Стивън Бакстър
Война на световете (4) (Изтреблението)

4.
Ненадежден свидетел

„Топлинен удар“. „Сгорещяване“. „Препотяване“. Грозен войнишки жаргон за едно още по-грозно състояние.

По-късно щях да науча, че девер ми се е сблъскал с тези и други наименования, когато го изпратили на първата му консултация с д-р Майерс в една военна болница, помещаваща се в имение, наречено „Крейг Локхарт“, близо до Единбург. Това се случило през есента на 1916-а, девет години след Марсианската война.

В прашен кабинет, най-вероятно бивша пушалня, Майерс се бил заобиколил с книги като на изложба. Така поне си помислил Уолтър. Всички те били мемоари от войната, сред тях и собствената му книга, както и първият панегирик на Бърт Кук. Но бюрото му било отрупано и с документи от друг един конфликт, най-вече на немски — писма от източния фронт, където все още се водели сражения.

— Топлинен удар — казал Майерс. — Термин, добил ново значение след Марсианската война. Макар че състоянието, което описва, е било наблюдавано и преди — британски военни лекари докладват за подобен ефект върху войниците, участвали във Втората бурска война, а имаме и по-ранни данни, още от Гражданската война в Щатите. А от 1914-а насам германците на изток, както и техните руски противници, назовават състоянието със свои имена. Ужас от пушки. Оръдеен страх. Снаряден шок. Преводът е приблизителен, разбира се. Самият аз пръв написах статия за този феномен в „Ланцет“, която предизвика голям интерес сред колегията.

— Браво на вас — отвърнал смутено Уолтър. По онова време бил на петдесет години и по собствените му думи бил загубил силата и жизнеността, които притежавал преди войната. А и все още го мъчели белезите от изгаряния, особено по ръцете. Както ми сподели по-късно, по онова време вече се чувствал в капан. — Но не виждам какво общо има това с мен.

— Както вече казах — обяснил търпеливо Майерс, — според мен оръдейният ужас на германците е психичен феномен, който се родее с „препотяването“ на Кук. А какво общо има с вас, сър, е видно от мемоарите ви.

Уолтър настръхнал.

— Понесох множество критики заради своята „ненадеждност“, както я нарече Париндър. Книгата е откровен разказ за личните ми преживявания по време на войната и размишленията ми след това, защото имах уникалния шанс да…

— Разбирам — прекъснал го Майерс. — Така е. Но в действителност уникалното в книгата ви е друго. За разлика от останалите „свидетелства“, които четем, като детинските приключения на Чърчил пред лицето на врага или фукните на Албърт Кук и други подобни нему, вашата книга е един отчаяно откровен разказ за психичното ви разстройство. Нима не виждате? Разстройство, от което вече сте страдали в някаква степен още преди преживелиците си във войната. Проблемите ви след това са очевидни — разпадането на брака ви и…

— Признавам, че преживяното през войната ми се отрази зле, както би се отразило на всеки интелигентен и чувствителен човек. Но да съм имал психични проблеми преди това? Не съм съгласен, докторе.

— Но всичко е тук, човече. Написали сте го сам. Книга първа, седма глава. „Възможно е да съм човек на крайните настроения.“ Ами да! Крайни, наистина. Описвате усещане за отчуждение от света, дори от самия себе си, сякаш наблюдавате всичко отстрани… Преди войната сте се занимавали с теория на утопиите, нали така? Усъвършенстването на един свят, погледнат отвън навътре, и на едно човечество, от което не сте се чувствали неразделна част дори тогава. А после се появяват марсианците… вижте как описвате собствената си реакция, от самото начало. Бягате от първата марсианска яма, онази на Хорселската мера, обзет от паника, и само миг по-късно превключвате на нормален, уравновесен режим. — Тук Майерс щракнал с пръсти. — За нула време! Демонстрирате странна смесица от любопитство и ужас, обзет сте от силен страх, но спектакълът, загадката, новото ви теглят неудържимо. По-нататък описвате как сте направили кръгче около марсианската яма, как точно го наричахте… „широка дъга“. Ха! Кръгова траектория, обусловена от две противоположни сили с еднаква големина, които са се борели за надмощие в съзнанието ви — любопитството срещу страха. Колкото до отчуждението ви от човечеството, проявите му са безпардонни, не мислите ли? За да спасите съпругата си, вие вземате файтона на един… един…

— Местен кръчмар.

— Да! По онова време човекът е знаел по-малко от вас за ситуацията, а вие сте го оставили да умре. Видели сте трупа му, нали? А по-късно убивате и със собствените си ръце! Онзи свещеник, когото наричате викарий… направихте ли си изобщо труда да научите името му поне? Казвал се е Натаниел, между…

— И какъв смисъл има да го знам?! Важното е, че през една мрачна за душата ми нощ в разгара на войната аз приех това свое… действие.

