Стивън Бакстър
Война на световете (93) (Изтреблението)

5.
Подземното леговище на марсианците

Вървяхме бавно, колебливо. Наистина беше град или най-малкото лабиринт дълбоко под земята на Англия, осветен сега от нанизи с електрически крушки. Мрежа от цилиндрични тунели и сфери, с геометрия, чийто принцип ми убягваше, макар да бях сигурна, че военните са го картографирали грижливо и в подробности.

Ако не се брои сребристото металическо покритие на стените, не видях друго марсианско оборудване. Но следи от човешко присъствие имаше навсякъде — телеграфни кабели, прикрепени към стените, химическа тоалетна, сандъци с електрически фенерчета и кутии със свещи — явно имаше проблем със захранването — дори кислородни бутилки и противогази.

— Това е само за всеки случай — обясни Уолтър. — Въздухът тук винаги е чист. Има вентилационни отвори към повърхността и въздухът се движи свободно. На пръв поглед процесът изглежда естествен, но според мен не е съвсем така. На някакъв етап движението на въздуха се подпомага от технология, не с помпи, както бихме го направили ние, а нещо по-недоловимо, някаква осмоза може би, или капилярен механизъм, не знам…

Стигнахме до голяма сферична камера — имало още няколко такива, обясни Уолтър. Подът беше терасиран с концентрични хоризонтални платформи като широки стъпала, спускащи се от диаметъра на кръга към периметъра му. Всичко това беше излято без никакви видими шевове и сглобки от същия металически материал, който покриваше стените на тунелите. Двама войници стояха на пост в камерата и ни наблюдаваха бдително, единият с полеви телефон до себе си.

Уолтър Дженкинс седна тромаво на едно от стъпалата и ние последвахме примера му.

— Разбира се, цялото марсианско оборудване е било изнесено, основно от самите марсианци, освен някоя и друга дреболия, отнесена от първите хора, проникнали в това място. Можем само да си представяме какво е било, докато марсианците още са били тук! Възтъмно за човешкото око, но както знаем, до Марс стига по-малко слънчева светлина, отколкото до Земята. А марсианците… полегнали из тази зала като големи кожени чували… подсвиркват по странния си начин, размахват пипала… Но дори само от архитектурата на това място могат да се направят доста изводи за марсианците и тяхното общество.

— Така ли? — попитах скептично. — И какви, по-точно?

— Ами, просто сравни това с нашите сгради… замисли се какво липсва. Има проходи и общи части, и това е. Нищо не говори за стремеж към уединение, следователно марсианците нямат нужда от такова. Няма признаци и на социално разделение — по-големи и по-малки стаи, да речем. Което ни води до логичното заключение, че при тях няма йерархия! Социалната им структура е плоска! Явно вземат решенията си чрез обсъждания и консенсус. Споделят всичко — няма данни за частна собственост. Вече знаем, че са изключително лоялни един към друг. Спомнете си също, че, поне според мен, марсианците са телепати. Не биха могли да се лъжат помежду си. За това замисляли ли сте се? Представете си как би се променило човешкото общество, ако лъжата стане невъзможна! Дори общите части притежават демократична симетрия. Сядаш в кръга и говориш. Открихме само едно изключение, камера с вдлъбнат под. Смятаме, че там държат децата си, след като те се отделят от родителя, докато са още твърде малки и неспособни сами да се грижат за себе си.

На Хопсън тази мисъл сякаш му хареса.

— Все едно си в подготвително училище! Аз се чувствах добре там. Марсианец в „Итън“? Е, би се отличил в тениса на маса…

— Логично е да приемем, че това е начинът, по който марсианците живеят на родния си свят. Така де, какво виждаме ние, когато погледнем към Марс? Сняг и лед, океани, растителност и канали. Не и марсиански градове обаче! Нито една сграда, дори в най-големите възли от канали като при Солис Лакус. Дори да приемем, че сложната мрежа от канали е част от индустрията им, остава въпросът къде живеят марсианците!

Разбрах какво има предвид.

— Явно са се оттеглили под земята… в лабиринти като този.

— Именно. Логично е, нали?

Хопсън обаче още имаше въпроси:

— Но защо им е да живеят под земята?

— За защита. За да обогатяват с помощта на технология въздуха, който е станал твърде разреден на повърхността. За топлина — защото дори когато слънцето изстива, вътрешността на планетите запазва топлината си, Земята в по-голяма степен от Марс заради по-голямата си маса. Такава може да е и нашата участ един ден, когато слънцето изстине — да се заровим под земята заради остатъчната топлина на планетата.

— Но тук няма нищо — казах, загледана в голите стени. — Не говоря само за липсата на слънчева светлина, а… какво ядат?

— Животът в подземните градове е свързан не с биологично разнообразие, а с технологичен напредък — поде доста високопарно Уолтър. — Краят на играта, в която марсианците вече участват. Пресътворили са своя свят така, както са пресътворили себе си, опростили са го до максимум по същия начин, по който са се освободили от излишната тежест на храносмилателната си система и са се свели кажи-речи само до мозък и кръвообращение. Помислете за екосистемата им — червен бурен, с който се хранят хуманоидите и така осигуряват кръв за марсианците. И толкова. Отървали са се от всичко друго! Един ден марсианците без съмнение ще направят и следващата крачка, ще оставят биологията зад себе си. Представете си машина, която си доставя всичко необходимо от камъните, поглъща сурова енергия от слънцето или от сърцето на планетата и превръща това в храна. Защото всички елементи, от които се нуждаем, се намират в минералите. Върховната ефективност, максимално опростената система — само скали, слънчева светлина и мозъци. Според мен това е крайната цел на марсианците.

Изсумтях.

— Звучи така, сякаш им завиждаш. Нали това казват психолозите за теб, Уолтър? Че си станал наполовина марсианец? Но те така или иначе се махнаха, поне британската група. Къде са останалите обаче? Онези, които се приземиха в Ню Йорк и Лос Анжелис, в Пекин и Берлин? Дори ти сигурно си даваш сметка за всеобщата тревожност, която причинява тайнственото им изчезване. Имаш ли някаква идея къде са се дянали?

Той се усмихна.

— Това винаги е било очевидно.

Изгледах го с яд; този човек винаги успяваше да ме вбеси.

— Очевидно, казваш?

— По-голямата част от Земята е твърде топла за тях, затова са мигрирали на по-студено. И понеже повечето се приземиха в северното полукълбо…

— На север — обади се Джо Хопсън с подновен интерес. — Това винаги е било ясно, да. Ще търсят най-студените земи. Но Арктика, таванът на света… Канада и Азия… това са огромни територии. Да не твърдиш, че някой ги е открил?

Уолтър отговори кротко:

— Казвам само, че има доклади в този смисъл. Вече се организира експедиция за следващата година. Стига времето да го позволи. Какво ще кажеш за още едно приключение, Джули? Така ще потвърдим какво правят там марсианците… или по-скоро какво правят според мен…

Пътуване до Арктика в търсене на марсианци! Е, как да откажеш на такова предложение? Вие бихте ли отказали?