Стивън Бакстър
Война на световете (64) (Изтреблението)

2.
На Лонг Айлънд

С наближаването на полунощ атмосферата в имението на Бигълоу станала превъзбудена, помислил си Хари Кейн. Не, не това била точната дума. Може би трескава. Или на границите на истеричното. Всички знаели, че ако марсианците планират нашествие при това противостояние между двете планети, кацанията ще започнат тази нощ, или по-скоро в деня, който започвал в дванайсет през нощта — в петък, деветнайсети май, обичайните три седмици и един ден преди датата на противостоянието. Всеки, които имал календар, можел лесно да го сметне дори ако вестниците не го тръбели на висок глас. И да били засекли нещо астрономите, то не било огласено пред широката общественост.

Въпреки това атмосферата на партито в къщата на Бигълоу била забележителна.

Може да е било от алкохола, хапчетата или рагтайма на неуморния бенд, или от шеметното вълнение да си млад, богат и свободен да си угаждаш всячески… Или заради привилегията да си един от малцината късметлии (е, няколкостотинте късметлии), поканени на партито в този ключов момент, когато целият свят можел да свърши, ако се вярвало на по-песимистичните предсказания в пресата…

Как да уловиш тази дива, лъскава уязвимост в една дума, в една фраза?

Както споменах в началото на този мемоар, моят добър приятел Хари беше журналист и списваше за някои от най-популярните нюйоркски вестници, най-вече за „Сатърди Ивнинг Поуст“, а под друго име публикуваше евтини романчета. Е, всички трябва да си изкарваме някак прехраната. Имаше нюх за новини и благодарение на това се бе озовал на точното място в онази драматична нощ. Ала му липсваше другата ключова част от инструментариума на истинския репортер, а именно умението да борави с думите. С тях бедният Хари водеше непрестанна война, бяха му по-скоро врагове, отколкото съюзници. И това раздвояваше вниманието му — случваше се да стои безпомощно в разбит бижутериен магазин, край дерайлирал влак или до автомобилна катастрофа, докато зад красивите му сини очи прелитат лексикални фрагменти. Веднъж се пошегувах с него, че би бил отличен писател, ако можеше да пише.

Ала все пак имаше око за детайлите — когато седнал да пише собствения си разказ за онази нощ, щял да си спомни, че в минутите преди полунощ бендът свирел „Арабският шейх“.

Хари обикалял неспокоен сред навалицата в балната зала, сляп за японската ламперия, красивите тапети и парижките полилеи, които къпели в светлина просторното помещение, после излязъл през френските прозорци на верандата, където, под открито небе, вече се трупали хора. Помнел питието, което носел в ръка — уиски със сода във висока чаша, при това не първото му за вечерта.

Обхванал с поглед гледката. Къщата приличала на крило от двореца Версай, отсечено и пренесено през океана до Лонг Айлънд, а градините на имението не отстъпвали по великолепие. Поляните били обточени с люляк, сливови дървета и глог, много от които били разцъфтели и накичени с цветни светлинки. В центъра на градината имало голям басейн, син диск, в който момичета плували като делфини, засега всички в прилични бански костюми, но това щяло да се промени с напредъка на нощта и покачващия се градус на настроението, както винаги. Отместиш ли поглед по-нататък, различаваш кея, две малки яхти, тъмните води на залива и мъждивите светлини на Манхатън на хоризонта.

Хората се носели из този мизансцен като красиви призраци, с чаши в ръка, жените нагиздени по последната мода с мъниста и шифон, мъжете в костюми и велурени обувки като самия Хари, а някои — вероятно местните обитатели на Лонг Айлънд — с бели памучни пуловери и гуменки. Цикламеното, изглежда, било цветът на годината — или на месеца, или на тази седмица — а жените до една били с къси, грижливо оформени подстрижки. Гостите на Бигълоу си приличали, помислил си Хари, направо били неразличими, освен ако не си направиш труда да потърсиш внимателно подбраните детайли. Това беше резултатът от сливането на модата с парите; с много, много пари.

Докато зяпал критично хората, Хари, разбира се, пропуснал истинската новина. Постепенно си дал сметка, че много от красивите лица гледат нагоре, към небето.

