Стивън Бакстър
Война на световете (63) (Изтреблението)

1.
Къщата в Далем

В деня, в който светкавицата удари Земята, Уолтър Дженкинс бил в Берлин и от този велик град погледът му към световната катастрофа бил далеч по-широк от моя по онова време, защото аз, както знаем, бях в капана на английския Кордон.

Уолтър живеел в къща под наем в едно село на име Далем, на югозапад от Берлин. По-късно, след края на всичко, аз посетих тази къща от любопитство, по време на пътуване до германската столица. Далем е (или е бил преди идването на марсианците и отново ще бъде) разкошно място, цялото зелено — всъщност си е донякъде част от Грюнвалдската гора, която стига буквално до оградите — село с широки улици и просторни вили. Както ми каза Уолтър по-късно, той решил да се премести по-далече от „лабораториите“ на централен Берлин, където Фройд и другите упорито се занимавали с неговото прототипно разстройство на ума, така наречения „оръдеен ужас“. Тук, в Далем, можел да се усамоти, широките пространства и тишината му помагали да мисли, а най-важното — имал средствата да наблюдава нашествието, което бил предсказал.

За тази цел и много преди началото на атаката той инсталирал допълнителни телефонни кабели и дори телеграфен приемник, както и безжични устройства с впечатляващ капацитет. Всичко това се оказало доста скъпо, но както споменах по-рано, благодарение на книгата си Уолтър разполагаше със средства, а и явно бе решил, че ако марсианците наистина предприемат широкомащабно нашествие, парите скоро ще изгубят значението си.

А марсианците наистина били на път, това той знаел със сигурност, макар да не принадлежал официално към научните, военните и правителствените институции.

Вече е трудно да си спомни човек колко плътна е била завесата на информационното затъмнение по онова време, но Уолтър имал своите ресурси и контакти. Вслушвал се внимателно в шушукането, изпуснатите думи и предположенията на свои приятели от световното астрономическо дружество, много от които, като горди учени, не се съобразявали докрай с официалната политика за мълчание. С други думи, от тях изтичала информация, пък макар и дискретно.

По този начин Уолтър научил, че оръдието на Марс отново е започнало изстрелвания още на осми април, тоест преди аз да го посетя в Берлин през май, макар че по онова време той още не го знаел. Точно както през двайсета година, когато новината за изстрелването на марсианската флота бе стигнала до него със закъснение.

И докато Уолтър се опитвал да анализира наличната информация, скоро станал ясен приблизителният брой на новоизстреляните цилиндри. През 1907-а от Марс бяха потеглили само десет; през 1920-а — десет пъти повече. Тогава сто цилиндъра бяха паднали на малък периметър в централната част на Англия. Сега, според негласните изчисления на астрономите, ново десетократно увеличение щеше да доведе на Земята хиляда марсиански цилиндъра.

Къде щели да кацат марсианците обаче? По всичко личало, че цилиндрите се събират в космоса, групират се във флотилии, като по-късно изстреляните се присъединявали към междупланетната армада — точно като при нашествието в Британия преди няколко години. Но понеже марсианските пилоти многократно коригирали траекторията си в движение — ракетоподобните им устройства грейваха в зелено, дори докато корабите им пресичаха земната атмосфера, както бях видяла с очите си от ямата в Амершам, — моделът дълго останал неясен за нашите астрономи.

Уолтър бил събрал цяла колекция от карти на света, имал дори евтин училищен глобус, както и астрономически таблици, също и набор от математически наръчници. И дори сметачна линийка! Уолтър беше журналист и философ, а не математик, но отдавна си бе дал сметка, че именно математиката е езикът на астрономията. И когато астрономическите наблюдения на приближаващите се цилиндри станали по-точни, той бавно и с цената на много усилия разгадал модела на групирането им.

Отправната точка на разсъжденията му била ясна. Марсианците винаги се приземяват в полунощ. Идват от тъмното, навлизат в тъмната половина на Земята. Представил си какво биха видели марсианските пилоти от първата група, когато наближат земната орбита: Европа — Лондон, Берлин, Париж и останалите столици — там щели да се къпят в светлината на новия ден, но двата американски континента по същото време спели под одеялото на среднощния мрак, градовете им изложени като бижута по океанските брегове и край големите реки. Завити в мрак и безпомощни. Точно там щели да се приземят марсианците.

А след това, когато Земята се завърти и среднощната линия се измести, следващата бойна марсианска група щяла да се приземи на друго място, после отново и отново, на същия принцип.

— Казвах ви аз — промърморил той (както ми разказа по-късно), самичък в селската си къща под сипващата се зора край Берлин, по пижама и халат, очите му несъмнено натежали от умора, сред листове, изписани с дребния му почерк, които покривали маси и стени. — Казвах ви. Проклети глупаци.

А междувременно в Америка…