Стивън Бакстър
Война на световете (70) (Изтреблението)

8.
В битка

Както научих по-късно, пилотите ни, Стърн и Хедърингтън, били ключови фигури в кратката история на сухоземните кораби, така че явно бяхме извадили късмет с тях.

Капитан Албърт Стърн беше цивилен доброволец, набързо произведен в офицерски чин, а командир Томи Хедърингтън от Осемнайсети хусарски полк беше смел кавалерист с ярко въображение. Чудатият съд, на който се возехме, се бе родил от скица върху салфетка, която Хедърингтън надраскал по време на вечеря с Чърчил в един лондонски клуб. По онова време корабите били най-сериозните ни бойни машини, ала нямало голяма полза от тях в борбата срещу марсианците. Чърчил веднага разбрал, че идеята на командира би позволила използването на военноморската бойна технология в сражения на сушата.

И пак единствено той би могъл да тласне към живот една толкова откачена идея. Големите машиностроителни заводи в Северна Британия били мобилизирани със спешна правителствена заповед за разработката и конструирането на тези зверове, от „Метрополитан Камел“ в Бирмингам до „Мърлес Уотсън“ в Глазгоу. Чърчил проявявал личен интерес към проекта от самото начало и провеждал редовни инспекции на изпитанията в една военна база в Шотландия, макар че много от тестовете се провели на континента, а някои от по-малките съдове наистина били изпробвани в реална битка на Руския фронт и под строга тайна.

След като потеглихме, аз огледах по-подробно металния си затвор. Открих наблюдателните отвори, тесни прорези в корпуса с метални капаци, които се издърпваха трудно. През тях се виждаше отстрани и донякъде напред. Разполагах и с малък перископ, с чиято помощ можех да виждам във всички посоки, но образът беше силно ограничен.

С помощта на наблюдателните отвори и перископа придобих представа за терена, през който се движехме, видях и съдовете, които ни следваха. Бяхме цяла флотилия с „Боадицея“ начело — сухоземни кораби, големи и малки, но никой голям колкото нас. Придвижвахме се сред облаци от отработени газове и оряхме английските ниви с веригите си, оставяйки зад себе си грозен кафяв белег. Тромавите съдове ми заприличаха на двойнодишащи риби, водни създания, които с мъка пълзят по земята. По-малки превозни средства, коли и мотоциклети, се стрелкаха покрай нас, аероплани летяха в небето като ярки насекоми в ранното утро, чието жужене се губеше, погълнато от рева на сухоземната армада.

Движехме се бавно обаче. Максималната ни скорост в пресечен терен бе едва четири-пет мили в час, често спирахме и заради повреди. Автомобилите и мотоциклетите се движеха много по-бързо.

От време на време се измъквах от малкия си затвор, колкото да дам почивка на изтерзания си гръбнак. За да не напуска Верити поста си в импровизирания медицински пункт, аз й носех чаша вода, която сипвах от един кран, а тя ставаше все по-топла с всяка измината миля, гореща дори.

Горещо… всичко в търбуха на „Боадицея“ беше горещо, шумно, мазно и претъпкано с хора и вещи, а всяка неравност по пътя се усещаше болезнено. Момчетата от екипажа, с предпазни очила и маски, се трудеха върху двигателите и все проверяваха тракащите бутала и съскащите клапи. Поне въздухът, който дишахме, беше относително чист. Сигурно имаше някаква система за вентилация, иначе отдавна да сме се задушили от отработените газове. Температурата обаче се покачваше зловещо и се боях, че ако продължава така, много скоро ще се сварим в собствен сос.

Въпреки жегата и шума екипажът работеше неуморно. Членовете му до един бяха отлично обучени, компетентни и дисциплинирани млади мъже с технически умения. Въпреки униформите си в маскировъчен цвят, приличаха повече на военноморски офицери, отколкото на войници, дори командира си наричаха „капитане“. И сякаш се грижеха не за страховито оръжие по време на война, а за някакъв гигантски енергиен генератор. Запитах се дали това не е поглед към войната на бъдещето, когато спокойни млади мъже ще работят с прецизните контроли на незнайни оръжия и ще убиват с тях от разстояние. Може би наистина заприличвахме на марсианците, помислих си, които воюваха на Земята със същото безстрастие.

Тоалетната представляваше дупка в пода с метален капак. Използвах я веднъж — нямаше дори параван, зад който да се скриеш, но предвид обстоятелствата скромността не беше приоритет. Бяхме обезводнени, а вече не помнех кога сме се хранили за последно като хората.

