Стивън Бакстър
Война на световете (80) (Изтреблението)

18.
Край Петербург

Ула! Ула!…

Това се чувало в онзи ден на всеки континент, от изток на запад и от север на юг, от южния бряг на Африка до далечния север на Русия…

Ула! Ула!…

В полунощ марсианците се били приземили в Тосно, на петдесетина километра югоизточно от Петербург. Когато след години се връщал към онова време, Андрей Смирнов щял да клати глава и да си мисли, че появата на марсианци в Матушка Русия би трябвало да е достатъчно странно събитие. За него обаче нещата станали още по-странни.

Стрелец Смирнов бил буден в градските казарми и видял с очите си как цилиндрите разсичат небето в зелено, толкова много на брой, че приличали на падащи звезди. Повечето войници спели и пропуснали светлинното представление. Но дори когато вестта се разпространила сред будните, повечето от тях не проявили интерес. Марсианците били проблем на Англия; проблемът на Русия били германците.

Петербург, столицата на Русия, се намира на голямо парче земя между езерото Лагода на изток и Финландския залив и Балтийско море на запад. В онази осма година от дългата война немските дивизии били прекосили Финландия и сега се придвижвали от север с явното намерение най-после да завладеят столицата с един бърз удар, и така да сринат бойния дух на врага. Но императорската армия не стояла със скръстени ръце. Германците зациклили на северозапад от града, спрени от отбранителна линия, дълга километри и изградена от дълбоки изкопи, телени заграждения и артилерийски гнезда, дублирана от втора линия окопи и дървени казарми, построена от цивилни отряди. Но все пак немските нашественици били като кинжал, забит дълбоко в гърдите на Русия.

В онази конкретна нощ отделението на Смирнов било настанено за кратка почивка в актовата зала на едно училище недалече от театър „Пушкин“. Били далеч зад фронтовата линия, всъщност в самия град, на южния бяг на Нева, реката, която разполовява Петербург. А когато се зазорило, мъжете се строили в училищния двор, където от месеци не били играли деца.

Веднага станало ясно, че се случва нещо лошо и мащабно. Църковни камбани биели тревожно из целия град. Определено се случвало нещо.

Скоро разбрали, че ротата им няма да поеме на север към фронтовата линия, а на юг, срещу марсианците.

Смирнов усетил как страхът се разлива по редиците като вълна. Той бил един от милионите наборници — някои твърдели, че става въпрос за цели пет милиона — мобилизирани след началото на войната. Почти не бил участвал в сражение, дори след като го пратили тук, в Петербург. Нима му се бил разминал немският куршум само за да го покоси междупланетна смърт?

Е, нямало да загине, поне не в онзи ден, както се оказало.

Лейтенант в колосана офицерска униформа минал пред строените войници на инспекция. Спрял пред Смирнов, тупнал го по рамото и му дал знак да се отдели от строя.

— Ти ще свършиш работа. Ела с мен.

Така животът на Смирнов се променил и поел по пътека, заради която след години аз щях да му пиша с молба да ми разкаже спомените си от онзи ден.

Във въпросната сутрин обаче той бил объркан и разтревожен, защото никой войник не обича промените. Промените означавали неприятности, а нерядко и смърт. Смирнов погледнал към своя ефрейтор, но той само вдигнал рамене. По липса на друг избор, Смирнов последвал лейтенанта.

Офицерът го измерил с поглед.

— Как се казваш?

Смирнов отговорил по устав.

— Можеш ли да караш мотоциклет?

— Да, господин лейтенант, аз…

— Адютант съм на генерал Брусилов.

Смирнов инстинктивно изправил рамене.

Лейтенантът му дал пакет с документи и малко бяло знаменце.

— Ето какви са заповедите. Ще отнесеш съобщение на германците. Ти да не заспа, войнико?

— Не, лейтенант. Тоест простете, лейтенант. Германците ли, лейтенант?

— Сигурно си чувал за тях. Грозни любители на наденичките с грозни фуражки.

— Извинете, лейтенант.

— Правим опити да се свържем с тях по друг начин, по телеграфа, по радиото. От време на време възниква необходимост да си говорим. Може би радиовълните ще свършат работа. Ти си нещо като последен вариант.

— Слушам, лейтенант — отвърнал Смирнов и зачакал подробности.

Лейтенантът, който не изглеждал много по-голям от Смирнов на години, размахал нетърпеливо ръце.

— Какво чакаш, човече, специална покана да тръгнеш ли?

— Но как да?…

— Яхаш мотоциклета, отиваш на фронтовата линия и размахваш бялото знаме, преди германците да са ти пуснали куршум в топките. После им даваш документите. Ясно ли е?

 

 

Не се оказало толкова просто, разбира се.

Първата част от задачата била лесна. Смирнов подкарал реквизирания мотоциклет и поел по пряк маршрут на северозапад през Дворцовия площад, най-красивата част на града, после прекосил Нева по моста, откъдето се откривала чудесна гледка към Петропавловската крепост, най-старото здание в града, сега превърнато в затвор и белязано от немските снаряди като много от другите петербургски забележителности. В онази сутрин улиците бързо се пълнели с объркани и изплашени цивилни и той неведнъж трябвало да надува клаксона и да маха енергично с ръце, за да си пробие път през навалицата. Явно вече всички знаели, че марсианците са се приземили на юг, и хората инстинктивно искали да избягат — но къде? Логичният избор би бил да побягнат в обратната посока, на север, но на север били германците, а немският куршум можел да те убие точно толкова сигурно, колкото и марсианският топлинен лъч.

