топка месо, която управлявала машината, преди да бъде убит на свой ред.

Но марсианецът само го гледал студено с големите си очи без клепачи. После се обърнал и си тръгнал, а Емре скоро се отказал от гонитбата, тъй като останал без сили.

Минало известно време, преди Емре да събере смелост да потърси останките на детето. И по силата на някаква странна ирония открил игра на сенки. Толкова бързо се бил плъзнал топлинният лъч — или бил с намалена мощност заради безопасността на марсианеца в теснотията на бедняшкия квартал — че бил изпепелил напълно детето, но стената зад него била само обгорена.

И така, на стената се била запазила сянка в негатив, уловила детето в последните му мигове, светъл силует върху обгорената повърхност.