Стивън Бакстър
Война на световете (87) (Изтреблението)

25.
Участник в играта

В петък следобед, след като слязох от ландшипа „Боадицея“ заедно с лейтенант Хопсън, аз бързо намерих Мариот, а чрез него и мрежата от бойци на съпротивата. Междувременно, по заповед на Ерик, нови инструкции към войските в Кордона летяха по оцелелите подземни телефонни линии.

И до ден днешен не съм сигурна дали Мариот повярва на краткото ми обяснение защо искам от него да използва целия си запас от експлозиви за едно мащабно тераформиране. Да, той си падаше високопарен фукльо, но иначе беше прагматичен човек и твърдо решен да стъжни живота на марсианците, което е достойно за уважение. Е, помрънка малко, че тази операция нямало да удари директно по нашественика, но според мен — знам, че звучи парадоксално — се почувства и поласкан, задето му е възложена задача от властите, към които той все още се чувстваше лоялен, при това задачата бе технически сложна за изпълнение и изискваше участието на голяма част от редовната войска, попаднала в капана на Кордона заедно с него. Но най-много му харесваше символизма на начинанието.

Така де — послание, което трябва да се види от космоса!

Във всеки случай, след като му изложих каузата си, Мариот и разпръснатата му армия се хванаха на работа веднага. През остатъка от петъчния ден бяха заети с планиране — бях го открила едва следобед — а в събота заложиха експлозивите на различни места в Кордона под носа на марсианците. Така в неделя сутрин всичко беше готово. След няколко последни проверки и един последен разговор с военното командване Мариот съобщи по телефона на своите хора, че ще взривяваме по пладне.

Ето как се стигна до развръзката.

По обед в онази неделя из целия Кордон — и дори вътре в амершамския редут — изкопите и укрепленията на марсианците бяха разтърсени от серия внимателно планирани експлозии. Е, бяхме далече от съвършенството, защото времето ни беше малко, част от бомбите не избухнаха, а и експлозивите бяха заложени с цената на голям риск, било от редовни войници, било от партизаните на Мариот, така че невинаги се озоваваха на точното място. Ала стореното се оказа достатъчно добро и стратегията сработи. Въздушните снимки, направени преди и след взривовете, го доказват.

Снимките от осем сутринта в онази неделя показват набор от символи, които марсианците бяха впечатали в земята, някои от тях дълги по няколко мили, недовършени, но иначе почти съвършени копия на изящните маркировки, които астрономите бяха видели върху лицата на Венера и Марс след марсианското нашествие на по-младата планета и които по-късно Уолтър Дженкинс бе съзрял в недовършения модел на марсианските ями в Съри през седма година. Това беше дамга на завоеванието. Ала следобед, когато прахта и димът се слегнаха, тези символи бяха разкъсани, взривени… и заменени от кръгове, големи и малки, несъвършени, но ясни като послание. С други думи, по обед в неделя ние, хората, заменихме марсианската дамга не със свой символ, а със символа на юпитерианците — с кръга, фигурата на безкрайната симетрия, който астрономите бяха виждали да гори в облаците на Юпитер.

Два часа по-късно марсианците реагираха.

Междувременно в Батъри Парк, в последните мигове преди летящите машини да се озоват над тях, тримата другари стояли един до друг в редица, хванати за ръце, Мериголд — по средата.

— Дъртият Бигълоу никога няма да разбере — казала Мериголд — какво е направил, като е поканил нас тримцата на партито си. В четвъртък беше, нали? Имам чувството, че е било в друг свят.

— Съжаляваш ли? — попитал я Удуърд. — Че оказахме съпротива? Компресионните бомби. Сигурно е имало шанс да се измъкнем, ако не…

— Изобщо не съжалявам, мамка му — вметнал Хари. Мериголд се усмихнала.

— Същото важи и за мен — твърдо заявила тя. — Защото…

И тогава нещо се променило.

Черният пушек от летящите машини секнал внезапно.

Гигантските чинии в небето развалили формацията си, направили обратен завой в широки дъги и бързо се отдалечили, ставали все по-малки и скоро, буквално след минути, изчезнали в утринната омара. Остатъците от черния пушек се разпръснали, издухани към залива.

Силно облекчение заляло Хари. По-късно той ми сподели, че едва тогава, когато страхът му се отлял, си дал сметка колко е бил уплашен. Изпитвал и друго — тотално недоумение от факта, че още е жив.

— Какво се случи, за бога?