Стивън Бакстър
Война на световете (68) (Изтреблението)

6.
В Лос Анжелис

Разказите за глобалната атака на марсианците, останала в историята като Светкавичната война, са много, но варират както в качеството, така и в достоверността си. По моя преценка повечето са написани от „свидетели“, които са били далеч зад фронтовите линии по онова време и в най-добрия случай са ползвали разказите на очевидци от втора и трета ръка. Единственият начин да стигнеш до истината е да я чуеш от свидетел, който е бил достатъчно близо, за да види сблъсъка с очите си, и в същото време е извадил късмета да оцелее в касапницата от онези майски дни. Е, свидетелят, разбира се, трябва да е честен човек, който описва само онова, което е видял с очите си, без да украсява истината с цел по-високи продажби или лична слава.

За щастие — мое и на бъдещите историци — такива свидетели все пак съществуват.

Една от тях е Чери Гилбърт, чието име е широко известно сега и която по време на марсианските кацания край Лос Анжелис работела в Холивуд като лична асистентка на един режисьор от „Парамаунт“. Уменията на Чери вече надхвърляли машинописа и стенографията, а и в онези дни филмовата индустрия била толкова хаотична, че двайсет и четири годишната жена често поемала нетипични за поста си функции, някои от които откровено технически. Дори участвала като кинооператор в заснемането на филма на Грифит от двайсет и първа, „Любовницата на кайзера“, когато грипна епидемия извадила от строя голяма част от персонала на студиото.

— Точно затова се наложи да дойдеш с мен — казал на пресекулки Хоумър Гърднър, докато водел задъхан Чери по склона на Маунт Лий, потъналия в зеленина хълм, който се възправя над Холивуд, и после още по-нависоко по склоновете на планината Сан Гейбриъл.

В ЛА минавало шест сутринта в петък (по същото време в Англия беше ранен следобед, а аз се возех в търбуха на един пъплещ ландшип, както ще опиша съвсем скоро). Лекият вятър, който духал от сушата към морето, носел слаба миризма на изгоряло. Вече всички знаели, че точно там са се приземили марсианците — навътре в сушата, по посока на Сан Бернардино. Америка била във война и това се усещало.

Било точно като в Ню Йорк. Цилиндрите се приземили на две вълни, като петдесетината от първата били безпилотни и просто разорали земята в кордон, подготвяйки терена за втората вълна, която кацнала един час по-късно, с все пилоти и бойни машини. Този модел се повторил по цялата планета в рамките на следващите няколко часа. Всички в Холивуд прекарали нощта, залепени за радиоапаратите, жадни за оскъдните новини от първите стълкновения — отряди на Националната гвардия и редовната армия подложили на обстрел марсианците при излизането им от цилиндрите, но без особен ефект. После, няколко часа по-късно, около зазоряване — отново като в Ню Йорк — бойните машини напуснали кордона от разорана земя и започнали настъплението си.

И сега, рано-рано в прекрасната лятна утрин, високо сред хълмовете, само шест часа след като първият марсиански цилиндър се приземил в Калифорния, вятърът носел миризма на изгоряло.

Хоумър водел нагоре по пътеката, потен и толкова задъхан, че речта му се накъсвала, макар да носел само филмовите ленти, а проклетата камера я мъкнела Чери.

— Сигурен бях, че ще дойдеш — изтъкнал той.

— Така ли?

— Стига де — казал Хоумър. — Ти си най-големият смелчага, когото познавам. Образно казано.

— Много мило от твоя страна.

— Сериозно говоря. Само ти продължи да снимаш, когато декорът на „Нерон“ се подпали и всички останали хукнаха към бара, а кадрите, които засне, бяха феноменални. Освен това те видях как шамароса последния актьор, който направи грешката да те стисне за задника.

— Да, и едва не ме уволниха — поклатила глава тя, задъхана на свой ред. — За мой късмет успяха да скрият сцепената му устна с грим.

— Заслужаваше си го. Слушай, Чери, днес ще видим как се гради история… не, ще участваме в градежа й! Не друг, а ние ще заснемем на филмова лента как марсианците влизат в ЛА. Кадрите ще са абсолютно жестоки и един ден някой ще направи филм за нас.

— На бас, че във филма ще сме лудо влюбени.

Бил с гръб към нея, вървял пръв по пътечката, но Чери можела да се хване на бас, че се изчервил. Хоумър бил помощник-сценарист с амбицията някой ден да прави свои собствени филми… то всички в Холивуд страдали от тази амбиция, или това, или да станат филмови звезди… знаела също, че си пада по нея. Хоумър побързал да каже:

— Така или иначе, ще направим куп пари.

