Стивън Бакстър
Война на световете (91) (Изтреблението)

3.
С монорелсовата до Англия

Въпреки хилядагодишното съперничество между Франция и Англия по права линия разстоянието между столиците им е някакви си тристатина километра. И през късната есен на 1936-а пътуването от единия до другия град щеше да ми отнеме само два часа. Два часа!

Макар още да нямах петдесет, аз се чувствах като реликва в този нов свят. Монорелсовата железница Париж-Лондон например беше чудо, дадено ни от марсианската технология, приложение на умението им да работят с електромагнитни полета (технология, която сега се използва по целия свят благодарение на научните организации на Федерацията, а не е монополизирана от британците, както се бе случило преди). Моето влакче, захранвано от невидимите енергии на електричеството, се крепеше върху релсата си на редица от единични колела, чиято механична интелигентност пазеше равновесието му досущ като цирков акробат на колело, а аз стисках инстинктивно седалката, докато влакчето летеше с поклащане, умно и безшумно. Казах си, все едно бях някоя старица в люлеещ се стол, че когато бях малка, нямахме дори автомобили… а сега разполагаме с това!

Утешавах се с прекрасните гледки, докато влакът яздеше релсата си, подигната на изящни подпори, сини и зелени, високо над покривите. Самият Париж бе останал почти незасегнат от стихийните събития през първите десетилетия на двайсети век и бе почти непроменен, както без съмнение се бяха надявали мнозинството парижани. Всъщност градът бе пострадал повече от германската окупация, отколкото от марсианците. Великолепната му стара част беше забележителна гледка под косите лъчи на септемврийското слънце, ала най-важното място в града се намираше в новата част, която не виждах от влакчето — посолството на Федерацията на федерациите на площад „Фонтеноа“, цялото от стъкло и марсиански алуминий. Тази скромна сграда се бе вписала добре в традиционния архитектурен пейзаж на френската столица, но винаги щеше да остане в сянката на Айфеловата кула, възстановена на висока цена за Олимпийските игри през двайсет и четвърта.

Скоро усетих, че времето се променя, тежки гръмотевични облаци лазеха от изток и поглъщаха есенната светлина. Проклех късмета си, макар че нямах право да се сърдя на съдбата. Климатът над северното полукълбо се влошаваше вече от десетилетие, екстремните явления ставаха все по-чести — пороища, снежни бури, градушки и силни ветрове, които допълнително затрудняваха усилията ни да се възстановим след марсианското нашествие. Възрастните хора, в чиято категория май трябваше да включа и себе си, тъгуваха за викторианската епоха, така идилична в спомените им, за времето преди марсианците, за слънчевите дни на детството. Но пък може би всички страдат от носталгия по миналото. Така разсъждавах тогава, докато пътувах към Лондон. Естествено, оказа се, че съм грешала.

След Париж влакът продължи над Северозападна Франция и прекоси транзит Амиен и Булон, а после, в пълна тишина, сякаш на невидими магнитни криле, мина над Па дьо Кале, най-тясната част на Ламанша, чиито води грееха под изяснилото се небе, а тънките кули на монорелсовата железница се точеха в редица като верига от нови Айфелови кули.

Докато се движехме над Ламанша, усмихнати двуезични стюарди сервираха кафе. Реших, че това граничи с фукня.

В Дувър минахме през нова станция, истински кристален дворец, сетне продължихме над прекрасните, потънали в зеленина градчета на Кент. И много скоро стигнахме Лондон.

Движехме се с толкова висока скорост към гара Ватерло, че успях само да зърна разрушенията, причинени от марсианците в годините на окупацията, и новите строежи от последното десетилетие. Ала тук и там видях строителна техника, която много приличаше на марсианските работни и изкопни машини, да копае и разчиства усилено сред валма зелен дим, така характерни за марсианската технология. В по-скъпите квартали, в Челси, Кенсингтън и покрай реката, се издигаха великолепни нови сгради, небостъргачи и жилищни кооперации, лъщящи от марсиански алуминий. Поне на мен ми се сториха величествени — от доста време не се бях връщала в Америка и още не бях виждала възстановения Манхатън, който, по думите на Хари Кейн, щял „да ми отвее главата“.

Ала Лондон определено бе променен. След инвазията от 1920-а марсианците го бяха обстрелвали систематично и той бе пострадал по-зле от всеки друг град на Земята. Почти не бе останала забележителност, която марсианците да не бяха превърнали в своя мишена на един или друг етап. Нещо подобно трябва да е било и след Големия пожар, унищожил града през 1666-а. Имахме шанс да построим столицата си отново. Някой съвременен Рен бе проектирал нова катедрала на мястото на разрушената „Сейнт Пол“ и вместо с купол я бе короновал с лъскава игла от марсиански алуминий с разпятие на върха. Знаех, че много от новите здания имат почти толкова нива под земята, колкото и над земята, мазета, бункери, жилищни помещения. Правителството копаеше гигантски бункери под министерствата си и така беше не само в Англия, а по целия свят. Някои коментатори подхвърляха, че в страха си от марсианците скоро ще се заселим под земята като самите тях.

