Стивън Бакстър
Война на световете (33) (Изтреблението)

5.
На немския бряг

Фризийският бряг на Северна Германия, между естуара на река Елба и холандската граница, трудно може да мине за бряг. Там земята сякаш се разпада в островчета, пясъчни наноси и плитчини, които са плавателни само при прилив и в зависимост от метеорологичните условия. В онази неделна сутрин, някъде по средата на Ламанша, Ерик вече се трудел в машинното отделение. А аз щях да потегля през Северно море именно от онзи бряг, заедно със стотици военни и цивилни.

Слязохме от бременския влак и ни прехвърлиха в друг, който се движеше успоредно на брега и спираше да разтовари хора при всяко рибарско селце и малко пристанище. Кратки познанства завършваха с още по-кратки сбогувания. Когато най-после и аз слязох от влака, крайбрежието ме посрещна с влажен въздух, който вонеше на сол и водорасли, но бе добре дошъл след задуха в купето.

За моя изненада ме поведоха заедно с Грей и дузина други към вълнолома на миниатюрно пристанище, където екипажът на рибарска платноходка чакаше да ни натовари. Вече се бе развиделило напълно, небето бе ясно и безоблачно, слънцето се издигаше над хоризонта. Погледнах нагоре и надолу по брега — тук-там все още грееха неугасени лампи. Очертаваше се прекрасен пролетен ден, веднъж щом се вдигнеше рехавата мъглица.

Навътре в морето, отвъд пясъчните наноси, които лъщяха като гърбове на заспали китове под облизващите ги вълни, се виждаше многобройна флотилия от малки плавателни съдове. Имаше помощни кораби, влекачи, платноходки и яхти, а по-навътре в морето различавах сивкавите силуети на по-големи съдове — въглищарки, товарни кораби, фериботи, танкери. Вееха се знамена, без съмнение на множество нации, но бяха твърде далеч, за да различа детайлите.

След малко моряците от нашия екипаж, които говореха немски със силен и неразбираем за мен акцент, ни дадоха знак да се качим на платноходката. Бен Грей понечи да ми подаде ръка, но аз само изпръхтях презрително, а накрая дори се наложи да му помогна. Така или иначе, бях единствената жена на борда.

Платноходката вонеше на риба дори повече от пристанището. Моряците бяха с пуловери, тежки кожени палта и безформени шапки. До един бяха обрасли с гъсти бради. Стиснали раници, чанти и навити на руло одеяла, сгушени в палтата и шинелите си, ние, пътниците, насядахме върху сандъци с рибарско оборудване, обърнати кофи и дори направо на мазната и влажна палуба. Всеки си намери местенце така, че да не пречи на моряците, които своевременно се озъбваха на онези, които им се мотаеха в краката. На един млад редник се наложи да седне върху особено парче дърво, голямо, оформено и потъмняло от времето. Той понечи да го метне през борда, но капитанът му изсъска предупредително. Имаше и малка кабинка, оборудвана с две койки и миниатюрна кухня. Двама от пътниците влязоха там, за да освободят място на палубата. Чу се пукот на статичен шум — в кабинката имаше радиоапаратура от онази, която използваха военните.

След като всички се качихме, платноходката се отлепи от кея и пое внимателно между пясъчните наноси, отначало само с гребла, а по-късно моряците вдигнаха платната.

— Все едно се движим през лабиринт — казах аз на Грей.

— Да. Лабиринт, който се променя при всеки прилив и буря. Трябва да си експерт, за да преведеш лодката си оттук, без да заседнеш в някоя плитчина. А ти, Колинс, не се сърди на капитана, че ти се озъби заради онова парче дърво. Не е какво да е дърво, а нещо като допълнителен кил, който се сваля при нужда. В момента лодката е кажи-речи плоскодънка, заради наносите, но като навлезем в по-дълбоки води, капитанът ще прикачи допълнителния кил. Не знам как го прави, може би има специален отвор в пода…

— Да, сър. Той как ме нарече, сър?

— По-добре да не знаеш, хлапе. По-добре да не знаеш.

Вече виждах и други лодки като нашата по протежение на брега, отправили се към импровизираната флотилия, която чакаше да ни натовари; лодки, претъпкани с пътници, насядали плътно един до друг, чиито силуети тъмнееха на утринния светлик.

— Подсеща ме за Първата война — измърморих аз. — Евакуацията на Есекс.

— Да, чели са ни лекции за онази евакуация — каза Грей. — Този път поне е планирано.

— Голяма утеха. Има ли причина да треперя на борда на малка лодка, вместо да спя в комфорта на пътнически лайнер, отплаващ от Хамбург?

Грей се засмя.

— Всъщност има напълно логично обяснение. От случващото се в Англия знаем, че марсианците се отнасят към хората както фермер се отнася към мравките. Когато мравунякът стане твърде голям, фермерът го разритва, стъпква, наводнява или му слага отрова. Но отделните мравки не закача. Разбирате ли?

Разбирах. Уолтър също оприличаваше хората на мравки.

— Вече знаем как да се придвижваме по суша, без за дразним излишно марсианците. Те си отварят очите за големите неща и подминават малките.

— И сега прилагате същия принцип по море.

— Именно. Хиляда рибарски платноходки могат да шарят напред-назад из Ламанша, без да привлекат вниманието на марсианците, дори ако на една от тях пътува самият Чърчил, но ако „Лузитания“ отплава от Хамбург, дори на борда да си само ти, Колинс…

Редникът се усмихна широко.

— С няколко хубавици за компания. Рискът би си струвал, сър!

Един по-възрастен мъж изсумтя.

