Стивън Бакстър
Война на световете (84) (Изтреблението)

22.
Нюйоркска едисониада

В Манхатън нощта вече била паднала след дългия петъчен ден. Макар да били излезли от кулата Монро, Хари и Мериголд така и не посмели да се отдалечат много от Батъри Парк. Намерили нещо като изоставено артилерийско гнездо, обрасла с трева дупка в земята. Сгушили се там, завити с палтата си, пили вода и хапнали бисквити. Ако не друго, поне нощта не била студена. Хари успял да поспи малко, макар често да кашлял от носещия си по вятъра дим.

По някое време станал и изпълзял от дупката да погледне как върви сражението. Нощта била тъмна като в рог и той се зачудил дали облак скрива звездите, или е заради димния покров над града. По-голямата част от Долен Манхатън тънела в мрак, само тук и там по някоя сграда светела ярко като самотно бижу, вероятно болници или други здания със собствени електрически генератори. Нещо голямо горяло в реката, сигурно някой храбър боен кораб, който умирал бавно и хвърлял разкривени отражения върху водната повърхност.

А на бруклинския бряг на светлината от пожари, които горели необезпокоявано, Хари видял бойни машини. Крачели предпазливо през руините, внимателно и без излишни движения. От време на време някоя машина се навеждала грациозно, посягала с металните си пипала и вземала нещо от земята, нещо гърчещо се, пищящо навярно. Точно като в Англия преди, сега и тук марсианците берели хора за закуска.

Хари се запитал какво ли друго се случва по света в тази ужасна нощ.

Върнал се с натежало сърце в изоставеното артилерийско гнездо, сгушил се до топлата Мериголд и се опитал да заспи.

Някой го разтърсил и той отворил стреснато очи. Слънцето греело. Изцапано със сажди лице го гледало от горе надолу с широка усмивка.

Хари понечил да се надигне, но някой затиснал с ръка устата му. Видял Мериголд, която тъкмо ставала и правела опит да приглади чорлавата си коса.

Ръката се дръпнала бавно от устата му.

— Бил Удуърд?

— Същият.

— Аз… кое време е?

— Около шест сутринта, Хари. Беше заспал дълбоко.

— Шест. В събота?

— Да, събота е. Всички сме изтощени.

— Ти отиде в Сентрал Парк, армейските части…

— Цял ден убивах марсианци. Е, опитвах се. Пострадахме зле — добавил той мрачно. — Имаха числено превъзходство — двеста срещу двайсет хиляди. Но поне привлякохме вниманието им, проклети да са. А и евакуацията върви добре, така че може и да сме спасили някой и друг живот. По радиото казаха, че Бейб Рут се е измъкнал невредим.

— Е, и това е нещо!

— А после, привечер, получихме доставка. Пуснаха я с парашут. Много смело и много рисковано.

— Доставка ли? Какво са ви доставили?

Мериголд се навела към него.

— От Менло Парк, Хари.

Чак сега Хари видял, че Удуърд е докарал със себе си нещо като количка, покрита със зелено армейско одеяло. Удуърд дръпнал одеялото; показали се три метални цилиндъра. Посегнал и взел единия — около трийсетина сантиметра широк, метър и двайсет дълъг, увит в кожа. Приличал на компонент от двигател или някакво голямо оръдие.

— Дали ще се справиш с това? То е последният плод, роден от гениалния мозък на господин Едисон.

— Едисон? И какво ще правим, ще замеряме марсианците с електрически крушки?

Мериголд възразила:

— О, доста повече от това. В Менло са успели да направят петдесет такива и да ги доставят. Не са минали всички тестове и половината сигурно изобщо няма да се взривят. Но дори малка част да проработят, пак ще сме нанесли сериозен удар на марсианците. Изглежда, в района има само двеста и петдесет бойни машини и ако свалим дори една…

Хари седнал и посегнал към цилиндъра.

— Покажи ми.

Мериголд го плеснала през ръката.

— Леко бе! Това е пълно с експлозиви!

