Стивън Бакстър
Война на световете (89) (Изтреблението)

1.
Обаждане по телефона

Беше през 1936-а, четиринайсет години след Втората марсианска война, когато Каролин Емерсън ми се обади.

Беше като гръм от ясно небе.

Живеех в Париж близо до снаха си Алис и се справях нелошо. Посветила бях изминалите години на журналистическата си кариера, освен това продължавах да работя, доста бавно, върху черновата на историята, която четете в момента. Получила бях строги указания от военните — дори в ерата на Федерацията на федерациите секретността се бе превърнала в навик, дойдеше ли реч до марсианците! — да си мълча за своята роля в оттеглянето на нашественика. (Когато дойде време тези мемоари да видят бял свят, публикувани от моя смел американски издател, вече няма да ми пука.) Бях на четиресет и осем години. Отървала се бях от отровния коктейл в тялото си чрез пълна подмяна на кръвта и с това сметнах, че съм сложила край на съпричастието си към марсианската история. А мемоарите, които пиша… наречете ги последната противоотрова.

Малко ме е срам да го призная, но в първия миг не разпознах името. Каролин се бе развела с Уолтър Дженкинс преди Втората война и не се беше омъжила повторно, но след време си бе върнала моминското име. И все пак ме бе потърсила да говорим именно за Уолтър.

— Тревожа се за него — каза ми тя по телефона. — Той така и не спря да се занимава с това. Както знаеш, след Втората война Уолтър се включи в конференцията в Басра и неведнъж се изложи публично. Сега е успял да си осигури достъп до марсианската яма в Амершам и постоянно виси там. Изобщо не се грижи за здравето си.

— Виждам, че вестниците отново публикуват неговите статии.

— Търсят сензации според мен. Знаеш какво се случва с обществените настроения при всяко следващо противостояние…

Имаше предвид следващия перихелий, който предстоеше през трийсет и девета, скъсяващото се разстояние между Земята и Марс, предоставящо набор от възможности за ново нашествие — тревожна перспектива, ако вярваш на страшните истории, разпространявани от стари бойни коне като Чърчил. А ако марсианците следваха собствения си прецедент, щяха да прекосят космоса при противостоянието от трийсет и седма, до което оставаха броени месеци. Всъщност една подобна възможност вече бе отминала; нашествието от 1920-а се бе случило две опозиции преди най-оптималната в тогавашния набор от възможности. Притеснително бе, че сега, в условията на нашия прекрасен нов свят, до обществеността отново не стигаха достатъчно астрономически новини, точно като в миналото.

А и този път към истерията се прибавяха подновените спекулации къде биха могли да се крият марсианците, дошли на Земята през двайсета година. Никой не ги беше виждал след края на Втората война, но знаехме, че още са тук, на Земята. Всичко това поставяше твърде много въпроси без отговор.

— Напрежението расте — прошепна Каролин по телефона. — Всичките тези приказки, че германците, руснаците и американците се въоръжават отново въпреки договорите на Федерацията. А Уолтър никне, където не го сееш, говори срещу въоръжаването, превърнал се е в любимия миротворец на вестниците! Някои дори го наричат предател на човечеството.

— Боиш се за душевното му здраве.

Тя се засмя тъжно.

— Винаги съм се бояла за душевното му здраве. Не е само това, Джули. Вече се боя и за живота му. След убийството на Хорен Микаелян…

Случило се бе преди два дни и аз също бях дълбоко потресена от покушението срещу тази смела жена, търпелив архитект на мира и единството. Покушение, извършено от онези, които се страхуваха от нова война с марсианците… или копнееха за такава, може би.

— Уолтър вече излезе по Би Би Си и осъди този акт. Аз съм съгласна с него, разбира се, той има право да каже какво мисли и чувства. Но…

Въздъхнах.

— Но както прави винаги от седма година насам, и сега ще се хвърли презглава в дълбокото, без дори да се замисли за собствената си безопасност.

— Моля те да идеш при него, Джули. Да видиш дали е добре.

— Но, Каролин… — Бракът им, сложен и бурен, бе приключил отдавна и бедната Каролин бе излязла от него с достойнство и доброта. Ала аз знаех, че Уолтър все още има чувства към своята бивша съпруга. Както самата тя бе посочила веднъж, това можеше да се прочете в книгите му. — Каролин, той се нуждае от теб, не от мен.

— Не мога — прошепна тя. — Не мога.

Роднини, какво да ги правиш…

Не можех да й откажа, разбира се, освен това и самата аз смятах, че Уолтър е в опасност след инцидента с Микаелян. Щях да отида при него, дори ако това означаваше, че издателят на разказа ми за Втората война отново ще остане разочарован. Отдавна трябваше да съм предала готовата чернова.

Опитах се да се свържа с Уолтър.

Е, не се наложи да чакам дълго. Получих покана лично от него, както и разрешение от нашия стар приятел Ерик Идън да посетя този Ненадежден свидетел в марсианската яма при Амершам.