Стигнахме до Ватерло и аз се зарадвах, като видях кой ме чака на перона. Джо Хопсън, вече почти четиресетгодишен и с посивяла коса, но иначе все така спретнат в колосаната си униформа. След съвместната ни операция по време на Втората война двамата бяхме минали през няколко „разбора“ заедно и оттогава поддържахме връзка, ако не с друго, то поне с картички за Коледа.

Той понечи да ме прегърне, но аз се дръпнах. Все още реагирам така при опит за физически контакт, макар кръвта ми отдавна да е прочистена. Вместо да го прегърна, аз му козирувах с усмивка.

— Свободно, войнико — каза той, ухилен до ушите. След кратък спор между неговите старомодни маниери и моя стремеж към независимост все пак му позволих да вземе малката ми раница, в която бях събрала, както обикновено, целия си багаж. — Хайде. Чака ни кола.

— Значи вече си капитан? — попитах. — Ако правилно разчитам нашивките ти.

— Боя се, че да. Не стигнах много далеч, нали? Сержантът ми от офицерската школа, старият Круксуел Едноухия, би умрял от срам. Освен това се пенсионирах… донякъде. Сега съм офицер от резерва като повечето ветерани. Даже заплата ми дават, малка е, но пак е нещо. Втората война беше толкова кратка, че малцина от нас имаха късмета да участват в истинските сражения, а оцелелите са още по-малко. Затова си струва да ни държат нас, старите коне, в обора и да ни хранят с по шепа овес, така че да споделяме опита си с лъскавото ново поколение. Да са готови за мача, ако марсианците пак тръгнат насам. От време на време се засичам с Тед Лейн на тези инструктажи, между другото, и той казва, че още не ти е простил.

Направих физиономия.

— Е, има право да ми се сърди. — Тед ми бе ядосан, защото с Верити Блис се бяхме измъкнали тихомълком от Абътсдейл, за да търсим съпротивата в Бъкингамшир, без дори да му се обадим, макар той да ме бе придружавал още от отсрещния бряг на Северно море в ролята на закрилник. — Сигурно не е лошо новобранците да са готови за мача, както се изразяваш ти, особено ако смяташ, че е възможно онези грозници да се върнат.

Той погледна несъзнателно към небето; забелязала съм, че мнозина от нас, ветераните, имат този тик, включително и аз.

— Е, такава възможност винаги ще съществува — промърмори той.

Стигнахме до колата му — с военно флагче и паркирана на едно от най-хубавите места. Притесних се да не е от онзи нови модели, които, също като монорелсовата железница, се крепяха на единични колела. Не знам как, но успяваха да пазят равновесие дори когато не се движеха.

Влязох несмело в модерното превозно средство и скоро вече пресичахме Лондон.

Когато наближихме разрушения Аксбридж, се наложи да намалим заради бариерите, охранявани от полиция и военни. Напомни ми за стария Коридор в Съри.

Хопсън ни осигури достъп без много шум. Видял бе повече сражения от мен и по време на войната беше наистина много млад. Беше от хората, които винаги крият чувствата си, в неговия случай под слой от театрална невинност, но от време на време погледът ти стига и до по-големи дълбочини, като слънчев лъч, пробил мътна вода.

След Аксбридж продължихме към останките от Окопа, гигантското и сложно фортификационно съоръжение, издигнато около марсианския Кордон. Тясно шосе беше изрязано по права линия през насипите, които сега се издигаха край нас като изкуствени възвишения, обрасли с оскъдна трева и теснолистна върбовка. Да видя отново всичко това, но без множеството войници, които помнех, беше твърде странно за мен. А после се озовахме в самия Кордон — разорания кръг, появил се само за няколко секунди с приземяването на празните цилиндри от първата вълна, който и до ден днешен приличаше на лунен пейзаж.

Още по-странно бе да се движа вътре в периметъра от разорана земя, през градчетата, селата и вълнистия зелен терен на Чилтърнските стръмнини, където следи от марсианците почти не се забелязваха. Именно този район беше „фермата“ на нашественика, както се изразяваха военните анализатори, а уловените в капана й хора бяха отглеждани като добитък. В този смисъл сигурно беше нормално да видиш село с две работещи кръчми, а между тях — църква с разтопен купол. По пасищата имаше крави и овце с поотраснали вече телета и агънца.

Ала аз знаех, че този район, както и всичко, попадащо в Кордона на марсианците, все още е под прякото военно управление, наложено над цялата страна по време на войната. Защото тук и до днес продължаваше тайният процес по претегляне на вината, процес, който трябваше да установи кои сред обитателите да бъдат обвинени в пряка колаборация с марсианците. Разбира се, минали бяха цели четиринайсет години и аз знаех, че немалко от виновните — или хора, които се бояха, че може да попаднат в тази категория — отдавна са избягали. Последно бях чула за Албърт Кук, че живеел под друго име в Аржентина заедно с партньорката си и дъщеря им — Мери и Бел — и ми се струваше съвсем приемливо, че се е оттеглил да прекара остатъка от живота си в мир. Беше брутален човек, но и мислител с ясен поглед. Радвах се, че бяха свалили обвиненията в колаборация срещу бившия ми съпруг Франк. Изгубили бяхме връзка, знаех само, че работи като полеви лекар в далечни райони на света, които още се възстановяваха от войната. Мариот, между другото, получи Ордена на британската империя и не ми се мисли колко си е навирил носа по този повод.

Така, най-сетне стигнахме до Амершам.