Стивън Бакстър
Война на световете (67) (Изтреблението)

5.
Пристигам в Торнбъро

Беше пет сутринта (в Британия; полунощ на Лонг Айлънд), когато двете с Верити настояхме Албърт Кук да ни заведе при Ерик Идън.

Кук реагира моментално и доста впечатляващо. Изведе ни от Редута, свърза се по телефона от една тайна станция с армейския си контакт, чрез когото водел преговори с военните, после ни заведе при една кола, която беше покрил с камуфлаж, натовари ни на нея и ни изведе от Кордона. Увери ни, че марсианците няма да му попречат, но аз не знаех доколко може да му се вярва.

При периметъра ни чакаха двама мълчаливи войници в камуфлажни униформи без обозначения и намацани с кал лица и ни отведоха до една дупка в земята. Обзе ме силен страх при мисълта, че отново ще вляза в подземен тунел — все едно виждах Бен Грей в сенките на дупката — но въпреки това го направих.

Този път марсианците не разбраха, че минаваме под Окопа, или поне не ни попречиха да го направим.

От другата страна, вече извън Кордона, ни посрещна младши офицер, лейтенант Хопсън. Чакаше ни и автомобил, шофиран от жена, брониран и с маскировъчна окраска, натоварен с одеяла и манерки кафе. Не за пръв път останах впечатлена от ефикасността, с която външният свят организираше и провеждаше операциите си, предназначени да поддържат връзка с онези, които бяха останали в капана на окупираната зона, и да облекчат поне в някаква степен живота им.

Чрез Кук бяхме поискали да ни заведат при Ерик Идън, който, по мои впечатления, беше основният ми канал за връзка с армейското командване. След като потеглихме с колата, Верити първа се сети да попита къде точно ни водят. Чак тогава разбрахме, че отиваме в Торнбъро и „ландшип базата“. Не бях чувала думата преди — ландшип. Какво беше това, кораб, който пътува по сушата? Верити попита какво означава, но офицерът не пожела да отговори… или не можеше.

Ето че отново бяхме на път. Чувствах се добре до Верити на задната седалка, завита с чисти армейски одеяла и отпиваща от силно, макар и не съвсем прясно кафе. Слушах разсеяно компетентните гласове на офицера и шофьорката, докато те се свързваха по безжичното радио с командните си станции.

И се опитвах да не поглеждам нагоре, към небето.

 

 

Оказа се, че Торнбъро приютява армейска база, на две мили източно от Бъкингам, тоест трийсетина мили северозападно от Амершам и марсианския Редут.

Дори след като влязохме през оградата, не видяхме много от базата, което беше логично, защото тя трябваше да остане невидима за марсианците. Всички сгради и транспортни средства бяха боядисани в зелено и кафяво или заметнати с камуфлажни брезенти. Ала все пак сухоземните кораби, които Хопсън ни посочи в движение, не можеха да се сбъркат… макар че такова нещо самата аз виждах за пръв път. Подредени бяха в редици и представляваха мистериозни конструкции с различен размер, като най-малките бяха поне седем метра дълги и три високи — веднага се досетих, че трябва да са някакви транспортни средства — а най-голямата беше наистина грамадна, дълга повече от трийсет метра, като кулите в предния и задния й край бяха поне три пъти по-високи от мен. Наистина приличаше на кораб, макар да се намирахме много далече от морето. Всичко това зърнахме за кратко в движение — неясни силуети, прикрити с камуфлажни мрежи и брезенти.

Верити ме хвана за ръката и прошепна:

— Какви страховити неща.

Стиснах пръстите й.

— Е, поне тези чудовища са на наша страна.

Слязохме от колата и нашият мълчалив лейтенант ни поведе през базата.

Мястото гъмжеше от живот. Явно идеята е била да прилича на голям чифлик с множество порутени сгради, всичките свързани помежду си с пасажи от леки дървени конструкции, покрити с брезент, така че да не се виждат от въздуха. Навън, във „фермерския двор“, войници с тежко бойно снаряжение стояха на групички от по четирима, шестима или десетина и си говореха тихо. Екипирани бяха с обичайните метални каски, противогази и револвери, но освен това носеха инструменти — торби с гаечни ключове, отвертки и прочее.

Вкараха ни набързо през една врата. Вътре пространството беше разделено със сковани набързо преградни стени и в малките кабинети видяхме групи офицери, които обсъждаха нещо, стените бяха покрити с карти, по масите имаше подноси с позавехнали сандвичи и чаши с изстинал чай. Същевременно хора в униформа буквално тичаха по пасажите между къщата и външните селскостопански постройки.

