Стивън Бакстър
Война на световете (74) (Изтреблението)

12.
Как марсианците дойдоха в Мелбърн

В утрото, когато Светкавичната война дошла в Австралия, Люк Смит бил на четиринайсетина години. Сега, когато пиша своя разказ, Смит е образован млад мъж в края на двайсетте, адвокат, страстен защитник на правата на своите хора. Имал ясен спомен за събитията от онези удивителни дни и когато най-после преодолял неграмотността си, седнал да опише какво е видял.

Истинското му име не е Люк Смит, не е било и по времето, когато се приземили марсианците. Бил отделен от семейството си във Виктория още като малко дете. До десетгодишната си възраст живял в една християнска мисия, където го кръстили на известния автор на госпъли, а след това го „заели“ — ясно помни, че са използвали тази дума — на един овцевъд близо до Бендиго. Там бил изнасилен. Предпочита да не навлиза в подробности. От малкото, което разбрах, насилникът е бил един от собствените му хора. На дванайсет избягал в буша.

Отправил се на юг към Мелбърн, град, за който бил чувал, но не бил виждал с очите си. Бързо разбрал, че градовете са като гигантски машини за производство на отпадък, който може да ти осигури препитание, ако си достатъчно умен. На четиринайсет бил част от прослойка млади аборигени, презирани и дори по-невидими в градска среда, отколкото в провинцията.

Бил умно дете, макар никога да не бил ходил на училище, с беден речник и силен акцент. Въпреки това, от разговорите си с другите аборигени и от коментари, дочути от бели хора — те вероятно са смятали, че могат да говорят спокойно пред него, защото няма да ги разбере — Люк постепенно придобил представа за положението на своя народ. И на ранна възраст решил, че непременно трябва да оцелее.

Винаги се бил чувствал сам.

А после дошли марсианците.

Цилиндрите се приземили при Феърфийлд, североизточно от Мелбърн, в полунощ в събота, двайсети май — по същото време беше петък следобед в Англия.

Люк спял в лунапарк, увеселителен комплекс в Сейнт Килда на брега на залива Порт Филип, югоизточно от Мелбърн. Когато се събудил малко след зазоряване в онази съдбовна събота, лунапаркът му се сторил пуст. През нощта бил чул шум от автомобилни двигатели и дори животински вой, но това не го притеснило, защото такива звуци се чували всяка нощ. Комплексът бил голям и запуснат, полицията го навестявала рядко и имало много места, където момче като Люк да се скрие и да прекара нощта в безопасност.

Но когато излязъл от скривалището си, не видял жива душа.

Тръгнал през лунапарка покрай сергиите, стрелбищата и атракционите, някои заключени, други просто изоставени. Замислил се дали да не разбие стъклото на някой павилион за хранителни стоки, но по навик се отправил към кофите за боклук. Направило му впечатление, че плъховете са станали по-смели.

След като се нахранил и воден от инстинкт, за който по-късно не намираше обяснение, той тръгнал към центъра на Мелбърн, само на няколко мили от увеселителния комплекс.

Минал през района на Албърт Парк на път за южен Мелбърн и реката. Имал добър усет за посоките и след две години в града вече го познавал отлично, нищо, че трудно разчитал табелките с имената на улиците. Предградията не били съвсем пусти, но доста обезлюдени. Видял тук-там хора в залостени къщи да надничат страхливо през прозорци, гледащи на север. Оглеждали се за заплаха, за която Люк все още не знаел нищо. Имало и окъснели бежанци, ходели предимно пеша. Електрическите трамваи стояли неподвижни и безполезни на релсите си. Тук и там се виждали разбити магазини. Изоставен багаж се валял по улиците.

А на два пъти Люк видял нещо невиждано преди — трупове на бели хора. Премазани по време на масовото бягство.

Прекосил река Яра по моста Куинс. На отсрещния бряг се пресичали правите улици на богаташката част от града. По онова време Мелбърн все още бил млад град и по-късно Люк щял да научи историята му — парите от Златната треска, с чиято помощ бил основан, банковият срив от деветдесет и трета, за който още се говорело под сурдинка три десетилетия по-късно.

Люк винаги бил гладен и инстинктът го повел към пазара „Кралица Виктория“, голямо пазарище със занаятчийски работилници и сергии за дрехи, сгъчкани между павилиони за хранителни стоки. Люк познавал мястото добре; в пазарни дни се пълнело с всякакви хора, от колежански преподаватели с характерните си роби до облечени в черно възрастни италианки с пазарски колички. Имало и куп джебчии. Люк идвал тук заради боклуците, понякога и просел, ако се налага. В онзи ден пазарът бил пуст. Но кошовете за боклук зад сергиите и павилионите били пълни със студено месо, стар хляб, недоядени кексчета. Люк си помислил дали да не намери някаква торба и да я напълни, защото друг път едва ли щял да намери толкова храна тук. Но ако си натоварен, не можеш да бягаш. Решил да се върне на пазара по-късно и да си напълни корема, когато огладнее… ако късметът не му обърнел гръб дотогава.

В онзи миг обаче се чувствал свободен, не изпитвал глад дори.

Воден от каприз, той тръгнал към Суотсън стрийт и Националната библиотека „Виктория“. Знаел, че сградата е пълна с книги, дори имал известна представа за какво служат книгите, макар самият той едва да успявал да разчете името си. Но в библиотеката го интересувало друго, а именно гигантският купол на върха й — чувал бил, че е най-големият бетонен купол в света. (Всъщност това не е съвсем вярно, просто местните обичали да се хвалят.) На Люк обаче му харесвало просто да стои пред библиотеката и да гледа нещо, което го няма никъде другаде по света.

Тази представа ми допадна — окъсаното аборигенско момче на пустата улица в града на белите хора, неграмотно, мръсно, насилвано и пренебрегвано, как стои на моравата пред колоните на фасадния портик — само, но и вдъхновено от този паметник на познанието.

И точно тогава се появила марсианската бойна машина — над библиотеката, в сърцето на Мелбърн.

Люк не се изплашил твърде и по-късно това често се превръщало в повод за размисъл. За едно момче от буша всичко в големия град било удивително — високите здания във финансовия квартал, толкова високи, че сякаш всеки миг щели да се катурнат; дори виенското колело в лунапарка, самото то високо колкото марсианец, го стреснало повече от бойната машина, когато го видял за пръв път.

В първия миг марсианецът просто си стоял там и сякаш гледал надолу към момчето, вторачено нагоре към него. Но после лъскави израстъци се раздвижили около качулатата му глава и извадили някаква машина, която приличала на голямо оръдие. Люк бил виждал оръдия. Обърнал се и хукнал с всички сили.

Но бил достатъчно любопитен да хвърли поглед през рамо.

Топлинният лъч взривил купола на библиотеката в градушка от бетонни шрапнели и аутодафето на безценните книги започнало с гигантски пламък.

Люк бил чувал бели хора да си говорят, че нямало нищо лошо в завземането на родните му земи и изтребването на местното население. Когато европейците слезли на австралийския бряг, континентът бил terra nullius, ничия земя, юридически празна, сякаш местното население изобщо не съществувало. А победата на европейците дошла след война на стоманата срещу камъка. Сега, мислел си Люк, докато тичал, каквато и да била онази исполинска машина — зачудил се дали не са японците, защото бил чувал господата в Мелбърн да изразяват опасения заради териториалните амбиции на тези чужденци — сега Австралия се била превърнала в сцена на нова война, не срещу стомана този път, а срещу топлина.

Тичал и тичал. И се смеел.