Стивън Бакстър
Война на световете (86) (Изтреблението)

24.
Отмъщението на марсианците

В Ню Йорк, около девет часа в неделя сутрин, Хари Кейн, Мериголд Рафърти и Бил Удуърд седели в Батъри Парк, където Хари и Мериголд нощували вече две нощи подред и гледали към Долен Манхатън и Бруклин. Част от пожарите още горели, реките още били осеяни с разрушени кораби. Тримата хапвали немски наденички от консерви, които Удуърд бил донесъл, а кафето си сварили в тенджерка на открит огън. Денят бил ясен и топъл, прекрасно време, в контраст с опустошения град.

Мериголд гледала през театралния си бинокъл.

— Още не се виждат бойни машини. Може би твоята пращяща джаджа казва истината, Бил.

Удуърд бил взел армейско походно радио от трупа на един свързочник и чрез него тримата се опитвали да следят развитието на ситуацията.

— Явно още са в движение. Напуснали са Манхатън и са поели на север, точно както предсказа Патън. Вече са в Кънектикът. Според докладите са стигнали до Пийкскил на река Хъдзън и Денбъри на Хузатоник. Едва ли ще продължат още много на север, защото теренът там е лош. Момчетата от разузнаването смятат, че целта им е оръжейният завод „Спрингфийлд“ в Масачузетс. Той е най-големият в страната, а марсианците, както знаем, са си написали домашното, преди да кацнат. Една група май се е отделила и се придвижва към Хартфорд или дори към Бостън. Друга пък е поела на югозапад, вероятно към Филаделфия, Балтимор и Вашингтон. Армията им е устроила капан на някакво място, наречено Гровърс Мил в Ню Джърси, и изглежда, са ги задържали там, но…

— Но където и да са сега, не са в Манхатън.

— Благодарение на едисоновите бомби — изтъкнала с усмивка Мериголд.

Удуърд кимнал.

— Ако се замислиш, реагираха по същия начин като в Англия. Чел съм за това. В Съри през седма, когато артилерийски снаряд за пръв път повалил един от техните… на бас, че едва ли са го очаквали… та, тогава спасили ранения си другар и се оттеглили за кратко в ямите си. Точно като тук. Разкървавихме несъществуващите им носове и те се оттеглиха.

Хари погледнал на изток и му се сторило, че различава нещо в небето над Бруклин и Лонг Айлънд, облак може би в иначе безоблачното небе. Не, било твърде тъмно, за да е облак, и се движело твърде бързо. Но ако не било облак, какво тогава? Цепелин?

— Със или без бойни машини — отбелязала Мериголд, — не виждам някой да гаси пожарите, нито други спасителни операции.

— И това ще стане — казал Удуърд. — Нужно е време да се придвижат ресурси в толкова голям мащаб. Там долу има цял град…

Облакът не бил един, а три. Черни като нощ и солидни. И някакъв тъмен дъжд валял от тях.

Приближавали бързо. Изобщо не били облаци.

— Ох, мамка му.

Мериголд вдигнала уж потресено вежди.

— Хари! Не ругай пред американската армия, моля!

Но Хари не бил в настроение за закачки. Посочил.

— Връщат се.

Мериголд заслонила очи с ръка.

Бил Удуърд скочил на крака и бръкнал за своя бинокъл.

— Летящи машини. Съгледвачите винаги са казвали, че тези неща са по-големи, отколкото изглеждат, по-далече, отколкото ти се струва, и по-бързи, отколкото допускаш.

— Скоро ще бъдат тук, като гледам — казала Мериголд. — А и това черно нещо, което разпръскват… събира се на локви по земята. Като тежък дим. Вие се около основите на сградите.

Хари кимнал.

— Британците го наричат черен пушек. Но явно нов вариант, който не се измива с вода. Това нещо може да избие населението на цял град по-лесно и от топлинен лъч. В Британия обаче марсианците са го използвали пестеливо, тогава поне. Явно искат да ни откажат от борбата, ала не и да ни избият до крак. Съпротивляваш ли се обаче, както британците са установили от собствения си горчив опит, получаваш шамар.

— Ню Йорк им се опъна — мрачно изтъкнала Мериголд. — И сега ще си получим наградата.

И за пръв път от началото на войната, а може би и за пръв път в живота си, Хари Кейн изпитал истински страх. Всичко преживяно досега, дори в най-трудните моменти на бягството, го било уморило и изцедило физически, но по някаква странна причина не засегнало много емоциите му. Подсъзнателно вярвал, че ще се измъкне от тази каша невредим, без значение какво се случва на хората около него. Сякаш бил неуязвим и безсмъртен. Може би всички млади хора живеят с тази илюзия.

Идването на летящите машини променило всичко това. Черният пушек, тази наближаваща стена в неделната сутрин, бил за Хари щурм на самата смърт — неумолима и неизбежна. Решил, че е обречен, а Земята — изгубена.

Е, грешал е, той, както и Уолтър. Защото аз бях изпълнила своята мисия.