— Имам чувството, че сме настъпили гнездо на оси — промърмори Верити. — Мислех, че този път марсианците няма да дойдат в Англия…

— Така е, поне според астрономите и наблюдателите — каза Ерик Идън от прага на една врата пред нас. Най-после бяхме стигнали до кабинета му. Също като войниците отвън, и той беше с тежко бойно снаряжение, явно се готвеше за някаква мисия. — Вече знаем, че са се приземили другаде. Хайде, нямаме много време.

Вкара ни в кабинета си — явно всички бързаха тази сутрин и аз, уморена до смърт и недоспала, имах чувството, че изоставам от общото темпо. Плъзнах поглед по картите на стената. Едната беше карта на света и две топлийки в грозен марсиански оранжев цвят бяха забити в Ню Йорк и Лос Анджелис. Минаваше осем сутринта. Значението на маркерите беше съвсем ясно.

— Точно това е причината за тазсутрешната ни операция — говореше Ерик. — А именно фактът, че започна нова вълна от приземявания. Днес се очаква поредната порция цилиндри и според анализаторите през следващите двайсетина часа марсианци ще кацнат на различни места по цялата планета. Британският им комплекс вероятно ще служи като команден и контролен център и ние смятаме да направим нещо по въпроса.

Верити кимна.

— С онези… гигантски хлебарки навън?

Ерик се ухили.

— Ландшиповете, да. Пазехме ги за специален случай. И ето че той дойде. А аз имам честта да командвам сухоземния кораб на Негово Величество „Боадицея“, най-гадната хлебарка от всичките. Така че… макар да се радвам, че двете сте живи и здрави, искрено съжалявам, че не си успяла да изпълниш мисията си със заразената кръв, скъпа ми Елфинстоун. Е, поне момчетата от разузнаването ще са доволни да си поговорят с вас надълго и нашироко и да издоят всичко, което сте научили в Кордона, до последната капка. А сега, ако ме извините, наистина трябва да отида при екипажа си и да…

Стиснах го за ръката.

— Ерик… дойдохме тук да говорим с теб, забрави ли? Трябва да ме изслушаш. — Не се бяхме виждали от няколко дни, откакто ме бяха завели в Окопа. Можех да си представя как изглеждам в неговите очи — с мръсни и вероятно опръскани с кръв дрехи, воняща на кал, мръсотия, пот и пълно изтощение. Със сенки под очите, но и с решителност в погледа.

— Наистина не…

— Символите — прекъснах го аз.

— Майор Идън — повика го някакъв младши офицер, — готови сме да товарим…

Той понечи да се отскубне от хватката ми.

— Джули, чака ме битка.

— А аз мога да ти кажа как да спечелиш войната… или да я спреш поне.

Той се поколеба.

— Символите, казваш? Това е от нещата на Уолтър Дженкинс, нали? „Посланията“, които използвахме като прикритие за плана със заразената кръв. Искаш да се върнем към онези ексцентрични…

— Не са ексцентрични, Ерик. Виж, аз съм по-скептична вероятно и от теб. Но нещата, които видях в Кордона… Това не е като война между нации, ние срещу германците или срещу руснаците…

— Е, основно сме водили войни срещу французите — прекъсна ме той с дразнеща усмивка.

— Тази война е междупланетна. Точно както твърди Уолтър през цялото време, още от книгата си насам. И ако искаме да победим, трябва да мислим в този мащаб.

— И ще го направим с рисунки, така ли?

— Не с рисунките, а с тяхното съдържание — символите. Графичната геометрия, както я нарича Уолтър.

Младото офицерче се покашля многозначително.

Но Ерик се поколеба още миг и аз задържах погледа му.

— Добре. Баркър, нека екипажът се качва на „Боадицея“. Хедърингтън ще се справи със запалването, нали той е конструкторът все пак. Аз ще дойда след малко.

— Сър — козирува младежът и си тръгна с бърза стъпка.

Ерик се обърна към мен.

— Имаш пет минути, Джули, които вече текат.

— Тогава млъкни и ме остави да говоря.

 

 

Набързо обобщих теориите на Уолтър за междупланетна комуникация чрез символи. Ерик не беше проявил интерес към тази хипотеза преди, освен като прикритие за собствения си план, но сега аз го накарах да ме чуе.

— Идеята не е нова — изтъкнах. — Десетилетия преди марсианците да се появят и да докажат с появата си, че не сме самички в космоса, мнозина настояваха да изпратим сигнали до други светове. Имаше предложения да изровим питагорейски триъгълници в пустинята, да запълним рововете с нефт и да го подпалим, така че изображенията да се видят от Марс. Такива неща. И се оказа, че са били прави!