Но засилващата се миризма на изгоряло разсейвала Чери. Освен това сякаш долавяла и някакъв звук по вятъра — далечен рев на триумф или ярост, рев, излязъл от гърлото на много голямо животно: „Ула… Ула…“.

Продължила да се изкачва. Какво друго можела да направи?

 

 

Най-сетне стигнали до място, което според Хоумър щяло да свърши работа. Твърдял, че е обиколил района предварително. Докато Чери монтирала камерата върху триножника, той оставил кутиите с филмовите ленти на земята, извадил от раницата си портативния радиоприемник и започнал да върти копчетата му с надежда да улови сигнал. И двамата поровили в раницата за бутилките с вода.

Чак тогава Чери обърнала внимание на пейзажа наоколо.

Мястото наистина било добро. Лос Анжелис лежи на дъното на купа, заслонена от планини на север и на изток, и тук, от високите планински склонове, обективът улавял всичко — арогантния блясък на Холивуд, сивото петно на централен ЛА, а точно под тях зеленеела Пасадена, предградие с морави, рози и мушкато, райско кътче, където Чери мечтаела един ден да се засели. На запад, отвъд града и все още забулена в сивите отсенки на сутрешната мъгла, се простирала океанската шир на Пасифика. В онази утрин водите му били пълни с плавателни средства — кораби, малки лодки, пътнически лайнери и съдове с издължен сивкав силует, навярно военни кораби.

Шосетата, извеждащи от града, също изглеждали претъпкани, макар че заради огромното разстояние дори най-големите автомобили приличали на пълзящи мравки. Сторило й се, че чува писък на локомотивна свирка, зловещ почти колкото странния вой, долитащ от изток.

Още през нощта, когато станало ясно къде точно са се приземили марсианците, само на няколко мили от ЛА, повечето й познати в Холивуд заявили, че си стягат багажа. Къде щели да идат обаче? Първо в ЛА, без съмнение, а после вероятно на север, към Сан Франциско, заради по-добрите пътища и крайбрежната влакова линия. Запитала се дали компаниите за кинопрегледи ще пратят оператори на железопътните гари и по шосетата, за да уловят на лента това велико американско преселение, повтарящо събитията от Лонг Айлънд и Лондон.

Е, Чери си имала своя задача, свой филм, който да заснеме. Заредила лента в камерата и направила няколко панорамни кадъра, после насочила обектива към Хоумър, който седял на тревата със слушалки на ушите и въртял копчетата на радиоприемника.

— Мама му стара — измърморил.

Чери се намръщила. Хоумър рядко ругаел.

— Какво?

— Марсианците… Хванах KDZE — Хоумър обичал радиото, а тази станция му била от любимите. Била и сред най-авторитетните, притежавана и ръководена от „Автомобилния клуб на Южна Калифорния“. — И две от полицейските честоти.

— И какво за марсианците?

— Разрушили са акведукта. Река Оуенс… Пратили са отряд там веднага щом са излезли от ямите си.

Чери знаела за акведукта, великото съоръжение, което снабдявало ЛА с вода, пренасяйки я по голям канал на огромно разстояние, равно на разстоянието между Вашингтон и Ню Йорк.

Истински монумент на строителното инженерство, унищожен с лека ръка.

— Значи знаят какво правят — казала замислено тя. — Срязали са ни гърлото. И къде са сега?

Той се заслушал отново и очите му се разширили. Свалил слушалките, станал, огледал се и посочил на изток.

— Там.

В този миг бойните машини се появили със спокойна крачка на билото зад тях.

— Майко мила — прошепнал Хоумър.

— Помогни ми.

— Какво?

— Помогни ми да обърна камерата. Дай нова лента. Хайде, Хоумър, проклет да си! Нали затова дойдохме тук…

Въртяла манивелата и следяла марсианците през малкото прозорче на камерата. Преброила пет, шест, седем бойни машини по билата на хълмовете. Снимала панорамно и отблизо в опит да улови естеството на движенията им. Гледани от разстояние и в сивкавата светлина на ранното утро, те не приличали на машини, а на живи същества, атлетични и гъвкави. Високи дългокраки животни като жирафи, които се разминавали в търсене на най-добрата позиция.

