Стивън Бакстър
Война на световете (47) (Изтреблението)

19.
Вечерята

След като стигнахме до Абътсдейл, центъра на човешката администрация в Кордона, първата ни задача бе да организираме транспорт за войниците от нашата група, които бяха останали при изхода на подземния тунел. Набързо събраха коне и каруци, а Тед Лейн потегли със спасителния керван.

Бързо открих, че Абътсдейл е странно място. И как иначе?

За историята на селото отпреди марсианската инвазия можеше да се съди по руините на древното абатство — от него несъмнено идваше и името Абътсдейл — по господарското имение, по двата фермерски чифлика на достопочтена възраст, вероятно построени през осемнайсети век, и редиците малки дървени къщи на бившата общинска мера. Тези дървени къщи, както ми обясниха, били построени за тухларите, които работели на мерата и чийто занаят сега се опитвали да възродят. Имаше и по-съвременни къщи, нещо като вили на заможни търговци, възползвали се от близостта с железопътната линия. Поръсете блюдото с две кръчми, едно училище от грозни лондонски тухли и две църкви от деветнайсети век, облицовани с кремък, който бе характерният архитектурен мотив на областта, и ще получите типичното село в Средна Англия от наше време.

Само дето сега Абътсдейл беше марсианска колония. Виждаше се по червения бурен, който си беше пробил път дори в сърцето на селото и беше налазил една от старите църкви като зловеща дива лоза.

Виждаше се и по лицата на хората, попаднали в капана.

Франк бе получил разрешение да се нанесе в една от старите къщи край мерата — постройките бяха долепени една до друга и неговата се падаше по средата. Казваше се „Къщата на тухларя“ и собствениците й отсъствали от Абътсдейл, когато започнала инвазията. Сега Франк набързо ни приготви стаи, в които да се настаним с Тед Лейн. Разопаковах малкото си багаж, а Франк ми намери сако и панталон от някаква жена в селото, които горе-долу ми ставаха.

Течаща вода нямаше. Кладенците, изоставени отдавна, сега бяха разчистени с цената на много усилия, но водата трябваше да се изпомпва. Накиснах окървавените си дрехи в мивката. Самата аз не бих имала нищо против да се накисна в гореща вана, за да измия бетонния прах, следите от кордит и вонята на кръв и страх. Но нямаше достатъчно топла вода за тази цел. И все пак дребните домашни задължения ме успокоиха. Бяха нещо нормално, което да противопоставя на дълбокия шок от ужасната смърт на Бен Грей, смущаващата мисъл за хора от Марс и Венера и всичко друго, което ме беше застигнало през този толкова дълъг ден.

Нямаше ток, разбира се, нито електрическо осветление, но пък вечерта беше приятна и достатъчно светла, за да среша косата си на светлината на свещ преди вечерята. Вечеря, да! Ние, новодошлите, бяхме поканени на вечеря в дома на Милдред Тритън.

Разведоха ме набързо из чифлика на Милдред. Фермата предлагаше достатъчно удобства дори сега, когато бе загубила съвременните луксове като електричество и газ, новости сами по себе си в дългата история на имота. В кухнята например имаше големи печки, които алчно горяха дърва. Една от стаите бе превърната в библиотека и там местните бяха събрали книгите си, така че да са достъпни за всички, имаше и голям счетоводен тефтер, в който се записваше кой кое заглавие е взел за четене. До един от рафтовете с книги видях голяма тенекиена кутия от бисквити „Хантли и Палмър“, която служеше като пощенска кутия; по-късно щях да науча, че редовно пускали пощенски пратки със самолети в Кордона, както и бисквити „Хантли и Палмър“, в този ред на мисли.

Сигурно изглежда странно, че не носех на Франк никакви новини от съпругата и детето му, с които той не се беше виждал от две години, но след срещата ми с Уолтър в Берлин нещата се бяха развили толкова бързо, че не ми остана време да се свържа с тях. Оказа се обаче, че Франк получава писма от съпругата си по самолетната поща, а чрез радиостанциите и кабелите, прокарани през системата от тунели, която бе довела и мен в Кордона, дори успявал да им отговаря.

Списъкът с гостите за вечеря си го биваше — един-двама майори, цяла орда градски съветници, един старши полицай с разкопчана куртка, викарият, чиито счупени очила бяха залепени с тиксо, Франк, който се беше превърнал в местния лекар. Боб Феърфийлд също беше там заедно с германския си приятел, фелдфебел-лейтенанта, чието име не помнех. Изобщо — местният елит. Няколко стола около дългата маса останаха празни обаче, включително този на вдовстващата господарка на имението лейди Бонвил (тя изпрати момче с бележка, че подаграта я измъчвала повече от обикновено), липсваше и директорът на пощата, някакъв тип на име Катърмоул, който не изпрати бележка и чийто празен стол остана без коментар.

Храната се състоеше от студено заешко месо и картофи, плюс две бутилки вино от смаляващия се запас на селото. В тази връзка възникна дискусия дали някой от цепелините не би се съгласил да им пусне сандък-два, за да си попълнят избите — но не от онова ужасно рейнско вино, благодаря! На последното питомният немски войник се засмя любезно. Но по общо мнение, ако щяха да им пускат някакви луксозни стоки, то това трябваше да са цигари — липсата на тютюн беше редовна тема за разговор в Кордона, не само в онази първа вечер, а през цялото време, докато бях там.

Тед Лейн явно се чувстваше отлично в тази компания, а и домакините бързо го харесаха. Колкото до мен, аз бях необяснимо смутена, чувствах се не на място — сякаш всичко това не беше реално, сякаш единственото реално нещо беше празният стол на отсъстващия директор на пощата.

