Стивън Бакстър
Война на световете (49) (Изтреблението)

21.
Пътуване с велосипед

Потеглихме на следващия ден.

Не знаех дали ще се върна някога в Абътсдейл. Носех удобните дрехи, с които бях пътувала дотук, но обувките си смених с армейски ботуши. Прибрах неща от първа необходимост в любимата си раница, а кожената папка с рисунките на Уолтър напъхах под сакото си. Верити носеше малък сак и нещо като колан с основни медицински принадлежности, каквито се ползваха в армията по време на кампания, а също военен револвер и муниции. Беше ми съвестно, че не казах на Тед Лейн за плана си — поне на него бих могла да се доверя и се чувствах ужасно виновна, особено след снощи! — но мисията беше моя, а не негова.

Колкото до това, че го скрих от Франк… имах противоречиви чувства по въпроса. Да го кажем така — можех да разбера позицията му, но на негово място не бих постъпила така. Бяхме се развели, както вече имах повод да спомена, заради непримирими различия в характера. По тази точка не изпитвах никаква вина.

И така, двете с Верити Блис яхнахме велосипедите и поехме по черни пътища в онази слънчева сутрин. Физическото усилие ми се отрази благотворно след дългите дни на пътуване по море и с влак и след ужаса на тунелите, който още ме преследваше.

Беше неделя и се чуваше далечен звън на църковни камбани. Явно те, както и овчедушното стадо от хора, стичащо се за неделната служба, не дразнеха марсианците. Спомних си мрачното предсказание на Албърт Кук, записано в книгата на Уолтър, че в марсианските владения хората ще живеят в клетки, „пълни с псалми, химни и благочестивост“. Бил е прав! Прав е бил!

И макар утрото да бе прекрасно, слънцето да грееше и птичките да пееха, както са пели и преди милион години, Верити беше нащрек, а скоро и аз започнах да се оглеждам предпазливо.

— Човек ще си помисли, че една лъскава и грамаданска бойна машина се вижда отдалече — каза тя. — Че ще я видиш, преди тя да е видяла теб. Ала не е задължително. Ако се движат — да, но когато стоят на едно място, са като призраци. Зърваш нещо високо с периферното си зрение и решаваш, че е църковна кула или пилон за знаме, но не е!

— Казват, че Марс е прашен свят далече от слънцето — отбелязах. — Да дойдат на свят като нашия, в ден като днешния… сигурно е истински празник за сетивата им, великолепие от цвят и светлина.

— Или ги заслепява, както нас ни заслепяват ски пистите. Може би носят слънчеви очила. Ха! Би било интересна гледка.

Верити обясни, че марсианците обикновено не закачали колоездачи, защото явно не смятали, че велосипедът, това най-демократично превозно средство, представлява заплаха от военен характер.

— Трудно ще прикачиш картечница на колело. Но по-добре да се движим бавно. Изглежда, скоростта е един от критериите, по които избират мишените си.

— Не виждам как бихме могли да привлечем вниманието им с висока скорост — отвърнах, задъхана от поредното нанагорнище.

— Предпочитат да ни държат живи. Поне повечето от нас. Това е ужасната цена, която плащаме. Но толерантността им ни дава и други възможности, за които те не подозират. Ясно им е, че трябва да се движим, да вършим разни неща — да обработваме нивите, за да се храним, да сечем дървета, за да се топлим през зимата, и така нататък. Но можем да използваме тази свобода на действие, за да обслужваме и собствените си цели. — Почука с пръст по слепоочието си. — Колкото и остро да е зрението им, марсианците не могат да видят какво става тук, вътре, нали?

Накрая, по пладне, намерихме Мариот.

Тръгнали бяхме от странноприемница в Абътсдейл и Верити ме заведе в друга, на билото на един хълм край шосето, което свързва Амершам и Уикъм. Явно в по-стари времена странноприемницата е била крайпътна спирка, където файтони и дилижанси да подменят конете, и като много други стари сгради в околността — от кръчми до църкви — беше облицована с кремъчни плочи. От табелата й беше останала само металната рамка.