Удуърд се ухилил отново.

— Имаме работа за вършене. Хайде, ставайте, изпразнете си мехурите, хапнете нещо… нося ви кафе…

— Носиш кафе. Краят на света настъпва, а ти…

— Още не е настъпил, споко.

След час, водени от Бил Удуърд, тримата вече се намирали в Долен Ийст Сайд. Не било трудно да стигнат дотам. Нямало електричество, нито трафик по задръстените с отломки улици, тук-там горели пожари, които никой не се опитвал да загаси. Марсиански бойни машини стърчали наоколо като наблюдателници на затвор, но точно като в английския Кордон хората можели да се движат необезпокоявано, стига да не представляват заплаха за марсианците.

Видима заплаха.

Удуърд ги завел на едно място — Алън стрийт като че ли, макар разрушенията да били толкова мащабни, че улицата била почти неразпознаваема. Там, в светлината на първия ден от окупацията, марсианците вече били започнали строежа на един от своите характерни редути. Изкопните машини били издълбали голям кратер, по чиито стени се редели пластове тухли, мазилка и бетонни основи, зеели мазета и хранилища, а в долната си част кратерът отхапвал и от гранитната снага на острова. Бойни машини стояли около ямата, някои без пилоти в качулките си, а машините работници вече превръщали американската пръст и скала в кюлчета чист алуминий, който да използват за построяването на нови машини и конструкции. Отделни марсианци надничали от сенките и се придвижвали тромаво по своя си начин, предимно с влачене, подсвирквали си един на друг и избягвали слънцето, твърде силно за техния вкус. Полуразрушени сгради стърчали около тази зловеща сцена, изпити и слепи.

А в центъра на ямата имало хора, мъже, жени и деца, петдесетина може би, седнали близо един до друг. Не изглеждали вързани, но всеки опит за бягство несъмнено би приключил бързо и безславно. Хари инстинктивно започнал да си води бележки наум. Повечето пленници изглеждали местни, обитатели на порутените жилищни сгради в тази част на Манхатън — уморени жени, мръсни мъже, деца без обувки и с широко отворени очи. Но имало и един войник, очевидно ранен и безсилен като останалите, както и жена в униформата на медицинска сестра. Майка се опитвала да говори със сестрата, явно искала помощ за детето, което се въртяло неспокойно в скута й. Но сестрата обърнала мълчаливо глава.

Тримата бунтовници наблюдавали сцената иззад една полуразрушена стена.

Удуърд изръмжал.

— Жива стока за кланицата. Американци! Е, няма да е днес… Ето какъв е планът.

Тактиката била простичка. Удуърд и Хари щели да занесат трите бомби до една дупка в земята, която Удуърд бил набелязал — вероятно бивша изба, — близо до едно струпване на машини. Бомбите щели да се взривят едновременно, детонирани с безжичен сигнал, изпратен от Удуърд. И докато марсианците се чудят какво става, Мериголд, от другата страна на голямата яма, щяла да повика пленниците и да ги изведе на свобода.

Такъв бил планът. Бързо подготвили всичко.

После, с хищна усмивка, Удуърд започнал да брои:

— Три, две, едно…

Почти се получило.

Едисон и неговите умни глави в Менло Парк били измислили нов вид бомба. Идеята се родила от проучванията на марсианската технология. Подозирам, че Хари едва ли е разбрал напълно принципа на новата бомба, но същото може да се каже и за мен.

Тогава, а и сега се смята, че марсианските енергийни клетки, които захранват генераторите на топлинни лъчи например, са базирани върху извличането на енергията от ядрата на атомите. Айнщайн и други учени доказаха, че на теория, когато материята се компресира до достатъчно висока плътност, настъпва синтез, тоест промяна в комбинацията на елементите, и още по-висока вторична плътност, като по време на този процес се отделя гигантско количество енергия. Все едно, по думите на Айнщайн, част от масата на горивото се трансформира в енергия. Никой не разбираше добре този процес преди Втората война, а дори и в момента не можем да го контролираме — опитите да се проучи този феномен след края на Първата марсианска война бяха причинили ужасни инциденти в Ийлинг, Саут Кенсингтън и другаде.

