Стивън Бакстър
Война на световете (75) (Изтреблението)

13.
В Пекин

И ако Люк Смит проспал инвазията в Австралия, то два часа по-късно, когато марсианците кацнали в Пекин, Том Айлот изобщо не повярвал, поне в началото, че извънземната заплаха е нещо реално.

— Такъв беше Китай през двайсетте — каза ми той години по-късно в Сидни, където се срещнахме след публикуването на собствената му книга за онези събития. — Тъкмо си помислиш, че лудницата е пълна, и се случва нещо още по-откачено. Но после…

Към шест сутринта го събудил негов приятел, китайски студент на име Ли Кичао.

— Ти идва! Война! Виж!

Ли, убеден привърженик на Сун Ятсен, бащата на съвременен Китай и радетел за бъдещата китайска демокрация, по онова време бил едва на двайсет и една. Умно и амбициозно момче от провинцията, Ли бил дошъл в големия град да научи колкото се може повече за реалността на властта и дипломацията. Принуден да прекъсне образованието си, той чакал зова на съдбата, а междувременно оцелявал, заработвайки минимална надница като чиновник на половин работен ден. И се сприятелил с Том Айлот.

Но Ли бил склонен да преувеличава, затова Том не му обърнал внимание в онази ранна утрин.

— Да, да. Събуди ме, когато къщата пламне, Кичао…

Само с година по-голям от китайския си приятел, Том вече се бил наложил като енергичния млад кореспондент на лондонския „Таймс“. Онази сутрин Том не бил в най-добрата си форма след поредната бурна нощ с други млади западняци по баровете в Дипломатическия квартал, както бил известен районът зад стените на Вътрешния град, отдавна превзет от западните легации и компании.

Така де, в онези дни войната не била новина в Китай. Боксерският бунт срещу чуждото вмешателство бил вилнял в страната само преди двайсет години; последният император от династията Цин, едно момче на име Пуи, бил абдикирал само преди десет, а след смъртта на първия президент Юан Шикаи през 1916-а в страната се възцарил хаос. Пекин все още бил седалището на международно признатото правителство, но на практика голяма част от страната била в ръцете на една или друга военна фракция, или под чуждестранен контрол.

Но Ли продължавал да разтърсва енергично Том и да бълва апокалиптични предупреждения на оскъдния си английски, който издишал съвсем в моменти на силно вълнение.

— Война идва, Том! — настоявал той. — Война идва!

И на Том му се сторило, че наистина чува нещо — далечен трясък на експлозии, тропот на тичащи хора, крясъци… и вой на изплашени деца, звук, който често се чувал в Китай.

Първата мисъл на Том била: история за дописка.

Тръснал глава да се разбуди. Легнал си бил с ризата и чорапите, затова сега само си нахлузил панталона, после сакото и обувките. Въпреки енергичните протести на Ли минал през малката тоалетна — мехурът му бил твърде пълен, за да пропусне тази отбивка.

— Ти идва! Война близо!

— Добре бе, човек — извикал Том през рамо, докато си закопчавал панталона. — Какво е този път? Жилийската клика? Фънтянската? Къде ми е кодакът, по дяволите? Или дори гоминданите?

Ли се ухилил широко, развълнуван като малко дете. Том вече бил достатъчно зрял да знае, че само децата могат да се вълнуват така от новината за наближаваща битка.

— Ела види!

И двамата изхвърчали от апартамента. Навън било толкова светло, че Том примижал. Ли го повел право на юг към стените на Вътрешния град. Въздухът тежал от дим, воня на кордит и силна миризма на пожари.