Двама мъже седяха на пейка отпред и се припичаха на слънцето, въоръжени с големи халби бира. Облечени бяха с мръсни работни дрехи, на главите си носеха кепета. Докато ние пъхтяхме по нанагорнището, те ни окуражаваха на висок глас:

— Ще се справите ли, красавици? Гледай, гледай, виж как им помпат крачетата, Тоби! Имате ли нужда от помощ? — И правеха неприлични жестове с ръце.

Верити ме стрелна с поглед.

— Не им обръщай внимание.

Свих рамене. Чак сега забелязах, че течността в халбите им е прозрачна като вода. Каквото и да пиеха, не беше бира.

Плъзнах поглед по пейзажа. Бяхме много близо до сърцето на окупираната от марсианците територия. От тази височина се виждаше дори периферията на Редута, гигантската централна яма, която марсианците бяха изкопали в руините на Амершам, кафяв белег сред пролетната зеленина. Редутът се падаше на североизток от нас, а на северозапад се виждаше обширният, но плитък разлив, над който стърчаха дървета, синори и няколко къщи по протежение на речната долина откъм марсианския лагер. Предположих, че с вандалските си изкопни дейности нашествениците са засегнали отточната система на района и подобни разливи са нещо обичайно.

Слязохме от велосипедите и двамата мъже пред кръчмата се изправиха със залитане, като ни свалиха театрално шапки. Бяха на трийсетина години, с яко телосложение, несръчно подстригани коси и кир по вратовете, и макар да се държаха като подпийнали, погледите им бяха изненадващо бистри. Имаше нещо странно в тях, това можех да кажа.

Единият се приближи към мен.

— Добре дошли в „Летящата лисица“, мадам. Аз съм Джеф, а т’ва е Тоби.

Другият се изкиска.

— Не бе, смешник. Аз съм Джеф, а ти си Тоби.

— Дай да ти помогна. — Посегна с лявата си ръка към кормилото на велосипеда ми, а с дясната — към задника ми. — Ох!

Дланта му едва ме бе докоснала, когато аз сграбчих показалеца му, завъртях се, извих силно пръста и принудих нахалника да се свлече на колене.

— Ох, бе! Стига! Мир! Нищо нямаше да ти направя!

— Вече можеш да го пуснеш, Джули — каза спокойно Верити. Видях, че е подпряла велосипеда си на стойката му и стои с разтворено сако, така че кобурът на кръста й да се вижда.

Другият мъж вдигна ръце.

— Хайде всички да се успокоим. — Гърленият селски акцент си беше същият, но пиянското заваляне го нямаше.

Извих още малко показалеца на нахалника, после го пуснах.

Той се изправи на крака, тръсна ръката си, после я мушна под мишницата.

— Нищо нямаш да ти направя, честно. Просто стоях на пост и си играех ролята.

— Играел си роля? И сама се сетих. — Взех една от халбите и излях прозрачната течност на земята. — Кладенчова вода? Дори идиот като теб не може да се напие с вода, Джеф… или Тоби.

— Нито едното, нито другото — озъби ми се той. — Не е твоя работа как се казвам.

Верити пусна сакото си и револверът изчезна от поглед.

— Всичко това е прикритие, Джули, в случай че марсианците гледат насам.

— Ми да — потвърди мъжът, чийто пръст бях извила. — Свикнали са да ни виждат пияни пред кръчмите. Търкаляме се по земята и дори им се смеем, като дойдат и надвиснат над нас. Няма опасност, стига да стоиш достатъчно далеч от пипалата и мрежите им… Пък и едва ли са толкоз умни, че да различат истински пияница от фалшив.

— Е, малко се поувлече с представлението.

— И какво? А ти къде си научила тоя номер с пръста?

— В Париж, ако искаш да знаеш. През седма година със снаха ми си спасявахме живота заедно с хилядите други бежанци и мъже като теб ни досаждаха постоянно. След войната се научих как да се грижа за себе си.

— Нищо лошо нямаше да ти…

— Получи си заслуженото — прекъсна го ядосано Верити. — Мариот ни чака, така че… — Мина покрай двамата мъже и без повече приказки ме набута в хладния сумрак на странноприемницата.