Към 1922-ра обаче вече се знаеше, че марсианците постигат тази гигантска компресия на материята с помощта на мощни електрически и магнитни полета. А собствените ни експерименти с тези сравнително познати ни технологии ускориха неимоверно научния напредък в сферите на електричеството и магнетизма.

Бомбата на Едисон се наричаше „генератор за експлозивно нарастване на компресионния поток“, или „компресионна бомба“ за войниците, които я използваха. Целта й беше проста — да произведе за част от секундата и в рамките на ограничен район изключително силни електрически и магнитни полета.

Бомбата постигаше това чрез едно чудато свойство на електромагнетизма (за мен си е чудо необяснимо, но за физиците е чудо на теоретичната и приложната наука!). Ако имате магнитно поле и го увиете с проводник, медна тел, да речем, и след това скъсите телта, магнитният поток, който протича през проводника, ще остане със същата сила, но интензитетът му ще нарасне неимоверно. Семпъл принцип, който може да се демонстрира в класната стая с помощта на електромагнит и няколко парчета тел.

А сега увеличете мащаба. Увийте проводника и магнитното поле със силен експлозив. Контейнерът трябва да е направен така, че силите на взрива да се насочат навътре и компресията на магнитното поле да стане гигантска, пък било то и само за част от секундата, преди цялото нещо да се взриви…

Работата е там, че според Едисон марсианските машини зависят от електрическите полета. Дългите крака на бойните машини например имат нещо, което Уолтър Дженкинс описва като „фалшива мускулатура“, състояща се от дискове, обвити от еластична материя. Когато се приложи електрическо поле, тези дискове се поляризират и според полярността си се приближават или раздалечават един от друг. На това се дължат гладките и забележително грациозни движения на всички марсиански машини, от марша на бойните до фините пипала на работниците. И всичко това се контролира от електромагнитни полета. Но ако тези полета бъдат нарушени от достатъчно силен електромагнитен импулс…

От очевидци на експериментите в Менло Парк знам, че устройствата, които Бил Удуърд донесъл на Хари и Мериголд, достатъчно леки, за да ги носи сам човек, можели да произведат импулси с мощност от десетки теравата и милиони ампери, тоест по-мощни от светкавица. Веднъж Бърт Кук бе описал употребата на артилерийски оръдия срещу марсианците като „лъкове и стрели срещу светкавица“. Сега, докато течала отбраната на Ню Йорк, хората най-после обърнали светкавицата срещу марсианците.

Детонациите се сторили на Хари страховити, макар да се бил скрил зад една стена. Ушите му писнали и щели да пищят в продължение на дни.

Когато излязъл от укритието си, разбрал, че само две от устройствата са сработили, но са нанесли тежки щети на марсианците. Една от гигантските бойни машини се сринала като отсечена пред очите му с вдървени крака и доразмазала една полуразрушена къща. Останалите машини изглеждали парализирани, както изкопните, така и работниците. Марсианците се опитвали да излязат от машините си, като си подсвирквали объркано, и Хари се запитал що ли за уплашени и гневни послания си предават телепатично.

Мериголд взела един камък.

— Беззащитни са. Можем да ги убием, преди машините да се възстановят… ако изобщо могат да се възстановят.

Но Удуърд вдигнал ръка.

— Не. Някои от машините са оцелели, вижте. Достатъчно е и един генератор на топлинни лъчи още да работи… Постигнахме целта си. Хайде да изведем цивилните.

Докато хората се измъквали от ямата, станало ясно, че нови бойни машини се стичат към тях по осеяните с отломки улици, за да помогнат на падналите си другари. Въпреки удара, който били нанесли те тримата, и другите детонации на компресионни бомби в окупираната територия Манхатън все още принадлежал на марсианците.

— Е, все е някакво начало — мрачно казал Удуърд. — Америка най-после отвърна на удара. Начало е!