Стивън Бакстър
Война на световете (90) (Изтреблението)

2.
След войната

Признавам, че когато Каролин ми се обади, аз отдавна бях изгубила връзка с другите участници в епопеята. Достатъчно ми бе да следя възстановяването на ранения ни свят от сравнителното спокойствие на свободен Париж, от далечна перспектива, отвън сякаш… съвсем ала Дженкинс, като си помислиш.

Всичко бе толкова различно след Втората война!

Глобалната атака на марсианците бе приключила в рамките на няколко дни, но непосредствените й резултати бяха болезнени като при всяка война — търсенето на оцелели, погребването на мъртвите, разчистването на разрушенията… и грозното боричкане за отломки от марсианската технология. А след това започнаха проблемите с по-дългосрочен характер. Марсианците си бяха тръгнали, да, но банките все така не отпускаха кредити, фондовите борси не търгуваха, а в Лондон и Берлин, както и в Америка, дори златните фондове не бяха обезпечени. Световната търговия забуксува мъчително и само след няколко седмици започна да се усеща недостиг на храна, водата и токът спираха постоянно дори в градове, където не беше стъпвал марсиански крак, а скоро след това се появиха епидемиите.

А после и бунтовете.

След тях избухнаха революциите — в Делхи, в провинциите на Отоманската империя и дори във Франция срещу германските окупатори. Мнозина се бояха, че ще последва пълен разпад.

Точно тези първи дни на хаос бе използвала Микаелян, за да свика своя парламент на отчаяните в Басра.

Хорен Микаелян беше арменска монахиня, която по време на Втората война била в Париж, където избягала от отоманските гонения. Появата й като ключова фигура след войната беше забележителна, забележително бе и умението й да убеждава, подхранило първите несмели опити да се създаде нов постмарсиански световен ред. Едно от първите постижения на Микаелян бяха трудните преговори, довели до примирие между руската и германската империя. Полезен се бе оказал фактът, че армиите им си бяха съдействали в борбата срещу марсианците при Петербург и на други места.

После, окуражена от този свой успех, Микаелян бе призовала президенти и императори, монарси и посланици, учени, историци и философи да се съберат в Басра, древен град в сърцето на първата световна цивилизация (и от който британските окупационни сили се бяха изтеглили набързо). На тази първа конференция се постигна лесно съгласие за спешни помощи, за създаването на международна банка, която да финансира възстановяването, положи се началото и на дългосрочни инфраструктурни проекти — все неща, които по-късно се превърнаха в основата на един нов ред.

В началото Федерацията на федерациите, създадена от Микаелян, беше просто набор от търговски споразумения, сфери на интереси и гаранции за взаимопомощ. Но ако не друго, тези „празни приказки“, както ги бе нарекъл Чърчил, поне даваха шанс на човечеството да управлява само себе си с малко повече здрав разум отпреди.

Уолтър Дженкинс, прословутият утопист, също бе поканен на срещата в Басра. Годините не го бяха смекчили. След конференцията той написа очерци за знаменитостите, с които се бе запознал там — за Ганди например, представителя на вече независима Индия, и за Ататюрк, посланика на Отоманската империя — но основната му емоция, изглежда, бе оцветена от собственото му негодувание, задето е бил засенчен от един свой отколешен съперник: „Нали го знаеш онзи тип, Човека от милионната година, с паникьорските му романчета и измислените му предсказания, дето все се сдушва с този или онзи социалист и постоянно се забърква в скандали с извънбрачни връзки, а гласът му е писклив и неприятен…“. Марсианците едва не ни поробиха за векове, но ние продължаваме с дребните си ежби и неприязън. Може да е странно, но това ми дава известна надежда, че видът ни все пак ще оцелее.

Редно е да отбележа все пак, че усилията на този недолюбван от Уолтър „Човек от милионната година“ да вмъкне декларацията за човешките права в центъра на новата федеративна конституция ще се помнят дълго и с признателност.

Е, всичко, изглежда, вървеше добре. Институциите, за които се бе борила Микаелян и които бяха звучали като чиста утопия доскоро — глобални транспортни мрежи, публична собственост върху природните богатства, международни организации за финансов контрол (последното с подкрепата на Кейнс) — бързо доказаха своята полза. Дори донякъде скептичните и изолационистично настроени американци бяха благодарни за новия ред, когато програмите за взаимопомощ насочиха щедри средства за облекчаване положението на хората след опустошителния разлив на Мисисипи през двайсет и шеста и двайсет и седма, и отново, когато сривът на Уолстрийт едва не доведе до глобална рецесия. Японската инвазия в Китай от трийсет и първа беше друг тест за Федерацията. Възстановеният китайски император Пуи се обърна за помощ с прочувствена реч и силният международен натиск принуди японците да се оттеглят. Дори старите империи преминаваха към по-свободна и демократична форма на федерализъм — реликви от една епоха на завоевания и жестокости, сега те мутираха в гаранти за мирното съвместно съществуване на народите.

Междувременно цитереанците, нашите силом доведени гости от Венера, изоставени тук след изтеглянето на марсианците, бяха обект на международни интердисциплинарни проучвания, настанени в резервати, зоологически градини и биологични организации по целия свят, проучвания, които обществеността следеше с голям интерес чрез вестниците и кинопрегледите. Дори подозирам, че самото им присъствие, тяхната чуждоземност подхранваше подсъзнателен стремеж към единение у нас, хората. Някои дори твърдяха, че трябва да държим тези свои гости не в резервати, а в тяхно собствено посолство към Федерацията на федерациите. Но тези трудни въпроси явно ще останат за идните поколения.

Колкото до самата мен, аз отидох инкогнито в Басра за празничните церемонии на двайсет и четвърти април 1925-а, когато се подписа федеративната конституция. Признавам също, че посетих Лондон, за да отпразнувам независимостта на Ирландия и Индия през двайсет и седма и отново три години по-късно, през 1930-а, когато жените най-после получиха правото да гласуват!

Но винаги се връщах в Париж. Мисля, че нещо в мен се промени през войната. Озовях ли се сред повече хора, особено сред анонимна тълпа, виждах само плът и кости, а дух не долавях, сякаш хората са само кръвни банки, които марсианците да изцедят при нужда. Заразила съм се със синдрома на Дженкинс, сигурно това си мислите. Истината е, че намирах повече утеха в Лондон пред паметника на незнайния войн, отколкото в компанията на живите.

С други думи, преминали бяхме през ера на надежда и единение, които повдигаха духа ни, нищо, че Уолтър Дженкинс не спираше да мърмори за един или друг детайл. Ала твърде кратка се оказа тази ера — напрежението нарастваше отново заради ужасния астрономичен механизъм на Слънчевата система, който приближаваше Марс към Земята за пореден път, напрежение, което вече ни бе отнело, чрез ръката на някакъв умопомрачен протестиращ, апостола на мира, самата Хорен Микаелян.

А сега аз бях на крачка да се гмурна отново във водовъртежа.