Стивън Бакстър
Война на световете (66) (Изтреблението)

4.
Изход

Звукът от автомобилни двигатели пред къщата бил станал много по-силен.

Автомобилната алея явно е била замислена като поредния елегантен детайл в имението на Бигълоу — дълга и ярко осветена с електрически лампи, настлана с лъскав розов чакъл, внесен от Англия на безбожна цена, същия според мълвата, който бил използван за прословутия Мал Булевард в централен Лондон. Когато Удуърд и Хари излезли навън, алеята още била претъпкана с коли, доджове, фордове и дори няколко комбита. Имало и един великолепен ролс-ройс със зелен кожен салон.

— Текат ти лигите — отбелязал Удуърд.

— Един ден — отвърнал замечтано Хари. — Един ден…

— Продължавай да пишеш онези свои Едисониади. Но май нямаш поглед за важното, като журналист де.

— А? — Хари се огледал. — О… имаш предвид празния гараж ей там.

— В него Дан Бигълоу, нашият домакин, държи колата си. Последната му май е даймлер.

— Значи си е плюл на петите — казал Хари. — Изобщо не забелязах, че го няма.

— А видя ли го изобщо на партито? И аз не го видях. Е, на парти като това не е задължително домакинът да присъства. Пък и не е изключено човек като него да е научил новината преди нас.

Хари изтръпнал.

— Ти не би ли предупредил гостите си?

— И какво, да рискувам пътищата да се задръстят с коли, преди да съм се измъкнал? Хора като Дан Бигълоу не се издигат толкова високо, ако не са безскрупулни и пресметливи.

Шумът от двигателите се превърнал в рев. Двамата се обърнали да погледнат към шосето, което се виждало през портите от ковано желязо. Още доджове и фордове, както и по-луксозни возила профучавали на скорост покрай имението, идвали от изток и отивали на запад. На запад към мостовете и Манхатън, осъзнал Хари.

— Зяпачите се връщат — казал Удуърд.

— Да. — Хари погледнал часовника си. Било почти един и половина сутринта. — В полунощ са отишли да намерят приземилите се марсиански цилиндри.

— Намерили са ги. Сигурно още са зяпали, когато е паднала втората порция. И сега…

— Сега се връщат ужасени. Ямите едва ли са много далеч, на колко… половин час бързо шофиране в източна посока. Двайсет, двайсет и пет мили?

— Внимавай…

Удуърд го дръпнал назад. Някаква кола завила с висока скорост при портата, продължила по алеята, като едва не съборила една от електрическите лампи, и накрая спряла с вой на спирачки, поднасяйки по розовия английски чакъл.

— Помощ! Помогнете ми!

Удуърд и Хари били сред първите, които стигнали до колата, и сред най-трезвите. Зад волана седяла млада жена и явно нямала опит в шофирането.

— Колата е негова! Не е моя! Просто отидохме да се повозим! Да погледнем само… трябваше да е забавно!

На другата предна седалка се бил свил млад мъж; сакото и панталоните му били оцапани с кръв. Десетина чифта ръце посегнали към него, но Бил Удуърд взел нещата в своите. С недопускащ възражения глас извикал всички да се дръпнат и за изненада на Хари те се подчинили. Човекът явно бил свикнал да командва.

Удуърд коленичил до младежа и проверил пулса му.

— Диша. Пулсът му е много слаб. Не знам дали е в съзнание. Дръж се, синко, виждал съм хора да оцеляват и от по-тежки рани. — Плъзнал поглед по гостите, които в този момент според Хари приличали на любопитни и смътно ужасени пауни. — Да пристъпят напред само онези, които са обучени медицински сестри или лекари. Само.

След кратко колебание от тълпата се отделил млад мъж с омачкан костюм.

— Аз съм студент по медицина. Това брои ли се? Четвърти курс съм в…

— Млъкни и ела тук.

Момчето се приближило, коленичило до ранения и се заело с него.

Удуърд дал знак на Хари да го придружи до другата страна на колата. Две жени се опитвали да успокоят младата шофьорка.

— Направих каквото можах! Не мога да карам, за пръв път сядам зад волана!…

— Справила си се чудесно. Марсианците ли?…

Тя кимнала, после провесила глава. Прошепнала, че са се приземили близо до Стоуни Брук.