— Внимавай какво си пожелаваш, момче. Но като си говорим дали марсианците ще ни забележат… — Мъжът погледна с присвити очи към ясното синьо небе. — Още не съм виждал летяща машина. Но денят е идеален да пратят такава. Тъй де, Северно море не се слави със слънчевите си дни, нали така, лейтенант? Да си имам късмета!

Говореше със северняшки акцент, вероятно от района на Ливърпул. Човекът имаше нашивки върху ръкава на куртката си и белег от изгаряне на бузата, почти като нараняванията на Уолтър, но на по-малка площ и не толкова дълбоки. След като се загледах по-внимателно в него, вече не бях толкова сигурна за възрастта му — като че ли бе по-млад, отколкото го бях преценила на пръв поглед, може би на трийсет и пет.

— Представете се, сержант — помоли Грей.

— Лейн, сър. От Кралския инженерен корпус.

— Участвали сте в битки, но не срещу марсианците, прав ли съм?

— Бях на Руския фронт, сър.

Признавам си, че зяпнах сержанта след това му признание, не само аз, а и другите пътници на борда. Този човек, този сержант Лейн със северняшкия акцент и белезите по лицето, беше като слухове, съсирили се във факт. Значи британски войски наистина се биеха рамо до рамо с германците в Сибир, дори сега.

— Там постоянно разузнават от небето, сър — каза Лейн. — Със самолети и цепелини, нищо че руснаците ги ползват за мишени. Но ако има облаци или мъгла, и от цепелин нищо няма да видиш.

— Това не важи за марсианците, Лейн. Те виждат през облаци, през мъгла и дори в пълен мрак. Е, думата „виждат“ може и да не е съвсем точна. Нашите учени глави имат някои теории как го правят. Работата е там, Лейн, че всички ние светим в тъмното; телесната ни топлина е един вид излъчване, невидимо за нашите очи, но въпреки това съществува и може да се измери. Може би марсианците имат начин да засичат и следят това излъчване. А радиовълните минават и през най-гъстата мъгла без проблем. С други думи, ако се движим в мъгла или нощем, в тъмното, това би затруднило единствено нас, а не марсианците. Затова по-добре да си свършим работата в ясен ден като днешния, когато и ние ще можем да ги видим.

Лейн изсумтя.

— Сигурно сте прав, сър, но човешката природа казва друго.

— Така е, сержант. Но не забравяйте, че марсианците не са хора.

След бавния преход през пясъчните наноси най-после излязохме в открито море и екипажът се зае да монтира допълнителния кил. В лодката нахлу вода по време на процедурата и мъжете взеха да мрънкат, че са им се намокрили краката, но движението на съда стана много по-стабилно.

Брегът се смаляваше зад нас, плосък и монотонен, сви се до тъмна линия на хоризонта. Загледах се в него, обзета от лоши предчувствия. Германия беше чужда за мен страна и никога не бих я почувствала като свой дом, както и Франция впрочем, но предлагаше сигурност, каквато нямаше да намеря там, където отивах.

Прехвърлиха ни на по-големите кораби без особени инциденти. Пътниците от нашата платноходка се озоваха на борда на малък речен кораб с името „Суетната дама“. Видът му говореше за прежен лукс, но гладката бяла боя бе замазана със сивото на флота, а полираните дъски на палубата бяха надрани от войнишки ботуши и осеяни с войнишки принадлежности. Така или иначе, бях извадила късмет, защото в очакващата ни флотилия имаше само рибарски корабчета и въглищарки!

Отведоха двама ни с Грей в един салон под предната палуба, точно под малкия мостик. Там имаше тапицирани пейки и множество люкове по стените, които откриваха панорамна гледка към Северно море. Макар и пълен с войници, насядали и налягали по пода да дремнат, салонът бе относително удобен. Имаше дори стюард, който раздаде вода и плодов сок на пътниците.

— Добрутро, господин Грей — поздрави стюардът.

— Лейтенант, Пъркинс, временно поне.

Когато стюардът ни подмина, аз се обърнах към Грей.

— Е, лейтенант временно. Стюардът ви познава, така ли?

— Чрез собственика на корабчето. Една от големите крайбрежни вили в Марлоу е негова. Приятел е на баща ми. Преди ходех там да играя тенис.

— Не се и съмнявам.

Той ме погледна с присвити очи и вдигна чаша с плодов пунш (без алкохол).

— В Англия ще се сблъскаме с предостатъчно трудности. Реших да използвам малкото си връзки, за да направя поне тази част от пътуването ни малко по-приятна.

Чукнах леко чашата му със своята.

— В момента съм ви благодарна за решението. Подозирам, че след десетина-дванайсет часа ще съм ви още по-благодарна.

Защото толкова трябваше да продължи пътуването ни по план — през Северно море от източната част на фризийския бряг, южно покрай Догър Банк, докато не стигнем залива Уош, където да ни прехвърлят на друга флотилия от малки съдове за последния преход до брега. Ако всичко минеше добре, щях да пристигна в Англия преди залез, без дори да си намокря краката.

Ала по обед плъзнаха слухове, че са били забелязани марсианци.

Малко след това се чу звук като от гръмотевица.

Разпознах съсредоточеното изражение върху лицето на Грей и останалите, досетих се за причината. Нашият кораб, част от многобройния конвой, все още се намираше в открито море, по средата между Германия и Британските острови. А оръдейните изстрели не идваха от запад, тоест от английския бряг, където би било логично да се сблъскаме с марсианци, а от север, от открития океан. Видно бе, че никой от моите спътници, дори най-опитните сред тях, нямаше представа какво се случва, и това доста ме притесни.