Стивън Бакстър
Война на световете (38) (Изтреблението)

10.
Нощ в Хампшир

Уведомиха ме, че следващият етап от пътуването ми до Кордона в Бъкингамшир минава през Лондон. Макар милиони да бяха останали в капана на столицата — или именно поради това — военните редовно и с относителна лекота успяваха да вмъкнат свои хора в гигантския лондонски кошер под носа на марсианците. Аз щях да се присъединя към една от редовните експедиции.

Онази вечер напуснах Портсмут в компанията на Бен Грей и Тед Лейн и останах да пренощувам в хубава провинциална вила — така и не научих името й, нито попитах — на поляните край Ийстлей. Собствениците или бяха изоставили имота си заради марсианците, или правителството го беше реквизирало, но така или иначе понастоящем вилата приютяваше офицери, а прилежащият й парк — редовни войници в отпуск. Междувременно вилата бе загубила голяма част от блясъка си, както личеше от калните следи по коридорите, шинелите в гардеробната и липсата на прислуга, ако не броим ранените войници, прехвърлени на по-лека служба в тила. Половината лице на войничето, което ни сервира вечерята, беше покрито с жестоки белези от изгаряне.

И да, въпреки упадъка на вилата онази вторнишка вечер ние слязохме в трапезарията, пълна с портрети на поколения собственици, всичките с характерна слаба брадичка, където ни сервираха супа и жилаво телешко. Имаше вино от избата и портвайн в хубави чаши, а накрая се появиха и пури, скъпо удоволствие, внесено от Куба. Разговорът бе неангажиращ и в основни линии се въртеше около скандалните лудории на една или друга филмова звезда, сигурно заради мен като единственото цивилно лице и една от трите присъстващи жени. Грей се включи с анекдоти за ексцентричното поведение на Чърчил в бункера му при Долис Хил, където губернаторът на Лондон събирал членовете на кабинета си по пижама и халат, с голяма чаша бренди в ръка и австралийско вълнисто папагалче, кацнало на оплешивялото му теме.

Повечето армейски офицери принадлежаха към привилегированите прослойки на обществото и видимо плаваха в свои води, но за мен онази вечер беше странна, болезнено напомняне за една Англия, която бяхме напът да загубим окончателно. Англия, добавих мислено аз, докато гледах как бедният Тед Лейн се чуди коя вилица да използва, до която повечето англичани никога не са имали достъп.

Спах неспокойно онази нощ, в стая с твърде много мебели и твърде малко въздух, на дюшек, който ми се стори прекалено дебел, в легло, отрупано с твърде много завивки. А може би просто ме е тормозела мисълта за смъртоносните патогени, които ми бяха инжектирали в Портсмут… имах чувството, че собственото ми тяло се е превърнало в полесражение. Или пък просто бях свикнала с удобния си, пък макар и спартански начин на живот в Париж.

Събудих се много рано от шумовете, долитащи отвън — команди на висок глас, гърлен смях, звук от вода под налягане и някакво цвърчене, вероятно от пържещ се бекон, ако се съдеше по миризмата. Навлякох един халат и отидох при отворения прозорец.

Както вече споменах, паркът се използваше за почивка и възстановяване на военнослужещи, върнати от фронта. Всички бяха мъже; жените ги насочваха към други места. Сега ги видях под косата светлина на ранното майско слънце, чакаха на опашка пред голяма походна кухня на колела, която наричаха „ротния готвач“, и отнасяха закуската си от сардини, бекон, картофи, хляб и голяма чаша чай на дълги маси в двора. Други изчакваха реда си пред походните душове — зърнах светла плът, преди да отклоня засрамено поглед, — имаше и фургони с дезинфектант и препарат против бълхи, задължителна спирка за всички, пристигащи от фронта.

Тренировките вече бяха започнали. На поляна за крикет видях група войници да влизат пълзешком, като гигантски къртици, в изкопани тунели. Други, в пълна екипировка, се бяха строили пред редица мишени — провесени на въже за простиране големи кожени чували. Командващият ги подофицер излая заповед и войниците се втурнаха вкупом и с викове към мишените; не стреляха с пушките си, а забиваха щиковете в чувалите като при лов на мечки. С големите си очи, клюноподобни усти и провиснали пипала, чувалите трябваше да изобразяват марсианци. По-късно научих, че въпреки минималния шанс войник да оцелее достатъчно дълго, за да се изправи лице в лице с марсианец, изпаднал от бойната си машина, упражнението се отразявало добре на бойния дух. Ако го правиш достатъчно често и до пълно изтощение, развиваш нещо като жажда за кръв и непоколебимо желание да убиваш, както и подобава на добрия войник. Упражнението се провеждаше при строги правила — войниците не мушкаха как да е, а се целеха в устите или очите на марсианците, или в „подмишниците“ им, където, според патоанатомите, имало струпвания на нервни възли.

После изведнъж се чу тракане на кречетала и силен вик: „Пушек! Черен пушек!“, при което всички захвърлиха пушките, нахлузиха противогази на главите си и смъкнаха до долу ръкавите и крачолите, за да не остане и сантиметър открита плът. Но всичко това бе само учение, разбира се.

На вратата ми се почука тихо. Време бе да се заема със собствените си задължения, да потегля към Лондон.

Не след дълго вече бяхме събрали багажа си и се натоварихме в автомобил, който ни върна в града. Качихме се на влак, пълен с развълнувани войници — и новобранци, и ветерани, пътуващи към назначенията си. Тримата с Грей и Лейн деляхме купе с още десетина войници, насядали по седалките и пода — един дори се бе изтегнал върху рафта за багаж над главите ни — които бързо напълниха малкото помещение с цигарен дим, докато влакът потракваше на север, към Лондон.

По някое време намалихме, за да се разминем с друг влак, който идваше от столицата, и всички се струпаха край прозореца. Лондонският влак беше боядисан в камуфлажни цветове — черно, кафяво и зелено. През прозорците зърнах войници, мръсни и изтощени, повечето заспали. Някои от вагоните бяха маркирани с червен кръст и приличаха на подвижни болници. Други бяха натъпкани с цивилни бежанци, мъже, жени и деца, повечето мръсни и изтощени като войниците, примигващи на светлината. Децата зяпаха ококорени зелената провинция, сякаш за пръв път виждаха такова нещо.

Тед Лейн, който седеше до прозореца, правеше гримаси на лондончанчетата с надежда да извика усмивка на лицата им.

По-късно влакът спря без видима причина, на открито, някъде близо до Алтън. Локомотивът угасна, а работници в кафеникави униформи плъзнаха по композицията, замятайки вагоните с големи платна брезент, едно от които затъмни и нашия прозорец.

Лейн ме докосна по рамото.

— Явно има марсианец наблизо. Някой от наблюдателите го е забелязал, съобщил е и предупреждението е било препратено към стрелочниците.

— Сигурно е летяща машина — каза Грей. — От време на време правят набези, сякаш да изпробват отбраната ни. Видят ли железопътни линии, ги срязват. Затова боядисваме релсите с камуфлажна боя, но тя бързо се изтрива и тогава я полагат отново. Покривите на вагоните също са боядисани, замятат ги и с брезент, за да прикрият очертанията. Тези мерки не биха заблудили човешки наблюдател, но марсианците в повечето случаи се хващат. Влакът трябва да е спрял, разбира се. Ако е в движение…

— Защо шепнем? Марсианците може и да ни видят, но няма как да ни чуят.

Той се ухили.

— Естествена реакция, предполагам.

Беше прав, разбира се.

Стояхме насред полето с часове, преди най-после да продължим отново. Междувременно никой от нас не видя летяща машина.