— Сякаш цялото градче се беше изсипало да ги види. Гледахме проклетите ями и разораната земя. А после, към един, се стовариха още. Невероятна гледка! И веднага щом се приземиха, излязоха от черупките си, марсианците де. Гвардията откри огън, полицията също. Но марсианците просто… момчетата от Националната гвардия и полицаите, те… изгоряха. А големите машини се издигнаха на кокилите си, беше като някакъв цирков номер, тогава всички хукнаха да бягат. Към колите. Но Симпсън падна, мисля, че си навехна глезена. Опитах се да му помогна, но бяхме на шосето и една кола просто изскочи отнякъде и го помете. Подхвърли го все едно беше елен, излязъл на пътя, или нещо такова. Кълна се, че беше нарочно…

— Как го вкарахте в колата?

— Миличка, пийни малко бренди да ти успокои нервите.

— Другата кола. Запомнихте ли номера? Полицията ще иска да проведе разследване, без значение дали марсианците са тук…

Удуърд дръпнал Хари за ръкава.

— Тук повече не можем да помогнем. Да се връщаме в къщата.

Поели назад по алеята към къщата, която още греела ярко осветена. Ала гостите сякаш се изнасяли вкупом, автомобили потегляли с хрущене по розовия чакъл и поемали на запад.

Вътре бендът още свирел, този път някакво джазово парче — „Бейли Стрийт Блус“, осъзнал Хари. Сервитьори и други от персонала все така обикаляли и предлагали напитки. И някои от гостите приемали, явно решили да купонясват докрай. Имало и кафе, от което Хари и Удуърд се възползвали с признателност.

Удуърд току поглеждал часовника си.

— Може би все още разполагаме с няколко часа. В Англия, преди две години, кацнаха в полунощ — точно като тук, — но нашествието започна чак призори. Знам, че този път вълните идват много по-начесто, но все пак…

— Хм. Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще бъде да се измъкнем от острова.

Удуърд се ухилил.

— Ние? Какво, вече сме екип, така ли?

— Реших, че ще съм по-добър шофьор от теб заради раненото рамо.

Удуърд кимнал намусено.

— Сигурно си прав. Спомена, че живееш наблизо. Каква е колата ти?

— Форд Т.

— Пфу. Ти какъв си, любител шофьор? Ще вземем моя додж. Но…

— Но първо ще изчакаме госпожица Рафърти.

— Мериголд, да.

Хари се огледал.

— Дали няма начин да разберем какво става? Все трябва да има безжично радио, не в балната зала, разбира се, но някъде в къщата.

— Нали уж си репортер? Не можеш ли да се обадиш в редакцията? Там би трябвало да знаят.

— Хей, това е идея. Може дори да им продиктувам текст от мястото на събитието.

Удуърд се изправил.

— Мислим за прехраната, а?

 

 

Нощта се оказала дълга за Хари и Удуърд, нощ на чакане.

Намерили радиоапарат и останали при него. Нямало много новини от Лонг Айлънд в ефира. Хари си помислил да звънне на родителите си в Айова, но решил, че така само ще ги изплаши до смърт, с неочаквано телефонно обаждане посред нощ.

Около три сутринта от редакцията на „Поуст“ научили, че президентът Хардинг е съобщил за второ приземяване на марсианци в хълмовете край Лос Анджелис. В момента на приземяването там било полунощ, точно както на Лонг Айлънд.

Вече нямало съмнение. Марсианците нападали Америка.

Около четири един мъж от прислугата се приближил към Удуърд да му съобщи, че го търсят по телефона. Обаждала се Мериголд Рафърти. Открила била Едисон и екипа му във вилата под наем. След кратка дискусия било решено да натоварят стареца на моторница и да го откарат в Манхатън. Нямало място да качат всички и въпреки енергичните възражения на Едисон Мериголд останала на острова. В момента чакала да я върнат с кола в имението на Бигълоу, но царял пълен хаос. Удуърд я уверил, че ще я изчакат, и въпреки растящата си тревога, че може да останат в капан на острова, Хари кимнал в знак на съгласие.

Минало пет часът сутринта.

В шест станало ясно, че марсианците напускат ямата си при Стоуни Брук. Както можело да се очаква, отправяли се на запад, успоредно на залива, към Манхатън. Властите на Лонг Айлънд не били в състояние да окажат сериозен отпор, а и основната им задача била да организират евакуацията на хората.

В шест и десет Мериголд Рафърти се появила на прага.

Хукнали към колата на Удуърд, Хари седнал зад волана и така тримата потеглили от имението в посока на запад и скоро се влели в бавната река от коли и пешеходци, които се опитвали да напуснат острова. Хари погледнал през рамо и видял, че дори сега, по зазоряване, имението на Бигълоу грее в светлини. А в балната зала бендът сигурно продължавал да свири.