Преди пет години в родния си Мадисън, Уисконсин, била гледала многократно филма на Грифит „Марсианско лято“, епос, посветен на десетата годишнина от първата Английска война. С Чарли Чаплин в емблематичната си роля на симпатичния артилерист от предградията на Лондон и Мери Пикфорд като американското момиче, което той спасява и в което се влюбва, този филм се превърнал в една от основните причини Чери да тръгне към Холивуд. Сега обаче си дала сметка, че раздрънканите бойни машини на Грифит, които трудно пазели равновесие и станали лесна плячка на храбрите британски войници (предвождани от още по-храбри американски доброволци), нямат нищо общо с реалността.

Откъм залива се чул гръм, който я стреснал толкова силно, че подскочила. Камерата се килнала и кадърът отишъл по дяволите.

Хоумър я стиснал за рамото и посочил.

— Виж! Корабите стрелят с големите си топове!

Чери видяла валма дим покрай корпусите на издължените сиви силуети в океана. Не могла да различи снарядите, разсичащи въздуха, но видяла фонтаните от пръст по хълмовете на марсианците, чула трясъка на експлозиите. Големите топове гръмнали отново, и отново. Тя завъртяла трескаво манивелата на камерата си.

Хоумър стиснал ръка в юмрук.

— Да! Размажете ги! Виж, първите изстрели се оказаха къси, а вторите — дълги… Сега ще коригират прицела си и със следващото воле…

Но марсианците били заели позиции и Чери ги видяла как насочват онези свои страховити прожектори, които толкова много приличали на кинокамери, но не били. Част от бойните машини открили стрелба по летящите снаряди и ги взривявали във въздуха, преди да са стигнали целта си. Останалите поели надолу по хълмовете, безразлични към опасността от далекобойните оръдия, които продължавали да разорават земята около тях.

— Мисля, че… — подела тя, а Хоумър ахнал.

— Панорама, за бога. Дай панорама. Към града. Виж града!

Тя се завъртяла, без да спира да върти ръчката.

И видяла, че марсианците от склоновете вече стрелят по Лос Анжелис. Топлинните лъчи, разсичащи въздуха по права линия, били на практика невидими — Чери със сигурност не ги видяла през малкото прозорче на камерата си, едва ли се били запечатали и на филмовата лента — но ефектът от попаденията им бил поразителен и ужасяващ. Градът бил притихнал в светлината на ранното утро, но сега тук и там сгради буквално избухвали в пламъци и димни колони се издигали в небето. След няколко минути й се сторило, че чува звънтежа на противопожарни камбани, както и далечни писъци. Инстинктивно преминала на панорамни кадри да улови картината отдалеч.

— Господи — възкликнал Хоумър. — Прилича на Фриско след земетресението. А къде е армията, да му се не види?

— Където е и флотът, май — казала Чери и посочила към океана. Един от бойните кораби горял, килнат на една страна.

— Мили боже… Какъв е обхватът на топлинните лъчи?

— Според англичаните е няколко мили. Хоумър, ти наистина ли вярваше, че ще заснемем как марсианците влизат под строй в града, а Националната гвардия оказва храбра съпротива? На гадините не им трябва да правят това. Могат просто да си стоят на високото и да ги отстрелват като…

В този миг се чула друга силна детонация, не толкова като гръм този път, а все едно гигантски крак е ударил земята. На Чери дори й се сторило, че усеща вибрации под краката си.

Хоумър посочил развълнувано на север, където се издигали гигантски колони от черен дим.

— Виж! Стрелят по рафинериите!

Чери отново заснела панорамни и близки кадри.

— Първо акведукта, а сега нефта.

— Сещаш ли се за онези летящи машини, които излетяха от Англия и обиколиха света? — попитал Хоумър. — Явно добре са разузнали. Знаят къде да ударят.

— Мда — изсумтяла Чери. — Градът ще умре от жажда, защото разрушиха акведукта, а съпротивата ни ще приключи веднага щом свършим горивото. — Огледала се. — Раздвижват се.

Великанските машини се движели целенасочено през вдигащата се мъгла, поели били надолу по планинските склонове и сега невидимите им лъчи удряли по близките предградия в полите на планината. Облизали Пасадена, а Чери въртяла равномерно манивелата и запечатвала на филм трагедията. Зелените морави почернявали овъглени, хубавите къщи избухвали като евтини фойерверки.

— Трябва да се махнем оттук — казал Хоумър.

— Нали дойдохме да снимаме. Ще снимам, докато не свършат лентите.

Той я подръпнал за ръкава.

— Чери…

— Дай нова лента или се разкарай.

Той се поколебал. После се навел да отвори една от кръглите метални кутии.

А междувременно, в Англия, аз също пътувах към битка.