Чак тогава се сетил и той да погледне натам. Била ясна и безоблачна нощ в края на май, с едва доловим хлад след топлия ден. Къщата и градината били толкова ярко осветени, че звездите не се виждали.

Но Хари видял резките в небето на изток. Пламвали и угасвали спорадично като пукнатини в небето.

Хари е селско момче, от Айова. Виждал бил метеорни дъждове и ставащото сега му напомнило за тях. Само че тези резки били успоредни една на друга и групирани нагъсто — знак за координация на движението. А и не бил виждал метеор, който да свети в зелено.

Той бил наясно за какво иде реч, разбира се — съвсем същото били предсказали по-безотговорните вестници, включително и повечето, за които пишел той. Хари не беше ходил в Англия, нито беше виждал марсианци и техните дела отблизо, ако не броим снимките и трептящите кадри на кинопрегледите. Едно било да се заиграваш с идеята за таласъмите от Червената планета — самият той бил издал няколко евтини романчета за марсианската заплаха — и съвсем друго да ги видиш с очите си.

Множеството часовници в къщата отброили нестройно полунощ.

Минути след това Хари видял ярки проблясъци като от далечни взривове на изток и чул звук като от гръмотевици.

Отдръпнал се в сенките, без да говори с никого.

За хората наоколо му тези среднощни събития изглеждали ужасно вълнуващи, те сочели, викали, пискали и дюдюкали, някои се впуснали в спонтанни танци, други започнали да аплодират. Било като световъртеж, помислил си Хари, търсещ, както винаги, най-точната дума, както катерица търси изгубен лешник. Към възбудата от партито и излишъка от химическа стимулация сега се бил притурил и този космически ужас, все едно си сипал шербет в чаша с шампанско.

Едно познато момиче го стиснало за ръката.

— Танцувай с мен, Хари! Не е ли това краят… краят на световното парти? Казват, че Гугенхайм е тук, и Еди Кантор, и Джак Демпси…

— И П. Г. Удхауз.

— Кой? О, хайде да танцуваме, Хари, какво ти става?

Той се усмихнал, поклатил глава, отблъснал девойката внимателно и тя бързо поела в друга посока.

Тръгнал към сенките на пристана. Чул рев на потеглящи автомобилни двигатели и предположил, че са запалянковци, тръгнали да търсят марсианците, най-новата сензация на Америка. Спомнил си от книгата на Уолтър, че първият цилиндър, паднал в Англия през седма година, онзи на Хорселската мера, също бил привлякъл тълпа от любопитни зяпачи.

Стигнал до кея. Видял до водата мъж и жена под сянката на навес, по-спокойни от останалите, които гледали небето и пушели мълчаливо. Хари се загледал в тях — били като два силуета, обвити в тютюнев дим. Решил, че не са двойка и едва ли ще имат нещо против, ако им се обади. (Речникът беше слабата му страна, вярно, но към емоциите винаги е бил особено чувствителен.)

Тръгнал към тях.

— Може ли да се присъединя?

Обърнали се. Жената се усмихнала разсеяно, а мъжът вдигнал рамене, но някак вдървено, сякаш го измъчвала слаба болка. Бил в униформа, видял Хари и се зачудил дали не е ветеран от някоя война.

Любезно им предложил от своите цигари.

— Каква нощ, а?

— Да, благодарение на марсианците — казал мъжът. — Дойдоха точно навреме, точно според астрономическия график… макар и не точно на мястото, което сочеха военните анализатори.

Хари подал ръка.

— Хари Кейн, между другото. Журналист, пиша за вестници.

Мъжът не се впечатлил, но се здрависал с него. Ръкостискането му било силно, но на Хари не убягнало лекото примижаване при движението на рамото. Мъжът бил на четирийсетина години, тъмен и набит, носел униформата на младши армейски офицер.

— Аз съм Бил Удуърд. Капитан, ако не разпознавате нашивките.

Хари се опитал да измъкне още информация с надеждата, че не звучи твърде грубо.

— От запаса?

— Не точно. В отпуск по болест съм — отговорил мъжът и посочил рамото си. — Преди половин година ме простреляха на Филипините. Не бих имал нищо против, ако не знаех със сигурност, че куршумът е немско производство. Но се възстановявам. Армията е така добра да ми плаща сметките, макар че къщата, в която живея под наем — недалече оттук, — няма нищо общо с тази. Нямам богати родители, които да ми изпълняват прищевките, както тъкмо обяснявах на госпожица Рафърти. — В гласа му се долавял южняшки акцент, помислил си Хари.