— Приели сте го? А дали Бог го е приел? Или викарият? Дори „мрачната нощ“, за която говорите, е цитат от средновековна мистерия. Истината е, че сте се обърнали за помощ към Бог, чието съществуване отричате категорично в по-раншните си писания. Имате цяла книга, посветена на тази тема!

Уолтър казал, все по-смутен:

— Все пак съм отраснал в гигантския загниващ труп на онази древна религия. Дори ме принудиха да приема първо причастие, за да ме назначат като учител навремето. А когато човек е изправен пред невъобразимото, което лежи отвъд познатите ни категории, умът му несъзнателно посяга към патериците на познатата мито…

— А убийството невъобразимо ли беше за вас, преди да го извършите? Сигурно ще кажете, че марсианците са ви тласнали към него.

— Точно така, те ме тласнаха. Не беше предумишлено от моя страна.

— Не беше ли? Сигурен ли сте? Вие сте човек с отчужден ум, не го забравяйте. И на моменти това отчуждение прераства във физически симптоми.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид няколко пасажа към края на книгата ви. Описвате жестокия екзистенциален шок, който марсианците и техните оръжия причиняват на английската провинция, наричате го „усещане за детронизация“. Няма лошо. Но в самия край на войната — когато, както сам признавате, не сте първият, който открива, че марсианците загиват, — та тогава ви се губят цели три дни! Това си е класическо импулсивно скитничество. А по-късно — да не забравяме, че пишете книгата цели шест години след края на войната, през тринайсета — описвате видения и спомени, които ви преследват дори тогава. Виждате живи хора като призраци от миналото — „привидения в един мъртъв град“. И така нататък, и така нататък. — Погледнал Уолтър с известно съчувствие. — Бракът ви се е разпаднал, Дженкинс. Според вас защо?

Въпросът посипал сол в раната на Уолтър.

— Но аз през цялото време се опитвах да я намеря. През войната.

— Така твърдите вие — казал Майерс и почукал с пръст по книгата. — Така твърдите в мемоарите си. Но… какво правите в действителност? Отивате в Уейбридж и Лондон, а не в Ледърхед, където се е криела жена ви. На север към марсианците, а не на юг към семейството си. Ето това сте направили.

— Но марсианците… имаше пречки. Третият цилиндър падна в Пайфорд, между Уокинг и Ледърхед, и аз…

— О, хайде стига! Това не е било причина да заобиколите през централен Лондон! И нещо друго — давате ли си сметка, че в цялата книга нито веднъж не назовавате жена си по име?

— Не назовавам и себе си. Нито брат си. Нито артилериста Кук. Въпрос на литературен подход, който…

— Литературен подход? Та вие назовавате по име кралския астроном и главния прокурор! Но не споменавате името на собствената си съпруга? Как ли се е чувствала тя по този повод? И не посивя ли косата ви? Само за няколко дни през войната?

— Но… но…

— Едва ли съществува друг по-неоспорим симптом за разстройство едновременно психично и физическо. — Майерс се облегнал назад. — По мое мнение, сър, което вече изразих недвусмислено в своя статия за „Ланцет“, вие страдате от неврастения — препотяване, топлинен удар, оръдеен ужас или което друго наименование си изберете. Симптомите включват тикове, неконтролируемо онемяване, парализа, кошмари, тремор, непоносимост към силен шум, импулсивно скитничество, халюцинации. Звучи ли ви познато? Разликата между вас и обикновения войник от източния фронт е в по-голямата интелигентност, в изразената ви способност да анализирате поведението си и да артикулирате проблемите си. Както и във възрастта, ако щете. Което ви прави, вас и вашата книга, изключително ценни от научна гледна точка. Нашето правителство и особено военните власти…

— Ха! Че то има ли разлика, откакто Марвин стана премиер-министър?

— … ме насърчиха да ви насоча за лечение. В тази болница или в други подобни заведения в Германия, където се изучава оръдейният ужас. Склонен ли сте да участвате в моето изследване? Лечението ще облекчи страданията ви, а може да допринесе и по-голяма полза за човечеството, да ни подскаже как по-ефективно да лекуваме травматизирани войници от всички националности.

— А имам ли избор?

— Но на този въпрос той така и не ми отговори — каза ми Уолтър. Трудно чувах тихия му глас, накъсван от жуженето и прещракванията на километрите жици, които ни свързваха през океана. — Сигурно съвестта не му е позволила, защото Майерс се мисли за етичен човек. Истината бе, че нямах избор.