От Том зная, че по онова време сърцето на Пекин представлявало гнездо от вписани правоъгълници, всеки със свои стени. Първо — Вътрешният град, дом на аристократи, официални лица и войници, а от няколко десетилетия неохотно приютил и чужденците от Дипломатическия квартал; вътре в него се намирал Императорският град с просторните си водни градини, а вътре в него бил Забраненият град, защитен с ров и три реда стени. Имало и Външен град, долепен до южната стена на Вътрешния, гигантски комплекс, пълен с големи храмове. Разбира се, след падането на династията Цин дори Забраненият град вече не бил забранен, но всеки чуждестранен посетител знаел, че най-хубавият изглед към Пекин и земите отвъд него се открива от градските стени.

Именно тези стени изкатерили Том и Ли. Задъхан от усилието, Том се разкашлял, задавен от гъстия дим.

Скоро стигнали до върха на стената. Погледнат оттук, градът винаги изглеждал странно, приличал повече на гора, отколкото на град по западните стандарти. През зеленината на дърветата тук и там прозирали яйченожълтите куполи на дворци и храмове. Самият Пекин изглеждал спокоен в онази сутрин. Но земята около него — не.

Когато погледнали на изток към изгряващото слънце, Том и Ли видели бойните машини, тъмни силуети с дълги и тънки сенки. Том веднага разбрал какво се случва — виждал бил достатъчно снимков материал от Британия. Каза ми, че останал поразен от животинската грация, с която се движели исполинските машини. Такава е първата реакция на много хора, когато се изправят лице в лице с марсианската технология. Било вълнуващо да ги видиш на фона на китайския пейзаж, толкова далече от Англия.

Били много, придвижвали се в широк полумесец към града. Ли се опитал да ги преброи:

— Една, две, три, четири… осем, девет, десет, единайсет… много.

Личало си, че някой се опитва да спре марсианците. Куршуми летели покрай краката им, оръдейни снаряди се взривявали близо до качулатите им глави. Това не било изненада — ако не се броял германският фронт в Русия, Китай бил едно от най-милитаризираните места на планетата. Том се зачудил дали поне този път водачите на военните фракции съдействат на правителството срещу общия враг.

Във всеки случай съпротивата не се справяла добре. Както се видяло по целия свят в онзи ден, марсианците си били научили урока от Англия и просто взривявали оръдейните снаряди още във въздуха. Том видял как военни превозни средства, кавалерийски отряди на късокраки коне от Северен Китай и дори мъже на камили от Гоби се пръскат безпомощно пред краката на напредващите марсианци. Тук и там хора, животни и машини лумвали в пламъци, докоснати от мълчаливия топлинен лъч.

Междувременно зад бойните машини се оформял нещо като коридор от гъст пушек — прегазената от марсианците земя горяла.

— Трябва да се махнем оттук — казал Том, но въпреки това вдигнал фотоапарата си и направил няколко бързи снимки.

— Великолепно.

Том хвърлил поглед на приятеля си. Лицето на Ли буквално греело.

— Сякаш това ти харесва?

— Китай по гръб — казал Ли Кичао. — Чужденци навсякъде. Руснаци искат Монголия. Британци искат Тибет. Японци искат Манджурия. Американци… американци просто продават неща. Правителство не струва, страна пълна с фракции. И все пак, и все пак Китай още велика страна. Дори марсианци го виждат!

— Те ви нападат, а ти разглеждаш това като признание?

— Нова ера започва — заявил Ли. — Аз… ще ида на юг и изток, ще намеря гоминданите. Сун Ятсен. Казват, че император също с нас.

— Какъв император? Пуи? Та той е дете.

— Нека марсианци изгонят чужденци. После китайци изгонят марсианци. Оцелели сме след Чингиз хан. Оцелеем и сега. Вече имаме железниците, телефоните и пушките на чужденците. А после…

Ала топлинните лъчи вече облизвали Пекин и сградите във външните предградия лумвали в пламъци.

Том затворил фотоапарата си.

— Добре, Кичао. Но нека първо се погрижим за себе си, иначе няма да видиш нищо от това свое бъдеще.

Ли се ухилил.

— Ела!

Тръгнали по стената, отдалечавайки се от марсианците. Разрушаването на града тепърва започвало.