Стивън Бакстър
Война на световете (40) (Изтреблението)

12.
От Олдуич до Стратфорд

Така продължи онзи изключителен ден.

Вървяхме пеша, но аз нямах нищо против — свикнала съм да ходя, а и раздвижването беше добре дошло след дългото пътуване с кораб и с влакове. Многобройната ни група пое по Странд, което ми даде възможност, както вече споменах, да видя разрушенията, които войната беше причинила на емблематични за мен сгради, след това минахме през Олдуич и покрай Лондонската стена до Алдгейт, после по Уайтчапъл Роуд до Степни и Боу. Разузнавачите в групата ни периодично се отделяха да проверят телефонните постове, инсталирани по-рано от инженерния корпус — инженерите се бояха, че марсианците са в състояние да засекат и проследят безжичните комуникации, но не и телефонните обаждания или подземните кабели.

Не видяхме значителни следи от пожари, затова пък минавахме покрай огромни кратери като от големи бомби, белези от попадения на топлинен лъч. Топлинните лъчи възпламеняваха човешката плът и сриваха сгради със земята, но енергията им бе толкова голяма, че възникналите при попаденията пожари, поне в градска среда, не успяваха да се разгорят. Така Лондон се бе разминал със страшните пожарища, които мнозина очакваха.

Унищожавайки тънкия слой на съвременен Лондон обаче, марсианците неволно бяха разкрили древния град отдолу. Под руините на великолепната Гилдхол например се бяха появили останки от римски амфитеатър, за чието съществуване се говореше отдавна, но никой така и не го бе потвърдил. От Грей разбрах, че докато марсианските бойни машини крачели из съвременен Лондон, археолози се вмъквали в града, за да проучат новоразкритите старини.

— Повод за гордост, не мислите ли? Че дори сега гледаме на света от тази перспектива… Търсят ли марсианците абстрактно познание? Ако не, то това е основната разлика между нас и тях.

Видях, че войниците наоколо слагат противогазите си по команда на своите офицери. Грей шепнешком ме посъветва да сторя същото. Посочи към една църква с голям двор недалеч от пътя. Църквата беше разрушена, а земята около нея — разорана.

— Заради гробището ли?

— В някои от по-старите църкви има масови гробове от времето на чумната епидемия. По-добре да внимаваме.

Продължихме нататък.

Сигурно се питате къде сред всичко това бяха лондончаните, милионите, които бяха останали в града. Краткият отговор е, че се криеха. Обяснили ми бяха, че оцелялото население не припарвало до големите улици и булеварди. Онези, които не успеели да намерят убежище под земята, в канализацията и в тунелите на метрото, които още не били наводнени, предпочитали лабиринтите от малки улички, най-вече в Ийст Енд. Така се пазели от марсианците с техните топлинни лъчи и „продоволствени“ обиколки. Съумявали някак да оцелеят, при това не разчитали само на дажбите, които правителството осигурявало, а обикаляли бакалиите за консервирани храни, отглеждали зеленчуци, дори гледали кокошки и прасета в градини, празни парцели и по-малките паркове.

Правителството се стараело да следи ситуацията. Въведена била система от порционни книжки, което помагало да се състави регистър на населението. Полицията все още функционирала в някаква степен, привлечено било и специално опълчение за поддържане на реда. Престъпността била неочаквано ниска, вероятно защото дажбите, раздавани от правителството, подобрили хранителния режим на повечето обитатели на Ийст Енд отпреди появата на марсианците. Намирали работа на хората, включвали ги в един или друг проект — разчистване на отломки или поддръжка на оцелялата канализация например, както щях да установя лично.

Хората се криеха, да, но пътьом се случваше да зърнем деца, надничащи от някоя уличка или от прага на изоставен магазин, деца с мръсни лица и големи очи. Войниците им хвърляха парченца шоколад и дори по някоя цигара. „За мама и татко!“ Децата грабваха съкровищата и хлътваха обратно в сенките.

— Горките дребосъци — каза безстрастно Грей. — Вече не знаят от кого да се страхуват — от марсианците или от нас.

Тед Лейн изсумтя.

— Имах роднини, които живееха тук. Дойдоха в Лондон да си търсят късмета, бедните наивници. Сега всички са евакуирани. През лятото се ядва, но зиме мизерията е пълна. Не смеят да палят огньове от страх, че марсианците ще видят дима. Колкото по-бързо намерим решение, толкова по-добре.