Трябва да призная на Ерик, че ме слушаше внимателно, въпреки предстоящата битка, която несъмнено занимаваше в най-висша степен съзнанието му.

— По онова време са го сметнали за гигантска глупост, предполагам — каза той. — Но после, след войната от седма година, астрономите засякоха светли изображения в облаците на Венера. „Символи“, нали тази дума използваше Дженкинс в книгата си?

— Да! Онзи образ се появи през тринайсета. И по същото време подобни символи бяха видени и на Марс. Сега ние ги интерпретираме като маркери за успешното марсианско нашествие на Венера.

Той кимна бавно.

— Добре. Но дори да приема всичко това за чиста монета, какво общо има то с марсианците в Бъкингамшир?

— Всичко. Това са съобщения между светове, Ерик. Съобщения, които ние можем да манипулираме. Имаш ли карта на кацанията от седма година? И карти или въздушни снимки на тези от двайсета…

Отне една от моите пет минути, докато Ерик изрови карти и снимки от бъркотията в кабинета си, и още една, докато намери дебел молив, с който да пиша по въпросните карти и фотографии. Не се наложи да се консултирам с документите, които носех, защото помнех в общи линии какво ми беше показал Уолтър — с помощта на молива свързах марсианките ями в Съри през седма година и тези в Бъкингамшир от второто нашествие. Свързах ги с извити, лъкатушни линии. Направих го мълчаливо, като оставих на Ерик сам да измине последната крачка към осъзнаването.

Той взе картата от седма година.

— Но този символ… той е същият, който астрономите видяха на Венера.

— Именно. Вижда се веднага. Това е марсианската дамга за собственост. Като фермер, който жигосва кравите си. Само че тази дамга е жигосана в плътта на Англия. Няколкократно. Точно това са строели тук през седма, но не им стигна времето да го завършат. И сега го правят отново в Бъкингамшир. Мариот има карти, които го потвърждават, ако знаеш какво да гледаш. — Почуках с пръст по кожената папка, с която не се разделях вече толкова време. — Уолтър е нарисувал тази символи. Искаше да ги покажа на марсианците като доказателство за нашата интелигентност.

— Приехме го като удобен параван за истинската операция. Така и не обърнах внимание на детайлите. Твоята идея каква е, да манипулираш символите, така ли?

— Да! Но не марсианският символ е важен… — И с няколко изречения му изложих идеята си, обясних какво, как и защо.

Ерик се замисли. После се усмихна широко. Знаех, че не му липсва въображение.

— Това е безумие. Луда работа!

— Зная. Дори Уолтър Дженкинс не го е видял в такива мащаби, а това говори само по себе си. Обаче може да сработи. Виж, знам, че снабдявате с експлозиви и оръжие групите на съпротивата в Кордона. Запознах се с един от контактите ви, въпросния Мариот. — Ерик сякаш се смути от последните ми думи. — Имате и стотици войници, попаднали в капана на Кордона още в първите дни на нашествието. Знам, че поддържате връзка с тях. Трябва просто да се свържем с тези групи и да им обясним как да използват наличните ресурси за едно-единствено нещо, еднократно. Къде да поставят експлозивите и как да модифицират релефа…

Той ме претегли с поглед.

— Нали си даваш сметка, че без теб няма да стане, без личното ти участие? Аз мога да осигуря съдействие отвън, но ти ще трябва да убедиш Мариот и подобните му… точно както убеди мен. Не че съм напълно убеден, имай предвид. И после да участваш дейно в организацията. Аз няма как да го направя. Идеята си е твоя.

Очаквала бях нещо подобно.

— Щом трябва да се върна в онази преизподня…

Верити стисна ръката ми.

— Ще дойда с теб.

Ерик се бе замислил отново.

— Що за война е това, по дяволите… и пред какви дилеми ме поставяте вие двете! — Погледна часовника си. — Не казвам, че ти вярвам напълно, а и рано или късно ще трябва да си поговорим защо не си изпълнила заповедите за заразената кръв. Но, паралелно с нашите по-конвенционални опити, струва си да опитаме и твоята идея, която не изисква големи ресурси. А петте ти минути изтекоха отдавна. — Вдигна поглед към мен. — Добре. Ще опитаме. Но ще ти кажа едно — ако ще се връщате в Кордона днес, единственият начин е да пътувате с мен, на „Боадицея“. Да идем в склада, трябва да се екипирате. Надявам се, че знаете как да си връзвате ботушите на бегом…