Стивън Бакстър
Война на световете (92) (Изтреблението)

4.
Отново в Редута

Отново и не без тръпки на страх влязох в марсианската крепост.

За последно бях виждала Редута заедно с Албърт Кук, докато марсианците още го владееха. Сега човечеството бе оставило своя отпечатък върху това широко една миля укрепление като фина патина върху отломките от марсианската дейност — метални стълби и пътеки, малки барачки върху заравнената земя, купчини оборудване тук и там. Хора крачеха делово, облечени в комбинезони и с каски в различни цветове. Всичко това ми напомняше за гигантски археологически разкопки — разкопките на Троя, ръководени от Шлиман, да речем. Само че тук имаше стоманени бариери, бодлива тел и патрулиращи войници, а когато слязохме от колата, видях и един въздушен кораб на флота да минава в небето над нас. Обективите на гигантските му камери улавяха и отразяваха слънчевата светлина.

Опитах се да пренебрегна всичко това, да заменя хората с марсианци и техните машини. Да, помислих си аз, онзи терасиран участък вероятно е дело на изкопни машини. А онази купчина пръст с натрошен на парчета кремък сигурно е била суровината, която някоя машина работник да превърне в кюлчета алуминий. А заравненото място, врязано като пещера в стената на гигантския изкоп, вероятно е било „трапезарията“, където марсианците се събираха да си починат, да си подсвиркват зловещо и да се хранят. А над всичко това, в друго време, щяха да патрулират не отегчени часовои, а бойни машини.

А под цялата тази трескава дейност, мислех си, някъде дълбоко лежат останките на Амершам заедно с нещастните му жители, смазани в миг при падането на цилиндрите, геоложки пласт, свидетелстващ за опустошението.

— Цялата тази охрана… явно не искат да поемат никакви рискове — подхвърлих аз на Джо Хопсън, докато слизахме от колата.

— Да — потвърди той и ме поведе пешком напред и все по-навътре в този възел от тайнственост. — Така де, ние не бихме се оттеглили, без да оставим минни полета и други неприятни изненади. Защо да очакваме друго от марсианците? Не че сме открили нещо такова. Пък и има идея всичко да се запази непокътнато като монумент за бъдещите поколения. Като Уокинг…

— Не съм сигурен, че би било мъдро.

Последното бе казано от Уолтър Дженкинс.

Чакаше ни. Не изглеждаше добре, лицето му беше изпито и лъщеше от някакъв медицински мехлем, ръцете му бяха бинтовани. Но пък по онова време Уолтър беше на седемдесет години.

— Радвам се да те видя, Уолтър — сухо казах аз.

— За кое не си сигурен, че би било мъдро, старче? — с усмивка го попита Хопсън.

— Този символ на потисничество да се превърне в монумент. Такива неща излъчват власт и сила. Помислете си за Лондонския Тауър, например — бил е ъглова кула на римско укрепление, реликва от окупационна сила, използвана по-късно като бастион от друг окупатор, норманите. Е, римляните са се изтеглили сами, както го направиха и марсианците, но от норманите така и не се отървахме. Каква е гаранцията, че някой бъдещ диктатор няма да използва това място като свое седалище, позовавайки се на мистичната сила на изчезналите марсианци? Не, благодаря. По-добре да го заравним и тревата да го покрие.

Хопсън само се ухили.

— Норманите? Вие, уелсците, всичките сте еднакви. Минали са осемстотин години, за бога. Забравете и си живейте живота.

— О, аз съм дяволски сериозен — каза Уолтър без помен от усмивка на лицето си.

Хопсън ни поведе навътре в комплекса. Вървяхме бавно и аз хванах Уолтър под ръка.

— Да съкратим празните приказки, искаш ли? Ти ме покани тук и аз дойдох чак от Париж. Знаеш, че всичко това е идея на Каролин, нали?

Изглежда, му беше трудно дори да чуе името на жена си.

— Видяхте ли се?

— Говорихме по телефона.

— Това, разбира се — каза той, — е само междинна станция. Нещо като място за прекачване.

— О. Говориш за марсианците? Понеже тази тема е по-лесна за теб? Добре. Междинна станция към какво?

— Към мястото, където са отишли, разбира се.

Погледнах към Джо Хопсън, а той погледна към мен; явно и за него казаното от Уолтър бе нещо ново.

Уолтър вдигна поглед към небето, където въздушният кораб все така патрулираше.

— Май пак ще вали. Слънцето не се задържа дълго. Но това, разбира се, е част от проблема. Симптом…

— Какво общо има времето?

— Добре, добре, нека бъда твой гид. А ако капитан Хопсън е така добър да ни придружи и да размахва пропуска си, не би трябвало да ни спрат. Момчетата от охраната вече ме познават добре, разбира се…

— Ужасен си, Уолтър. Винаги правиш така. Подхвърляш по нещо дребно, колкото да захапя стръвта, а после…

Бяхме като две реликви в този музей на войната и се дърлехме както винаги. Ала все пак продължихме бавно напред през серия от огради, по рампи и дъсчени пътечки, и така до самото сърце на Редута, до дълбоката шахта в центъра на марсианската крепост.