— По тази точка никой не би спорел с теб, приятел — съгласи се Бен Грей.

Стигнахме до Стратфорд, район, който не познавах добре. Тук топлинните лъчи бяха нанесли тежки удари. Вместо сгради от двете страни на улиците се редяха купчини от камък и тухли, безименни улици, ако не броим няколко импровизирани дървени табелки с ръчно изписани имена. На места пораженията бяха толкова жестоки, че самият паваж беше разтопен и разоран. Но животът бе оцелял, както винаги, и покрай разрушените зидове никнеше зеленина. В съзнанието ми се е запечатала теснолистната върбовка, този красив бурен с високи розови съцветия, надигнал гордо глава сред руините на салони и кухни.

Стигнахме до една шахта.

Войниците развалиха строя си по заповед на подофицерите.

— Който има нужда, да изпразни резервоара сега. После ще се спуснем в шахтата един по един, така че се пригответе.

Двама посочени на случаен принцип войници разчистиха набързо отломките върху капака на шахтата и го вдигнаха. Под него имаше ръждиви метални скоби, бетонирани в стената и водещи към подземния мрак.

Обърнах се към Лейн и Грей, които се хилеха насреща ми.

— Това да не е?…

— Канализацията — отвърна Грей. — Чудо на викторианската инженерна мисъл.

Лейн подуши шумно.

— Като гледам, зимните дъждове са я поизмили.

— Така е.

Изгледах ги ядосано.

— Защо не ми казахте?

Двамата се спогледаха притеснено.

— Ами, сигурно сме решили, че… че, ако знаехте предварително…

— Какво, че ще припадна от ужас? Точно както майор Идън е решил да ме подмами с лъжа на тази мисия. О, за бога… — Избутах ги, за да стигна до отворената шахта, взех фенерче от ръката на един стреснат ефрейтор и насочих светлината му в мрака. — Накъде води това, казвайте.

Грей ми предаде малкото, което самият той знаеше. Шахтата била част от обширната канализационна система на Джоузеф Базалджет, проектирана и построена по времето на кралица Виктория, за да се очисти градът. Преди това каналите се изливали директно в Темза по възможно най-прекия маршрут. Едва когато мръсотията и вонята прогонили дори парламентаристите зад затворени врати и прозорци — по онова време замърсяването стигало чак отвъд Уестминстър нагоре по течението — се взело решение, че нещо трябва да се направи по въпроса.

— И така — продължи Грей, чертаейки карти в прахоляка, — Базалджет построил големи „прехващащи“ канали в посока изток-запад, успоредно на речното корито, които пресичали старите канали, положени в посока север-юг. Идеята била мръсната вода да бъде отклонена на изток, така че да се влива в реката далеч надолу по течението… е, след Уестминстър, най-малкото. Един от тези успоредни на реката канали започва при Чизуик и продължава на изток. Но най-големият, основният прехващащ канал започва от Хампстед и стига до Стратфорд, тоест дотук.

Погледнах към нищо и никаквата шахта, после на запад.

— Значи, ако нагазиш, така да се каже, срещу течението…

— Можеш да стигнеш чак до Хампстед, дълбоко под земята и далече от погледа на марсианците. А оттам до Аксбридж и Кордона има само няколко мили. След това… е, нека първо стигнем дотам. Доста заобиколихме, знам, тръгнахме на изток, преди отново да свърнем на запад, ала това е най-безопасният маршрут, с който разполагаме. Но това е добрата новина — добави навъсено той. — Лошата е, че вече е твърде късно да стигнем до Окопа днес.

— Окопа?

— Ще видите.

Обходих с поглед руините наоколо.

— Няма и една здрава къща. Къде ще прекараме нощта?

При което Лейн и Грей се спогледаха, а после насочиха очи към шахтата в краката ни.

Албърт Кук би одобрил, мрачно си помислих аз. Лондончани, които се придвижват в канализацията, точно според неговите предсказания от Първата война. Ала въпреки смелостта, която бях демонстрирала пред мъжете, подразнена от глупавото им желание да ме „предпазят“, истината е, че перспективата да се спусна в лепкавия мрак ме изпълваше с дълбок ужас… ужас, който се трупаше от известно време, ден след ден, с всяка стъпка, която ме приближаваше до тъмната марсианска империя.