Стивън Бакстър
Война на световете (48) (Изтреблението)

20.
Верити Блис

Рано на следващата сутрин отидох в кръвната банка, тоест в кръчмата „Белият елен“.

Верити Блис вече беше там, отваряше банката и премиташе стъпалата. Стори ми се разумна, здрава жена в средата на двайсетте си години. Облечена беше с нещо като гащеризон от здрава материя в убито зелено, вероятно зает от някой местен чифлик. Косата й беше по-къса дори от моята.

Представих се и й протегнах ръка, която тя пое с готовност.

— Бившият ви съпруг ми каза, че сте тук и че вероятно ще наминете — каза тя. Усмихваше се, но някак нащрек. — Заръча също да ви измъкна от леглото, ако не дойдете доброволно да дадете кръв за банката.

— Разбрах, че тук така се прави. Че всички в селото дават кръв.

Тя се вгледа в мен. Моментално долових някакъв подтекст помежду ни, нещо под повърхността.

— Вижте… каквото и да казват онези от комитета, Бог да ги поживи, дали ще дадете кръв, или не, си зависи от вас.

— Защо не ми покажете тази прословута кръвна банка?

Верити се замисли, после кимна.

 

 

До избата се стигаше през отвор с капак в пода и по няколко дървени стъпала. Верити запали газена лампа, която грееше с треперлив пламък. Със стени от кремък — употребата на този характерен за областта лъскав материал явно беше знак за възрастта на постройката, а не въпрос на лично предпочитание — избата наистина беше прохладна дори в средата на лятото. Покрай стените се редяха рафтове, съхранявали в миналото бутилки с вино, бира и друг алкохол. Сега на рафтовете бяха подредени високи и тесни съдове, нещо като манерки от сребрист метал с размерите на шише за вино, но без гърлото.

Взех една манерка и я претеглих на ръка.

— По-тежко е, отколкото изглежда.

— Алуминий. Всеки контейнер събира около седемстотин милилитра кръв.

Огледах се.

— Стотици са.

— Има и още, в други складове. Армейска доставка за бойното поле. Останали са тук, също като войниците, при затварянето на Кордона. Марсианска технология; приличат на дюаров съд, но с подобрения. Използват принципа за съхранение на хуманоидна кръв, прилаган от марсианците в техните космически цилиндри. — Взе контейнера от ръката ми, обърна го и ми показа етикет с дата, самоличност на донора и кръвна група. — Много внимаваме със съхранението и употребата.

Погледнах я в очите на слабата светлина.

— Франк твърди, че цялата тази кръв била необходима заради трудови злополуки. Май трудовите злополуки са доста често явление по вашите места.

— Вие как мислите? — откровено ме попита тя.

— А и колко често даряват хората, за да натрупате такава наличност при толкова малобройно население? Веднъж месечно? По-често?

— Зависи от възрастта на донора, здравословното му състояние…

— Какво е станало с господин Кетърмоул?

— Кой? А, директорът на пощата. Не го познавам добре. Какво за него?

— Снощи не дойде на вечерята. Имаше прибори за него, но той не дойде, не изпрати и бележка. Следващия път — така ли стават нещата тук? — следващия път изобщо няма да предвидят място на масата за него.

Гледахме се в очите. Тя се поколеба, после каза:

— Досетили сте се по-бързо от повечето хора.

— Марсианците трябва да се хранят — тихо изтъкнах аз.

— Да.

— Как става?

— Идват и… просто вземат някого, както ние откъсваме дива ягода от поляната и я мятаме в устата си. Можеш да бягаш и да се криеш, но…

— Не можеш да надбягаш бойна машина.

— Именно.

— А кръвта?

— Идеята беше на Франк. Защото те това търсят всъщност, кръв. Като видим, че идват, оставяме част от дарения материал на пътя им и понякога това е достатъчно. Невинаги…

— Сигурно я предпочитат свежа. Иначе не биха взели живи хуманоиди в цилиндрите си, а щяха да разчитат само на консервираната кръв.

— Да — потвърди Верити и отклони поглед, сякаш засрамена. — Това е начин да оцелеем и в него има нещо рационално, ако се замислиш. Живият човек може да произвежда по половин литър кръв месечно, от която да се лиши доброволно, и имам чувството, че марсианците разбират това… не е точно комуникация, но…

— Вие си сътрудничите с тях. — Осъзнах колко остър е тонът ми и посегнах да докосна Верити по ръката вместо извинение. — Не исках да прозвучи така. Правите каквото е необходимо, за да оцелеете.

— Да. И кръвната банка е спасила не един и два човешки живота.

— Но това място — възкликнах. — Селото. Снощи Милдред Тритън ми говореше за лов на лисици, за бога! Сякаш…

— Знам.

— Устроили са се, доволни са дори! Даже Франк сякаш се чувства удобно или най-малкото се е примирил с куп неприемливи компромиси.

Тя изправи гръб.

— Ще дарите ли кръв?

Замислих се. Замислих се за онова, което циркулираше във вените ми. Може би дори една доза щеше да свърши работа, ако марсианците вземеха и от моята кръв като част от тази отвратителна спогодба.

Стигнах до извода, че още не съм готова да участвам. Не исках да имам нищо общо с позорното подчинение пред марсианските господари, измислено от Франк, въпреки че моята кръв криеше неприятна изненада за нашествениците.

Главата ми се въртеше. Отново се сетих за Франция и компромисите на окупацията, за мъже, които предаваха родните си братя, за да се спасят, и за жени, които тръгваха с германски войници заради военните дажби. Това обаче, кръвно жертвоприношение — буквално! — само за да живуркаш в краката на марсианците. И идеята била на Франк, представете си! Дадох си сметка, че не мога да му кажа за истинската си мисия. Лов на лисици, за бога!

Погледнах към Верити.

— Запознахме се току-що, но имам чувството, че мога да ти се доверя повече, отколкото на собствения си бивш съпруг.

Тя сви рамене.

— Франк е добър човек. Но семействата са сложно нещо.

— Чувала ли си за един човек на име Албърт Кук?

Верити направи гримаса.

— Всички сме чували за него.

— Знаеш ли къде да го намеря?

— Не.

— Добре. А има ли партизани?

Тя вдигна рязко поглед към мен.

— Имам предвид някаква съпротива…

— Знам какво означава думата — сопна се Верити. — Има, да.

— Май ще трябва да се свържа с тях.

Това моментално я прати в отбранителна позиция. Оцеляла бе в Кордона две години; имаше право да бъде подозрителна.

— За какво са ти партизаните?

— Имам мисия.

И й разказах истината отчасти, по-точно разказах й официалната версия за рисунките на Уолтър и идеята да се установи смислен контакт с марсианците, комуникация между два разумни вида. Идеалистичният проект на Уолтър, цинично изкривен от Ерик и онези, които го командваха. Не й казах нищо за истинската си мисия, макар да подозирах, че тепърва ще моля тази жена да поеме големи рискове заради мен. Жегна ме чувство на вина, докато я заблуждавах с полуистини.

— Ще ми помогнеш ли?

Тя дълго се колеба, преди да ми отговори. Накрая каза:

— Има един тип на име Мариот. Ще видя какво мога да направя.

 

 

До края на деня вече ми бе уредила среща с Мариот.

— Как успя толкова бързо?

— С пощенски гълъби, ако щеш вярвай. На тях марсианците не обръщат внимание.

Наистина не беше за вярване. Това място бе пълно с тайни.