Спомних си шума, който бях чула тук преди — ритмичен и безспирен бумтеж под земята. Сега този шум го нямаше. Отворът на шахтата беше укрепен и към укрепващата рамка беше прикрепена система от макари и въжета. Двама отегчени войници стояха край отвора и пушеха. Победата на всекидневното, помислих си.

Уолтър ми хвърли поглед изпод вежди.

— Стана ти любопитно, нали? Така и трябва. Хайде. Стъпвай внимателно.

Системата от макари и въжета се оказа импровизиран асансьор. Стори ми се доста паянтов, а ако се съдеше по диаметъра на най-голямата макара, то стоманеното въже, което щеше да се навие около нея, бе достатъчно дълго, за да ми се свие стомахът.

— Не се стряскай, тази технология е сигурна и тествана многократно — махна с ръка Уолтър. — По подобен начин мият прозорците в Ню Йорк. Точно ти със сигурност си ги виждала — безстрашните момчета с кофа и парцал, увиснали високо над Пето авеню… Няма да се спуснем много надълбоко. Само двестатина метра.

Явно и за Джо Хопсън това бе новина, ако се съдеше по възклицанието му:

— Двеста…

— Хайде, скачайте на борда!

Имаше перило, за което аз се хванах като удавник за сламка, после Уолтър даде знак на войниците да задвижат механизма и след миг тримата поехме с подрусване надолу. Дискът от дневна светлина бързо се смали над нас, главите на войниците се очертаваха като тъмни силуети на фона на отдалечаващото се небе. Платформата на импровизирания ни асансьор имаше електрически крушки и аз скоро оцених по достойнство светлината им, веднага щом подземният мрак ни захлупи.

— Не повече от двеста метра, казваш — обади се притеснено Джо.

Уолтър се усмихна отново.

— Военните опънаха мрежа на тази дълбочина, телескопични пръти, набити в стените, в случай че някой падне, макар че ако паднеш от двеста метра, така или иначе си обречен… Цялата шахта е дълбока около осемстотин метра. Половин миля.

Беше мой ред да възкликна като папагал:

— Половин миля!

— Тази дълбочина е необходима за истинското предназначение на шахтата. Или поне за едно от предназначенията й. Имаш ли някаква представа какво е това предназначение, капитане?

Джо го погледна.

— Колко е широка шахтата?

— Малко над трийсет метра. Както вече си се досетил, нали?

— Господин Дженкинс… това оръдие ли е?

Веднага навързах детайлите.

— Ами да. Естествено. Там са отишли марсианците!

— Поне британската им група — кимна Уолтър.

— Значи са си построили оръдие…

— Стегнали са някой и друг космически цилиндър… — допълни след мен Хопсън.

— И са се изстреляли обратно към Марс! — довърших аз.

Уолтър се ухили.

— Изстрелването е било забелязано почти навсякъде в Южна Англия, макар че повечето хора не са имали представа какво виждат. Както и ние впрочем, поне докато снимките не бяха анализирани, а след това всичко бе засекретено. Прави ли ви впечатление, че дори сега, когато имаме общо световно правителство, старият закон на Марвин за защита на държавата от 1916-а още е в сила?…

Хопсън се мръщеше.

— Чакай малко, старче. Колко, казваш, е дълбока шахтата? Половин миля? Но това не е достатъчно. Помня, че в училище четохме онази книга на Жул Верн за американците на луната, сещате се, как се изстрелват с гигантско оръдие. Направихме изчисления и се оказа, че ускорението и другите сили би трябвало да са размазали пътниците на каша…

— Съвсем правилно — призна Уолтър, неохотно впечатлен. — Но движението на проектила при изстрелването е било заснето достатъчно пъти — от наблюдателни самолети, оказали се в района, както и от земята — и последвалите изчисления показват, че цилиндърът е напуснал оръдието с ускорение десет пъти по-голямо от земната гравитация, тоест трийсет пъти по-голямо от марсианската. Изглежда невъзможно нещо да е оцеляло в цилиндрите при такова ускорение, но истината е, че вероятно има начини ефектът му да се намали с помощта на специално оборудване или резервоари с течност например. Работата е там, че цилиндърът е продължил да ускорява дори след като е напуснал оръдието. Забелязани са зелени проблясъци, има данни и за гигантска опашка от водород, изтичащ от основата на космическия кораб. Ако темпът на ускорение се е запазил и цилиндърът се е издигнал с постоянна тяга до височина от четиристотин мили в атмосферата, то това би било достатъчно да го откъсне от гравитационния кладенец на Земята. И оттам — право към Марс!

Хопсън изглеждаше впечатлен до степен на страхопочитание.

Асансьорът намали скоростта си сред скърцане на кабели и аз видях вход, кръгъл и чисто изрязан, в стената на шахтата.

— Почти стигнахме — каза Уолтър.

— Къде? — погледнах го аз.

— До града на марсианците. Внимавайте, като слизате от платформата.