Междувременно жената го оглеждала от глава до пети. Протегнала му ръка и се представила като Мериголд Рафърти. Била на трийсетина години и с бостънски акцент, облечена била като за езда — ботуши, дълга пола, удобно сако. Един ден Хари щеше да ми каже, че му се сторила малко безцветна на фона на лъскавите купонджии в къщата и по-възрастна от реалните си години.

— Хари Кейн — казала тя. — Лицето ви ми е познато сякаш, но не го свързвам с името. Случайно да пишете и книги?

Хари се изчервил.

— Боя се, че правя и това. Госпожице Рафърти…

Тя щракнала с пръсти.

— Знаех си. „Едисон срещу строителите на канали“ — от вашите е, нали?

— Това е нещо като странично занимание. Доходно е покрай правата на радиосериали и прочее. Но аз гледам на себе си като на сериозен журналист.

— Едисониади, а? — ухилил се Удуърд. — Истории за подвизите на великия изобретател на електрическата крушка. Чел съм няколко. Любима ми е „Едисон и маршът на кайзера“. И тя ли е ваша?

— Не…

— В нея имаше известна достоверност като че ли. Германците така и не ни простиха, че взехме Филипините, Гуам и Куба от испанците. Едисон срещу марсианците обаче… това вече е прекалено! — Обърнал се към Мериголд Рафърти. — Винаги съм се питал какво ли мисли великият Едисон за главната си роля в такива книжлета.

Мериголд плеснала нежно капитана по здравата му ръка.

— Стига, Бил. С теб се запознахме преди малко, а после се запознахме и с този беден младеж, така че не го подкачай. Хари — или г-н Джарвис З. Кендор, нали така ти беше псевдонимът? — та, ако ти е интересно какво мисли Томас Едисон за ролята си в твоите книги, можеш и сам да го попиташ.

— Кого, Едисон? Ама как само ръсите имена, госпожице Рафърти! Той сигурно е в Ню Джърси, в Менло Парк. — Там се намирала лабораторията на Едисон по онова време.

Мериголд поклатила глава.

— Нищо подобно. Той е тук, господин Кейн. Тук, на Лонг Айлънд. Дори го видях на партито! Но той се уморява бързо. Вярно, че е в добро здраве, но все пак е на седемдесет и пет.

— Едисон е тук, на Лонг Айлънд? Защо?

Мериголд махнала с ръка в знак на извинение.

— Редно е да обясня. Аз също работя в Менло Парк. Техническата ми подготовка е свързана с телефонната апаратура, но през последните две години съм нещо като лична секретарка на господин Едисон. Той се отнася много сериозно към предсказанията за завръщането на марсианците, следи всяко противостояние на планетите от седма година насам и наближи ли такова, отвежда семейството си на безопасно място, в случай че наистина дойдат. Далече от Ню Йорк най-малкото, градът логично би бил първостепенна мишена при една атака. За щастие, компанията, а и федералното правителство го подкрепят в това всячески.

Удуърд се ухилил.

— Виж ти, „Джарвис“. Оказва се, че си уцелил право в десетката с боклучавото си романче.

— Не бих го нарекъл точно боклучаво…

— Едисон не е свръхчовек, но е безценен национален актив. Наели са му вила точно до моята, между другото. Представяте ли си — аз, съсед на Томас Едисон! Каква случайност, господин Кейн! Каква невероятна случайност!

Хари се обърнал към Мериголд.

— Казвате, че правителството му съдейства. Старецът наистина ли е толкова важен?

Тя свила рамене.

— Точно ти ли ме питаш? Нали ти написа как Едисон изобретява супероръжия, за да унищожи марсианците?

— Това е художествена измислица. В реалния живот…

— В реалния живот Едисон работи върху супероръжия, които да унищожат марсианците.

Хари Кейн зяпнал сащисан.