Завъртях очи към Хари, който слушаше заедно с Ерик Идън, събрали глави край слушалката на втория телефонен апарат в стаята. Не знаех какво да кажа. Въпреки опита на Майерс да ни подготви разговорът с Уолтър, когато най-после ни прехвърлиха към него, се оказваше труден.

Реших да пробвам със следното:

— Уолтър, на твое място не бих се винила за разрива с Каролин. Както знаеш, аз също се разделих със съпруга си, а той не е писал книга за войната!

— Така е, но с Франк много си приличаме и тази прилика винаги го е спъвала. И той като мен е човек целенасочен, готов да жертва всичко в името на целта си, дори това да са най-близките му хора…

— А лечението? С него какво стана?

През 1916-а, в разгара на завоевателната война в Европа, германците по необходимост се оказаха пионери в лечението на това разстройство, което те наричаха „оръдеен ужас“. Ала подходът им беше обусловен от собствената им народопсихология. За тях е срам и безчестие да станеш жертва на страха. Следователно програмата им за лечение, наречена „Режим Кауфман“, се състоеше в психологичен натиск и включваше — вярвате или не — причиняването на болка.

— Насочиха ме към един лекар на име Йеланд, британец, но последовател на Кауфман, който използваше техника, наречена „фарадизация“. Симптомите се атакуват директно с помощта на електричество. Ако си онемял например, пускат ток в езика и ларинкса ти. Вързан си на стол в заключена стая и стоиш там, докато не проговориш.

— Мили боже. И работи ли?

— Да! Процентът им на успеваемост е много висок. Наричат го „чудо“. Но пропускат да споменат множеството рецидиви.

— А в твоя случай…

— Йеланд се опита да „лекува“ нежеланите спомени. Както знаеш, през войната получих лоши изгаряния, особено по ръцете. И понякога, когато сънувам, че съм затворен или бягам, или когато виждам призраците на миналото по днешните лондонски улици, старите рани започват да ме болят, сякаш в съпричастие. Йеланд се опита да разруши връзката между спомените и физическата болка и така да намали влиянието на миналото върху мен, като предизвика болка в наранените участъци от кожата ми.

— И какъв беше резултатът?

Той каза само:

— След втория сеанс отказах да участвам.

Ерик реагира с чувство:

— Браво на теб, старче.

— Не е като балнеолечение, това мога да кажа — добави сухо Уолтър.

След това Уолтър се върнал при Майерс и негов колега на име Уилям Ривърс, които не вярвали във фарадизацията и другите подобни техники и вместо това станали последователи на Фройд и неговата школа.

— Сега съм в прекрасната Виена и вместо с ток ме лекуват с логореята на Фройд и неговите последователи. Говорим ли, говорим и така лекарите се надяват да разберат как една дълбока травма на ума се свързва с поведението на човека. Има някаква рационална ядка в този подход, но самият аз, както и британските лекари, между другото, не мога да приема твърдението на Фройд, че всички човешки импулси имат сексуален произход. Доказват го марсианците! Както знаем, те са напълно асексуални. Имаме доказателства, че се размножават чрез пъпкуване, тоест безполово, и в този смисъл фройдисткият анализ е напълно неприложим спрямо тях. В същото време те са интелигентни същества с ясна мотивация и…

Завъртях очи към Хари и Ерик. Крайно време беше да стигнем до същината на разговора.

— Остави марсианците, Уолтър. Искрено съжалявам за проблемите ти и ти съчувствам, наистина. Сигурно знаеш, че напуснах Великобритания след изборите през единайсета, когато Марвин и неговите войнолюбци взеха властта — войници в маскировъчни униформи, които маршируват зад каляската на крал Джордж… не бих искала и аз като теб да попадна в ръцете им… Но ти си поискал този разговор с някаква конкретна причина, предполагам.

— Имах отчаяна нужда да се свържа с вас. Не само с теб, но и с Франк и Каролин… Не се сетих за друг начин, освен чрез теб, Джули. Стори ми се невъзможно да те открия в Ню Йорк, затова помолих майор Идън да ти предаде лично съобщение от мен. Надявам се, че ще разбереш. Винаги си била…

— Девойка, която показва колко „струва“, както пишеш в мемоарите си?

— Прости ми за това! Виж… предлагам ти да се върнеш в Англия. Все още има време. Вземи параход, аз ще платя билета, пари имам предостатъчно. Събери семейството и тогава ще се обадя пак. Може би някъде близо до Уокинг. Къщата ни с Каролин отдавна е продадена, но…

— За какво става въпрос, Уолтър? Не ме дръж на тъмно.

И така започна моето удивително пътешествие, което ме отведе от фоайето на най-високата сграда в Ню Йорк до една марсианска бойна машина в Лондон… и отвъд това!

Но на онзи етап Уолтър не каза друго, освен:

— Имам лоши новини от небето.