Очакваше се да стигнем целта си чак по пладне. И докато ние се влачехме през калта, както щях да разбера по-късно, марсианците съсипваха Лос Анжелис и се бяха приземили в Мелбърн, Австралия.

Когато научих, че най-после наближаваме Кордона, изпитах облекчение. Минаваше два следобед.

Автомобилите и мотоциклетите изостанаха, продължиха само сухоземните кораби. Някъде пред нас се чуваше бумтеж като от гръмотевици. Артилерийски преграден огън, както се оказа — оръдия обстрелваха от голямо разстояние марсианските укрепления близо до мястото, където ние щяхме да пробием периметъра на Кордона, целта бе да отслабят защитата, преди ние да ударим. С други думи, битката вече беше започнала.

По телефона в моята капсула чувах какво си говорят Ерик и неговият екипаж. Този път нямаше и помен от шеговитата атмосфера в Торнбъро, а само спокойно отчитане на показанията от уредите, рутинни доклади от машинното и тихият глас на Ерик, който отброяваше оставащото разстояние:

— Половин миля до телените ограждения, момчета, малко остана…

Знаех, че когато влизат в сражение, мъжете са склонни да се затварят в себе си, да мислят за дома, за съпругите и децата си, за майките си. Задача на офицерите бе да ги връщат към действителността.

— Хайде, още четвърт миля… бъдете готови… двеста метра… Нашите хора вече махат бодливата тел да ни отворят проход, виждам ги. Изкушавам се да гръмна бутилка шампанско в тяхна чест, но ще се въздържа… Ето го и Окопа.

Пейзажът се промени. Доскоро се движехме през зелени ниви и пасища, които, макар изоставени и без обичайните овце и говеда, не изглеждаха по-различно, отколкото във всеки друг майски ден през последните десетина години. Сега обаче земята бе гола, къщите — разрушени, оградите — съборени, дори дърветата бяха прекършени или изпепелени. Самата земя бе разорана от гумите на превозни средства и надупчена от снаряди. Видях и други следи от битка — разбита картечна установка, оръжията стопени като карамел, зърнах дори белееща се кост, оглозгана до кокал ръка, която стърчеше от сухата пръст. Не бях виждала това полесражение преди, защото бях стигнала до Кордона през подземните тунели. Истината е, че топлинният лъч почти не оставя трупове след себе си.

— А сега, господин Стърн, моля, дайте газ до ламарината!

Двигателят изрева, „Боадицея“ се юрна напред, носът й се вирна към небето, докато корабът изкачваше насипа, после изведнъж пропадна рязко надолу, все едно бяхме цопнали в гигантски кладенец!

Ако наблюдавах отвън, щях да виждам нещата по-добре. Само че тогава не бих оцеляла за дълго.

За да навлезем в Кордона, първо трябваше да минем през Окопа, тройната система от изкопи, толкова дълбоки, че да затруднят и марсианска бойна машина. Именно в първия от тези изкопи се хвърли нашият брониран кораб, след като набра необичайна до този момент скорост. Окопът беше петнайсетина метра дълбок и толкова широк, но „Боадицея“ беше дълга трийсет метра и беше конструирана точно за такива цели. След като се изкатери по насипа до парапета, сухоземният кораб се метна на скорост над дълбокия процеп и преди носът му да пропадне фатално, предните му колелета заораха в отсрещната стена на изкопа. Сред вой на двигатели, фонтани от пръст и насърчителни викове, колелета свършиха своето, носът се изправи, „Боадицея“ пое към следващите две траншеи на Окопа и ги премина успешно.

Ние бяхме върхът на копието. Зад нас траншейниците от Окопа метнаха понтони и временни мостове над трите препятствия. По-малките кораби се юрнаха след нас по импровизираната рампа и бързо ни настигнаха.

А марсианците дойдоха да ни посрещнат.

Залепила уплашено очи за перископа, аз видях по нещо от тях тук и там — дългите крака, бронзовите качулки, камерите на топлинните лъчи. Движехме се право към тази гора от крака и дори през рева на двигателя чувах екзалтираните крясъци на екипажа.

А после топлинни лъчи ни заляха от всички посоки.

Усещахме ги като удар с юмрук и при всяко кроше се чуваха писъци. Плочите от корпусите на марсианските цилиндри издържаха на топлинния лъч, но бяха прикрепени към тялото на ландшипа от простосмъртни инженери, имаше пролуки и шевове, през които при всяко попадение хвърчаха капки стопен алуминий и прегаряха дрехи и плът. Верити изведнъж се сдоби с множество пациенти в импровизирания си медицински пункт. Но въпреки изгарянията и дълбоките рани по снагата на нашия кораб, ние все още се движехме право към чудовищата.