Когато дойде ред на десерта, госпожа Тритън ни размести безцеремонно, за да оживи разговора, аз се озовах до нея и въоръжена с вилица, подхванах неравна борба с компота.

Някой беше споменал за кръвна банка, която Франк поддържал с помощта на своята приятелка Верити Блис, медсестра от доброволческия корпус. Сега госпожа Тритън подхвана отново темата.

— Редно е да наминеш през банката утре сутрин, скъпа — каза ми тя. — Ние всички даряваме кръв и е много приятно да знаеш, че си помогнал за спасяването на нечий живот… Скоро ще откриеш, че тук нещата не са чак толкова зле. Сега и ти си в капан като нас, нали? Останах изненадана колко много от войниците са градски момчета, макар че сигурно е трябвало да го очаквам. Виж, те имаха проблем с адаптацията. И още имат. Виждали са да убиват хора, но да заколиш овца или крава пред тях… Разбира се, марсианските машини се разхождат насам-натам. И май им е забавно да гледат как войниците ни правят строева подготовка, сякаш сме някакви умни животинки. Все едно маймуни, които се учат на номера… Но пак си е Англия, де. В известен смисъл е приятно да се върнеш към корените, без онези съвременни глезотии. И никаква правителствена намеса, никакви подоходни данъци! Няма вносни стоки, затова волю-неволю се върнахме към живота, както са го живели дядовците ни. Току-виж сме започнали да говорим и на старите диалекти…

Милдред говореше ли, говореше, дочувах фрагменти и от другите разговори около масата и така постепенно си създадох усещане за живота в Кордона. Имало самоубийства, не твърде многобройни, но все пак ги имало, което ме наведе на мисълта, че не всички са толкова доволни от съдбата си като присъстващите на вечерята у Милдред. Идвали и нови хора, някои били добре дошли — например лекари, спуснати с парашут или преведени през Окопа като мен — други не толкова. Най-много се зарадвали на един зъболекар от Бирмингам. Пристигали и авантюристи, предимно американци, решени да „гръмнат марсианец“, както се гърмят лъвове в Конго. Тях рядко ги виждали повторно. Колкото до наказанията за престъпления, неизбежна необходимост навсякъде, те според Милдред се налагали според правилата на „здравия разум“ поради липсата на традиционни правораздавателни органи. По-късно чух за един мъж, пишман-изнасилвач, когото оставили вързан на марсианците. Не знам дали историята беше истинска, но ми прозвуча като такава…

— Ходите ли на лов?

Въпросът нямаше нищо общо с разговора ни дотук и аз се обърках, ала Милдред продължи, преди да съм събрала мислите си.

— Трябва да дойдете с нас — настоя тя. — Особено през зимата. Неповторимо преживяване. Препускаш в планинската мъгла, усещаш коня под себе си, чуваш лая на хрътките, а после преследването… след това се прибираш разгорещен у дома, вземаш вана, подремваш, а вечерта се събираме на раздумка…

— Изглеждаше потънала в спомени. — По-хубаво от чиновническия живот в някоя канцелария, не мислите ли?

Извиних се при първа възможност, като се позовах на умората от пътя, което си беше чистата истина, пък макар и само половината от нея.

Франк ме настигна на излизане.

— Е, вече се запозна с местния комитет, с по-голямата част от него поне.

— Местни големци, всичките самоизбрани. Но тук демокрацията едва ли е на почит, предполагам.

— Някой трябва да ръководи нещата, Джули. Разпределянето на дажбите например. Знаеш, че след Първата война имаше случаи на канибализъм. Не можем да допуснем такива неща. О! Това изражение ми е познато. Скептичната ти физиономия. Колко типично за теб, Джули! Признавам, че има и такива, които приемат твърде охотно шанса да се разпореждат с останалите. Както винаги. Аз просто се опитвам да бъда полезен според силите си. А ти се постарай да се впишеш, моля те.

— Да се впиша?

Франк настоя на сутринта да отида при Верити и да дам кръв. Кръвната банка се помещавала в една от кръчмите заради дълбоката изба, където винаги било студено.

— Кръвна банка — кротко казах аз. — Изненадана съм, че се я превърнали в приоритет при толкова малобройно население като вашето. Тук не е военна зона, поне не активна…

Той измърмори нещо за тежки травми при трудови злополуки, после заекна и млъкна. Сигурно бе доловил подозренията ми, преди сама да съм ги осъзнала.

— Просто го направи — продължи той по-твърдо. — Това е нещо като правило тук. Трябва да живеем с тези хора, Джули. Нямаме избор.

— Трябва да се видя с Албърт Кук — казах аз, без да увъртам. — Важно е, Франк.

— Да оцелееш също е важно — отвърна ми той и се върна в трапезарията.

И така, този предълъг ден най-после свърши, почти. Прибрах се в стаята си, легнах си и бързо потънах в сън без сънища.

А после се събудих в мрака, разплакана.

Тед Лейн явно ме е чул, защото почука тихо на вратата, влезе, наметнат с възголям халат, и седна до мен.

— Бен Грей — изхлипах през сълзи. — Чак сега си давам сметка какво…

— Знам.

— Глупак. От онези усмихнати привилегировани момченца, на които е толкова лесно да се подиграваш.

— И смел като лъв. Хайде, поплачете си.

— Той даде живота си за нас, Тед.

— Знам, госпожице. На нас остава да направим така, че смъртта му да е не е била напразна. Поплачете си.

Май съм заспала в ръцете му като дете в прегръдката на баща си.