Стивън Бакстър
Война на световете (31) (Изтреблението)

3.
Пътуване до брега

Прибрах се в хотела и се обадих на Ерик Идън, който бил в Париж, доколкото разбрах, по някаква своя задача. Казах му, че ще участвам в плана, а той отвърна, че се е надявал да се съглася и вече бил подготвил някои неща.

Следвайки инструкциите му — разяснени любезно, но и категорично по телефона, — на следващия ден аз потеглих от Берлин към Бремен. Пренощувах в малък хотел близо до гарата и там отново се чух с Ерик, който ме предупреди, че на заранта ще трябва да тръгна рано за първия етап от операция „Да прекараме Джули през Ламанша“.

Рано, наистина. Нямаше още три часа, когато ме събуди силно почукване на вратата. Млад офицер в британска униформа се усмихваше насреща ми.

— Госпожица Елфинстоун?

— От плът и кръв.

Обясни ми, че ще пътувам с отдавна планиран морски конвой, който щял да потегли веднага, защото времето и други разни неща се били стекли благоприятно. Бях почти облечена въпреки ранния час и толкова по-добре, помислих си при вида на безупречно изгладената и колосана униформа на офицера.

— Влезте, докато се приготвя — поканих го аз. Събрах си багажа в раницата, обух ботушите и облякох палтото. Специално проверих дали съм прибрала кожената папка със скиците на Уолтър — от този момент нататък, докато не се изправех лице в лице с марсианците, щях да нося тази папка навсякъде със себе си.

Офицерът стоеше до вратата, пъхнал палци под катарамата на колана си и учтиво извърнал поглед към стената.

— Казвам се Бен Грей, между другото. Лейтенант. — Говореше с характерния насечен акцент на възпитаниците на училище „Хароу“, почти като Ерик. Строен, тъмноок и с хубаво лице зад възголеми мустаци, на двайсет и пет или там някъде. — Моят полк…

— Спестете си усилията, лейтенанте, биографията ви не ме интересува. — Но ми се стори някак нередно, беше все едно да не харесваш малко кученце.

Приготвих се бързо. Огледах се в голямото огледало. Носех косата си къса, за удобство. Прокарваш пръсти през нея и толкоз. Хвърлих последен поглед на стаята, излязох заедно с лейтенанта, затворих вратата и я заключих.

— Оставете ключа в ключалката — каза Грей. — Управителят ще се погрижи.

— А сметката…

— Вече е платена — уведоми ме той и тръгна към асансьора.

— Колко ефикасно. Вижте, лейтенант Грей, напълно способна съм да се кача сама както на влак, така и на кораб.

Той се засмя.

— Майор Идън позна, че ще кажете нещо такова, дословно почти, госпожице Елфинстоун. „Заповедите са си заповеди“, така ми заръча да ви отговоря.

— Познавате го добре, така ли?

— Приблизително, предвид че е мой висшестоящ офицер и доста по-възрастен от мен. В казармите в Инкерман ни изнесе лекция за преживяванията си по време на Първата война. Когато не е дежурен, е много приятна компания, но вие това го знаете, госпожице.

— И двамата сте учили в „Хароу“, нали?

Той се ухили глуповато.

— Ако трябва да използвам вашия израз, госпожице — възпитаници на „Хароу“ от плът и кръв.

Стигнахме до партера, прекосихме празното фоайе, излязохме в хладния нощен въздух под развиделяващото се небе и тръгнахме към гарата.

— А относно защо изпращат мен да ви ескортирам, госпожице… майор Идън също ще пътува през Ламанша, но от Брест, което е…

— Френското военно пристанище, знам.

— Той ще е на военен кораб, ние — на рибарска гемия. Истината е, че прекосяването на Ламанша вече не е приятната разходка с лодка отпреди, не и откакто марсианците дебнат.

„Откакто марсианците дебнат“? Нямах достъп до военното разузнаване, но чутото не ми хареса. Само че връщане назад вече нямаше.

Стигнахме до централната железопътна гара на Бремен и за моя изненада там заварихме истинска тълпа, множество от хора, които си говореха под сурдинка, както подобава на толкова ранен час. Макар гарата да беше германска, повечето хора видно бяха британци и французи.

Имаше много униформи в цвят каки, както и в синьото на военноморските сили, основно мъже, макар тук-там да се виждаха и жени. Имаше и цивилни също — мъже, жени и деца, сънени и разтревожени. Журналистическото ми око сортираше детайлите — мъж с насълзени очи, гушнал разплакано момиченце; девойка на шестнайсет-седемнайсет години, която закичваше с цвете кепето на моряк не по-голям от нея; момче на единайсет, застанало мирно пред баща си, който очевидно го наставляваше да бъде „мъжът в семейството“. Говореше се основно на английски, но също на немски и френски, често пречупени през силните акценти на Мърси, района на Темза и Тайн. Явно двете години след повторното приземяване на марсианците бяха спомогнали за масовото побратимяване на европейските народи. Гарата не беше голяма и тихият говор на множеството изпълваше пространството под извития таван.

— Със снаха ми изкарахме последните две години в Париж — казах аз. — Не знаех, че имаме толкова много войски на континента.

Грей се оглеждаше за сборния пункт.

— Стана постепенно, госпожице, а и процесът е двупосочен. Хора и активи пресичат Ламанша напред и назад. Имаме военни бази в Северна Германия, из цяла Холандия, във Франция, най-вече в провинциите близо до Северно море и Ламанша. В крайна сметка Южна Англия е военна зона и нашите съюзници щедро ни предоставят терени за складове, тренировъчни лагери, болници и дори за изпитания на оръжия. Май виждам нашия влак. — Извади някакви документи от джоба на куртката си. — Последвайте ме, моля…

И така, пътешествието ми продължи с кратко пътуване от Бремен до брега на Северно море — кратко, но и доста неприятно заради претъпканите вагони. Хората стояха прави, наблъскани един до друг, прозорците държахме затворени, за да не влиза пушекът от локомотива, и много скоро помещението се превърна в пещ, наситена с цигарен дим и силната миризма на пот. Но щом лейтенант Бен Грей можеше да издържи, човек с далеч по-изнежено потекло от моето, значи и аз щях да се справя. Така де, преживяла бях и по-лоши неща преди тринайсет години. Запитах се как ли ще понесе морското пътуване Ерик Идън, който също нямаше опит на вода.