Стивън Бакстър
Война на световете (95) (Изтреблението)

7.
През Арктика

Щяхме да изминем приблизително две хиляди мили до крайната си цел, полуостров Таймир. При умерена скорост щяхме да покрием това разстояние за четиресет и осем часа. Излетяхме от Мурманск във вторник и се очакваше да пристигнем по някое време в четвъртък.

Стоях основно със своите хора. Известно бе, че съм приятелка на Хари Кейн, а той неотдавна бе станал печално известен с една евтина радиодрама, продуцирана от съпругата му Мериголд и излъчена от „Едисон Броудкастинг Систем“, която разказваше за внезапната поява на нова флотилия марсианци в Средния запад. И понеже предстоеше нов набор от приближения между двете планети, предаването бе предизвикало масова паника. Не исках да ме разпитват за този скандал, затова избягвах излишните контакти. Пък и компанията на моите хора ми беше приятна. Двамата с Ерик Идън за пръв път споделихме в подробности и на спокойствие спомените си от Марсианската война и именно тези разговори, и бележките, които си водех, станаха съществена част от мемоарите, които пиша в момента.

А и не ни оставяха да скучаем.

Във вторник следобед, докато под нас се разкриваше вълшебен пейзаж от лед и вода, Ото Шмит ни изнесе импровизирана лекция. Той беше руснак въпреки името си, но на многонационалната си публика говореше на немски със силен акцент. В края на четиресетте, висок и внушителен, с брада като на Чарлз Дарвин, за мен той бе образ и подобие на героя изследовател от романите на Жул Верн, а и се държеше като такъв. Разказа ни накратко за вътрешната руска колонизация, която, за моя изненада, датирала още от времената на Иван Грозни през шестнайсети век, когато авантюристи, заточеници, ловци и религиозни разколници поели на изток. По времето на Петър Велики се появили първите големи градове, а построяването на Транссибирската железница през деветнайсети век било истински триумф. Ала едва сега, цяло столетие по-късно, след тежката травма от войната срещу Германия и после срещу марсианците, развитието на този район било ускорено и провеждано по систематичен начин. А Шмит лично бил ръководил първата експедиция, прекосила успешно Великия северен морски път.

Шмит се оказа фукльо, но умееше да разказва, а и имаше право да се гордее с постиженията на родината си. Колкото до настоящата ни експедиция, тя, по негови думи, най-много се приближавала до колонизирането на враждебна чужда планета.

— Така че нищо чудно руското знаме да е първото, забито на Марс!

Изръкопляскахме учтиво, преглъщайки поредното сантиментално изявление, а аз се запитах какво ли имат да кажат марсианците по въпроса.

Ала именно благодарение на такива експедиции и проучвания присъствието на марсианските бегълци беше потвърдено и впоследствие руската академия на науките беше предложила тази международна мисия на Федерацията на федерациите.

В сряда следобед спряхме в едно градче на име Норилск на река Енисей, на петстотин мили от крайната ни спирка. Тук няколко компании добиваха никелова руда. Стоварихме им доставки от различно естество — бяхме първото голямо транспортно средство, минаващо в района след края на зимата.

Двамата с Ерик Идън се възползвахме от възможността да слезем от гондолата и да се разходим из града. Норилск беше типично промишлено градче, построено да обслужва минните компании, а не да радва окото. Оградено бе със здрава телена ограда, сградите бяха сглобени от полуготови елементи и измазани с хоросан, улиците бяха голи, без настилка, само отъпкана земя там, където снегът се беше стопил. Бетонобъркачки имаше на всеки ъгъл. Виждаха се и обществени сгради все пак — училище, църква, болница, всичките недовършени. Значи хората не само работеха тук, а и живееха в градчето, отглеждаха деца. Имаше дори малък киносалон — написан на ръка плакат съобщаваше за предстояща прожекция на „Един марсианец в Холивуд“ с Шери Гилбърт. Но като цяло градчето беше мрачно и бедно, а времето — толкова студено, че се вкочаних до кости въпреки дебелите си дрехи.

— Прекарах известно време в тази част на света преди Втората война с марсианците, между другото — призна Ерик.

Изсумтях.

— Нека позная. Бил си тук да провериш как се справят ландшиповете в тундрата.

Той не ми обърна внимание.

— Не е лесно да се живее тук. — Спряхме до недовършена сграда от бетон и сгурия. — Първо, в продължение на месеци цари пълен мрак, а когато е студено, хоросанът замръзва, преди да си сложил тухлата. Дори през лятото не е приятно — влажността е много висока и гъмжи от комари. Хората идват тук от отчаяние, някои бягат от нещо, други са били подлъгани с фалшиви обещания за нов живот на границата… сещаш се.

— А оградата защо е? Да държи хората в града?

— Или вълците навън — отвърна с усмивка той. — Тук наричат луната слънцето на вълците.

Звук като от корабна свирка прозвуча откъм „Фатерланд“. Викаха ни; време беше да продължим.

Вървяхме към въздушния кораб, когато заваля сняг, внезапно и без предупреждение, от ясно небе сякаш. Вървяхме приведени един до друг и се водехме по другите изгърбени силуети, стичащи се към кораба.

— Дори тук — промърмори старият арктически вълк Ерик Идън, — дори тук, на края на света, времето е… странно.

Така приключи срядата. Пътуването ни продължи и през нощта.

А в четвъртък сутрин се събудихме над крайната си спирка, полуостров Таймир.