Но иначе разбирал аргумента за безопасния пристан, далече от марсианците. Самият той бил мислил за това. Хипотетично, ако марсианците насочели атаката си към Ню Йорк, щели да кацнат в континенталната му част и да я използват като плацдарм за нашествието си към вътрешността на страната. В този смисъл Лонг Айлънд, защитен от залива като от водна бариера, вероятно би останал встрани от бойните действия, поне на първо време. Да, островът беше добро скривалище за национално съкровище като мозъка на Едисон.

Точно затова и Хари бил тук, защото немалко от градските богаташи явно били стигнали до същия извод. През последните дни курортите на острова били станали жертва на истинско преселение и Хари решил да намине на свой ред, за да хвърли едно око на ятото от богаташи.

Хари имал достатъчно добър усет за механизмите на историята и си давал сметка, че притокът на ново богатство към Америка се дължи на икономическия растеж, който бележела страната, като се започне с разкриването на гигантски минерални залежи, като среброто в Невада и медта в Монтана, и се стигне до мълниеносното развитие на нови сектори, като телефоните, киното и фотографията, електричеството, автомобилите и така нататък. Но в големите градове и особено в Манхатън — благодарение на финансовите спекулации, търговията с облигации и дългосрочни кредити човек можел да стане много богат твърде бързо, при това напълно законно. Както и незаконно, разбира се — забраната на алкохола, така нареченият Сух режим, беше създала гигантски черен пазар сама по себе си. И това несъразмерно богатство намирало израз в хедонистичната, трескава култура, пропила и партито в имението на Бигълоу.

На този фон проблемите в Европа не значели кой знае какво за никого. Германците се опитвали да побият знамето си на целия континент. И какво толкова? Това били далечни проблеми за друг ден. Дори марсианската атака срещу Англия изглеждала фантастична и далечна, нещо встрани от нормалните процеси в света.

Сега обаче се бе появило напоително изобилие от предсказания за нова вълна марсиански нашественици. Ами ако този път дойдели в Бостън или Ню Йорк, а не в Лондон? Хари подозирал, че повечето американци гледат с презрение на отпора, оказан от британците през 1907-а, а дори и на този отпреди две години, и вярват, че силният американски характер, ако бил подложен на подобен тест, е щял да се справи значително по-добре. Именно този интуитивен усет за родната народопсихология беше подсказал на Хари да напише своите Едисониади за героична съпротива и контранастъпление към Марс. Издателят му, както и продажбите, казваха, че е уцелил право в десетката.

В онази нощ обаче, сред акомпанимента на клюки и празно бърборене, Хари погледнал на цялата история от различен ъгъл. Ако марсианците наистина дойдели в Америка, щяло да има милиони разкази от първа ръка за военните маневри, отбраната на градовете и бежанските потоци… ала кой щял да разкаже историята на привилегированите богаташи? Какво щели да направят те? Съобразил, че Лонг Айлънд ще се окаже нещо като убежище, откъдето да гледаш как марсианците гинат в Манхатън, докато ти си пиеш шампанското… а после ще се върнеш на бял кон сред руините. „Марсианците и епохата на джаза“ — това щяло да е заглавието на книгата, която Хари смятал да напише един ден. И този път щял да я публикува под истинското си име.

Уви, добрите разказвачески инстинкти на Хари не му донесли очакваната утеха. Защото марсианците не играели по неговите правила.

Мериголд възкликнала:

— Вижте! Там горе! Идват още…

Удуърд погледнал към небето, кимнал и стиснал устни.

— Зелени резки. Втора вълна? — Свел поглед към часовника си. — Последния път в Англия дойдоха на две вълни, но с разлика от двайсет и четири часа, и двата пъти в полунощ. А още няма и един. Това нова тактика ли е? Втората вълна да идва един час след първата?

Бил прав и навярно първият на света, който си дал сметка за тази новост — именно към тази тактика щяха да се придържат марсианците до края на новото нашествие през онази нощ и през целия следващ ден.

Удуърд добавил:

— Не съм експерт по Марс, но и преди съм попадал под артилерийски огън. Мога да се закълна, че тези изстрели са насочени към острова. Някъде тук. При това недалеч от мястото, където сме ние в момента. А не към Манхатън.

— Дотук със сигурното убежище — казала Мериголд. — Ще се обадя на господин Едисон.

Хари видял още проблясъци от изток, сторило му се, че чува и нови гърмежи.