До бариерата от високи метални крака останаха броени метри. Зарязах перископа и се свих на кълбо…

Ударихме се с оглушителен трясък. Нещо изстърга по покрива на кораба, после някъде зад нас се чуха нови трясъци и нещо като взрив.

Надникнах през перископа, събрала смелост да се надигна, и разбрах какво е станало. Бяхме се врязали през краката не на една, а на две бойни машини; и двете се бяха прекатурили, а качулката на едната се беше взривила при удара си в земята. Другите машини се бяха скупчили около падналите си другари, както правеха винаги. Видях армада от по-малки съдове да връхлита зад нас за битка с марсианците. Знаех, че много от хората в тях ще умрат днес… щяха да умрат през следващите няколко минути всъщност… но щяха да отнесат и марсианци със себе си.

Сигурно ще ви се стори странно, че в разгара на подобно епично сражение аз подскочих стреснато, когато Ерик Идън отвори вратичката на моята капсула, но точно така стана. Лицето му беше почерняло от дим и сажди, без очите, защитени допреди малко от предпазни очила. Ерик се усмихваше широко, зъбите му се белееха.

— Страхотна каскада, какво ще кажеш?

— Две бойни машини с един удар, това ще кажа.

— Ако направиш нещо такова на футболен мач, ще ти дадат червен картон за нарушение. Колегите ще довършат битката зад нас, но ние и още няколко машини продължаваме напред. Основната ни цел е да разрушим командния център на марсианците при Амершам. Ти обаче, миличка, слизаш тук.

Измъкнах се от капсулата, цялата вдървена. Верити се трудеше трескаво — обработваше раните на четирима мъже с тежки изгаряния по лицето, врата, гърба, краката; всичките замаяни от морфина. Пети мъж, накуцващ от изгаряне на крака, й помагаше както може. Въздухът беше силно задимен и вонеше на кордит; двигателите ревяха, предавките виеха. Но екипажът все така се трудеше с трескава енергия, ландшипът все така се движеше напред.

— Изпращам с теб един млад офицер — каза ми Ерик. — Лейтенант Хопсън, онзи, който те доведе при мен. По-умен е, отколкото изглежда, и добре познава Кордона. Участвал е в няколко операции за внедряване. Той ще те заведе при Мариот.

— А Верити?

Чула името си, тя вдигна поглед към нас и заяви:

— Аз ще остана тук. — И се обърна, преди да съм реагирала.

Повече нямаше да видя Верити Блис; тя загина в онази битка. От всички хора, които срещнах през Втората война, Верити бе приела натрапената й роля най-радушно и присърце, сякаш виждаше в нея ценна възможност за личен напредък. В крайна сметка даде живота си на фронтовата линия и загина много млада. Малцина войници могат да се похвалят с нейния кураж.

Ерик ме потупа по рамото.

— Хайде. Колкото по-бързо се отърва от теб, толкова по-скоро ще си върна контрола над кораба. Томи Хедърингтън е страхотно момче, но е малко безразсъден…

Исполинският сухоземен кораб така и не спря напълно, преди да свали мен и Хопсън; набрал бе безценна инерция, която не можеше да изгуби заради такива като нас, затова се наложи се скочим в движение и да се търколим върху разораната пръст. Понатъртихме се, но само толкова.

Хопсън се изправи пръв и ме дръпна зад прикритието на някаква стена, обгорена и срината наполовина. „Боадицея“ вече се бе придвижила напред и гигантският й фланг се източи покрай нас като корпуса на голям пътнически кораб, който напуска пристанището в Ливърпул. Изключителна гледка.

Както вече знаем, „Боадицея“ стигнала до Амершам преди залез-слънце, начело на останките от своята сухоземна флотилия, влязла в сражение с марсианците и нанесла сериозни щети. Въпросът, дали това мащабно военно начинание е затруднило по какъвто и да било начин изпълнението на марсианските планове за глобална война, и до днес си остава спорен за много историци. Ако питате мен, опитът си струваше. Така или иначе, самата „Боадицея“ не оцеля в сражението. Днес монументалните й останки заемат централно място в една от музейните ни сбирки.

Хопсън ми даде минутка да си поема дъх. После каза:

— А сега да намерим онзи негодник Мариот и неговите приятелчета. Готова ли сте?

— Винаги готова.

Той се надигна да огледа околността, после ме изведе на открито.

И в часовете, които последваха, докато ние бродехме из Кордона в търсене на нашите съзаклятници, среднощната линия пълзеше през континенти и океани, нови марсиански флотилии се приземяваха и сраженията набираха сила по целия свят.