Северозападните квартали, най-близо до фронтовата линия, били пострадали сериозно от артилерийския огън на германците и пустеели.

След като излязъл от града, Смирнов трябвало да покаже заповедите си при втората отбранителна линия от окопи.

Спрял го часовой, отвел го при един ефрейтор, после го завели при друг лейтенант, който прочел писмото и се разсмял. Измерил с поглед Смирнов и казал:

— Добре, че не се налага аз да отнеса това нещо в прекрасна утрин като днешната. Ще ти дам двама души да те прикриват. Ефрейтор, намерете му някакъв много дълъг прът, на който да прикрепи бялото знаме.

И така, разоръжили Смирнов и го превели през серия от свързващи окопи до фронтовата линия. Там той се изкачил по една стълба и се озовал на повърхността. След калната теснотия на окопите яркото слънце му се сторило като прераждане. После разузнавачите го завели до една пролука в теленото ограждение.

След това Смирнов останал сам. Крачел през разораната кал и размахвал знамето, което му се струвало все по-малко и жалко, колкото повече се отдалечавал от своите. И преди бил идвал на фронтовата линия, но не и тук, в ничията земя.

— Спри.

Изречено било на руски с тежък акцент. Някакъв мъж излязъл пред Смирнов, носел сива походна униформа и бил окалян също като него. Смирнов не познавал добре немските нашивки и не могъл да прецени какъв е чинът на непознатия. Сърцето му биело бързо, но той съумял да поздрави сърдечно:

— Добро утро.

Мъжът се засмял.

— Добро да е.

— Говорите руски?

Германецът въздъхнал.

— Учих го в университета. И за награда си говоря с идиот, а всеки миг някой от снайперистите ви ще ми пръсне главата.

— Или някой от вашите — моята.

— Така е. Но ти пръв е появи. Какво искаш?

— Нищо. Идвам с подарък. — Смирнов протегнал пакета с документи, опръскан междувременно с кал. — Това е за командващия ви офицер.

— А. Послание от прословутия генерал Брусилов, несъмнено.

— В интерес на истината — да.

— Ти какъв си, гаджето му?

— Просто пратеник.

Германецът взел пакета и изгледал изпитателно Смирнов.

— Мисля, че и двамата знаем за какво иде реч. Е, какво пише Брусилов в писмото, редник, как мислиш?

Всъщност Смирнов изобщо не бил мислил за това.

— На мястото на генерала бих предложил да прекратите стрелбата и да ни помогнете в битката срещу общия враг.

Германецът кимнал.

— Мда. Защото марсианците ще прогорят пътека през армията ви от селяци за нула време. Ако сме заедно, поне ще ги забавим… тази сметка ли си е направил генералът?

— Аз съм само пратеник.

Германецът се загледал в пакета с документи.

— Ако зависеше от мен — казал той след малко, — бих приел предложението по две причини. Едната е, че всички принадлежим към човешкия род. А втората…

— Да?

— Говори се… засега е само слух, но… говори се, че цилиндри са паднали близо до Берлин.

— А.

— Германци и руснаци, две велики армии. Ако се обединим, може и да изненадаме неприятно марсианците. Какво мислиш?

— Възможно е.

Германецът се загледал над рамото на Смирнов.

— Русия е смешна страна. Само допреди колко… шейсет години?… хората ви живееха в крепостничество. Шейсет години! Още ви управлява цар…

— Вече се отчита пред Думата. Конвенцията от 1917-а…

— Онази, с която решиха да хвърлят в затвора всички болшевики?

Смирнов не бил много на „ти“ с политиката.

— Кого?

— Колкото до армията ви, имате милиони войници, но те са зле обучени и зле екипирани…

— Да бе, толкова сме трагични, че градът ни още не се казва Вилхелмбург, нищо, че вашият кайзер отдавна се закани да го прекръсти.

Германецът се засмял.

— Вярно е, признавам. Но дори ако обединим силите си, марсианците пак може да ни победят. И тогава какво?

Смирнов се ухилил.

— Ами, ще се оттеглим, както сме се оттеглили пред армиите на Наполеон. Никой завоевател в историята не е успявал да превземе цяла Русия. Невъзможно е. Както много скоро ще открият и марсианците.

— Ха! Е, трябва да занеса писмото на своя командир, който ще го даде на своя, после на генералите, които сигурно вече си говорят с Брусилов по полевия телефон… Нямам търпение да мина с маршова стъпка по Невски проспект рамо до рамо с теб, приятелю.

— Как се казваш?

— Войт. Ханс Войт.

— Аз съм Андрей Смирнов. Довиждане, Ханс Войт.

— Довиждане, Андрей.

Поздравили се по военному, всеки според своя устав, направили кръгом и тръгнали в противоположни посоки.