Стивън Бакстър
Война на световете (76) (Изтреблението)

14.
Марсианското настъпление в Манхатън

Ранната съботна сутрин в Пекин съвпадала с петъчното пладне в Ню Йорк. И през онзи дълъг петъчен следобед Хари Кейн и Мериголд Рафърти станали свидетели на битката за Манхатън.

Батъри Парк, крайната точка на бягството им на юг, осигурявал възможно най-добрата гледка към разгръщащите се събития, мислел си Хари, ако прилагателното „добра“ можело да се употреби в ден като този. Самият парк се намира на възвишение, освен това двамата успели да влязат в кулата Монро и така се озовали на истинска наблюдателна платформа. Кулата Монро била построена през 1910-а, заедно с други такива кули по атлантическото крайбрежие, когато изглеждало, че германската агресия заплашва да прехвърли океана и да наруши договорките на Доктрината Монро за ненамеса на европейски сили в Америка. Кулите били наблюдателници, които да следят за бойни кораби в океана, но до военни действия така и не се стигнало, а наблюдението чрез самолети бързо изпратило кулите в историята. Но кулата в Батъри Парк все още предлагала несравнима гледка към южен Манхатън и се била превърнала в популярна туристическа атракция.

В онази сутрин кулата била заключена, разбира се, но двамата бързо разбили ключалката и се изкачили по спираловидната стълба до наблюдателната платформа (електрическият асансьор не работел).

И Долен Манхатън се проснал пред тях като игленик от високи сгради. Сгради като дървета в гора, помислил си Хари, които се състезават коя първа ще стигне до светлината. Сложната дантела на доковете и пристанищата по бреговете на острова засилвала усещането за нещо органично. Гледката била великолепна, прозорците на сградите отразявали слънчевите лъчи, пресичащите се под прав ъгъл улици внушавали усещане за жизнена сила, за нещо ново и енергично въпреки яркия контраст между богатство и бедност, който се виждал дори от кулата в Батъри Парк — високи палати се издигали само на няколко пресечки от тъмните лабиринти, приютили многоезичното население, което с мъка си изкарвало прехраната.

Ала сега Манхатън се бил превърнал в арена на междупланетна война.

Битката започнала още докато марсианците прецапвали Ийст Ривър, десетки бойни машини по протежение на бруклинския бряг. Военноморският флот се опитал да ги удържи в реката, шепа бойни кораби от клас разрушители се отправили към газещите марсиански машини, но още преди да навлязат в обсег за стрелба, топлинните лъчи ги помели с невидимата си енергия. Много от корабите, с топящи се корпуси, избухващи муниции и възпламенено гориво, се превърнали в безпомощни черупки. Ала други продължили напред и част от снарядите им достигнали целта си. Дори с невъоръжено око Хари видял как бойни машини залитат и падат подкосени като човек, прострелян в главата, и всеки поразен марсианец вадел по още няколко от битката, защото — както вече се знаело още от първото им нашествие в Англия — когато падне марсианец, другарите му никога не го изоставят.

Ала въпреки временния си неуспех в тази кратка морска битка останалите марсиански машини стигнали необезпокоявани до източния бряг на Манхатън.

Те продължили към вътрешността на острова, скелетоподобните им фигури крачели между сградите, а слънцето се отразявало в качулките им „като средновековни видения на смъртта“, както записал Хари в тефтерчето си. А после започнали да жънат с топлинни лъчи. Небостъргачите в централен Манхатън били по-високи дори от бойните машини, но лъчите отворили бразди във фасадите им като миньорски взривове в стените на каньон. Бетон и стомана хлътвали и се топели, стъкло валяло като градушка. Хари видял хора да тичат по улиците, видял ги не като индивиди, а като рояци, като мравки, които бягат пред градинар с горелка.

Скоро в битката се включили и наземните сили. Големите оръдия в Сентрал Парк открили огън, чувала се и пукотевицата на по-малки оръжия. Хари си представил как Удуърд и неговият приятел Патън предвождат храбри набези срещу крачещите машини. Една многобройна марсианска група се задържала при Сентрал Парк, където все още била концентрирана голяма част от въоръжените сили на града. Но повечето продължили на север, точно както бил предсказал Удуърд, несъмнено търсели мишени на континента, в горен Ню Йорк и отвъд.

А трета група, забелязал с ужас Хари, се отклонила на юг през централен Манхатън, сякаш право към кулата Монро. Напредвали бавно, но това нямало нищо общо с човешката съпротива — бавела ги гъстотата на сградите и големият брой мишени. Родилните мъки на разрушението.

Хари изсумтял.

— Дотук с теорията ни, че няма да дойдат насам.

— Явно имат достатъчно машини — отвърнала Мериголд. — Поне ще ни се отвори чудесен изглед към ставащото.

Изглеждала забележително спокойна, помислил си Хари. Макар че и самият той не изпитал силен страх; сигурно заради изтощението или пък капацитетът на чувството му за самосъхранение вече бил надхвърлен.

Скоро южната група се разделила, една част свърнала наляво покрай брега, друга се отправила към военноморските докове на Ийст Ривър, трета навлязла в гъсто застроените жилищни квартали на Долен Ийст Сайд. Там нямало високи сгради. Марсианците доминирали пейзажа, топлинните лъчи не срещали никакво препятствие и цели пресечки лумвали в огън.

Междувременно централната група стигнала до финансовия квартал. Хари видял с очите си как сринали със земята кметството и си помислил, че сега, когато седалището на градското управление го няма, организираната съпротива ще изпадне в още по-голям хаос. Сградата „Улуърт“, най-високата сграда в света цели десет години след построяването си и почти седем пъти по-висока от бойните машини на марсианците, явно била обект на специално внимание. Мериголд имала малък далекоглед — нещо като сгъваем театрален бинокъл, който носела в джоба си — и го дала на Хари, за да види по-добре как машини работници лазят по стените на „Улуърт“ към най-горните етажи и подхващат методично разрушение от горе надолу, етаж по етаж, а отломките падат по улиците долу.

— Забележителна гледка, красива почти — казал Хари. — Като отварящо се цвете.

— Явно са я нарочили. Може би се вижда чак от Марс. Сигурно са решили, че има някаква военна функция.

— Пил съм кафе там — изпъшкал Хари.

— Ще я построим отново — по-голяма и по-хубава.

Но след всичко, видяно през онзи ден, Хари не бил толкова сигурен.

Накрая марсианските машини от авангардната група стигнали до крайната южна точка на острова. Големите военни фортове при устието на пристанището, Форт Томпкинс на брега на Ню Джърси и Форт Хамилтън при Бруклин, се включили в сражението с огневата си мощ. Ала друга група бойни машини се отклонила към бруклинския бряг и вече млатела с топлинни лъчи както Хамилтън, така и Томпкинс, който също попадал в обсега на оръжията им.

Една от бойните машини прегазила до остров Либърти и се изкатерила на брега. Постояла там минута-две, сякаш да обхване с поглед битките, които се водели по суша и вода. Хари чул зловещия й вой: „Ула!“. После, явно решила, че три пъти по-високата от нея Статуя на свободата не представлява стратегически интерес, машината нагазила обратно във водата.

Мериголд докоснала Хари по ръката.

— Трябва да тръгваме. Скоро ще дойдат и тук.

— Ула! Ула!…

Хари си представил как същият вой звучи по целия свят. Изтръпнал, той позволил на Мериголд да го хване за ръката и да го поведе надолу по спираловидната стълба.

— Ула! Ула!