Стивън Бакстър
Война на световете (36) (Изтреблението)

8.
В Портсмут

Когато най-после слязохме от влака в Портсмут, на гарата ни чакаше куриер с нови заповеди. Противно на очакванията ми, вместо към военноморската база ме насочиха към една военна болница извън града. Грей прие тази промяна в заповедите с примирена усмивка, сякаш поредният каприз на висшето командване само потвърждаваше мнението му за щаба.

Докато ми търсеха автомобил, аз се сбогувах несръчно със сержант Лейн.

— За мен беше удоволствие, госпожице. Ще се свържа със своята част да разбера дали все още искат да се явя в Харуич. Още едно пътуване с влак, предполагам, при това платено от собствения ми джоб.

— Безобразие.

— Мда.

Грей го гледаше замислено.

— Виж сега, сержант. Както знаеш, моята задача е да придружа госпожица Елфинстоун до Марсианския кордон. Защо да не се възползвам от съдействието ти? Бих могъл да се обадя тук-там и да изискам временно да те прехвърлят. Освен ако услугите ти не са необходими другаде, разбира се.

Лейн потърка брадичката си и погледна на север към бърлогата на марсианците.

— Хм. Ветеран от източния фронт, а сега и на мисия в марсианските владения. Колцина могат да се похвалят с това, сър?

— Не ще да са много.

— И питиетата са от вас.

— Хайде първо да настаним госпожица Елфинстоун…

Болница „Кралица Александра“, комплекс от неизмазани тухлени сгради, датиращ отпреди Първата марсианска война, се намираше извън града. Дотам се стигаше с трамвай, но на мен ми бяха осигурили кола с военен шофьор. На рецепцията ме чакаше не друг, а Марина Огилви, съпругата на астронома от Отършоу. За моя изненада и значително неудобство, в първия миг не я познах.

После се появи една енергична медицинска сестра и ме заведе в частна стая. Марина дойде с мен. Пътьом надникнах в едно отделение и видях мъже с тежки изгаряния, целите бинтовани като какавиди, и други с дихателни проблеми. Точно такива наранявания можеха да се очакват при контакт с марсианците, ако изобщо оцелееш след срещата си с тях. Тук бяхме много далече от фронта: на Втората марсианска война и това бяха първите ранени, които виждах, откакто напуснах Англия преди две години, но нямаше да са последните.

В стаята сестрата ми каза, че трябва да ми поставят инжекции.

— Приятелката ви може да остане с вас.

Обясни, че територията на Марсианския кордон била под карантина. Въпреки усилията да се осигуряват доставки и да се оказва друго съдействие на попадналите в марсианския капан, получавали доклади за заболели от холера и тиф, затова трябвало да ми сложат ваксини.

— Ще ви направим и други ваксини, експериментални — добави сестрата, без да навлиза в подробности. — Рутинна процедура.

Последното, както се оказа по-късно, бе поредната ми среща с Лъжата. Но по онова време не се притесних. Така де, всички сме склонни да вярваме на медицинските сестри!

След като ми направи инжекциите, сестрата излезе за кратко. Лежах на леглото с навити ръкави и се обърнах към Марина.

— Искрено се извинявам, задето не те познах на рецепцията.

Тя се усмихна уморено; беше от онези жени, които винаги изглеждат уморени.

— О, не се извинявай. Така де, съпругът ми беше известният, не аз.

— Досещам се защо са повикали и теб. През седма година съпругът ти бе сред първите, които се опитаха да създадат мирна комуникация с марсианците…

— И стана първата жертва във войната, заедно с професор Стент и другите глупаци.

— Да, но… Каузата им е била добра, нали? А сега ние отново ще направим опит за контакт.

— Права си, разбира се. Подозирам, че са ме извикали, за да придам известна легитимност с присъствието си на цялото това начинание. Един вид символ на покойния ми съпруг. Проклетият глупак — повтори тя с ожесточение. — Чух, че лейди Стент, вдовицата на кралския астроном, категорично отказала да я замесват. Но може и да е само слух. В наше време малцина отказват да изпълнят дълга си.

Сестрата се върна и ме уведоми, че мога да си тръгвам. Предупреди ме, че можело да се появят леки симптоми на гадене, и заръча да не се преуморявам. Никакви пътувания на дълги разстояния за днес.

Но пък можело да се разходя из града, добави тя. След толкова дни в мъжка компания идеята да избягам ми се стори страхотна. Беше приятна майска вечер и аз нямах търпение да се поразходя. Марина се съгласи да дойде с мен. Наложи се обаче да поспоря с лейтенант Грей по телефона относно свободната си вечер, защото все още нямах нужните документи. Накрая все пак стигнахме до споразумение.

Малко след това пред болницата спря такси с един-единствен пътник — Тед Лейн. Грей го бил инструктирал да ни наглежда дискретно.

— Този човек е готов на всичко, за да не почерпи — измърмори Лейн. Но иначе беше в добро настроение, а щом Грей го смяташе за достатъчно компетентен, значи и аз можех да му отпусна кредит на доверие.

Понеже таксито беше предплатено, решихме да си направим автомобилна обиколка на града, включително на пристанището и корабостроителницата. При предишната ми визита в компанията на Филип Парис пристанището гъмжеше от бойни кораби; сега те хвърляха котва навътре в морето, извън обсега на мародерстващите марсианци.

Слязохме на Търговската улица да се поразходим. Лейн ни следваше на дискретно разстояние и ние бързо го изгубихме от поглед в навалицата, която изобилстваше от армейски и военноморски униформи. Другият доминиращ цвят беше черният и от Марина разбрах, че черното било на мода.

— Сякаш сме се върнали във викторианската епоха — мрачно казах аз.

Не само модата отличаваше Оксфорд от Париж и Берлин. Най-впечатляващата разлика беше почти пълната липса на моторни превозни средства по улиците, ако не броим шепата омнибуси и линейки, полицейски патрулки, военни автомобили и частни коли. Затова пък файтони и каруци имаше колкото искаш, както и съпътстващите ги слама, конски тор и силна землиста миризма, които бяха изчезнали от британските улици още преди първото марсианско нашествие. Марина обясни, че хората предпочитали впрегатни превозни средства заради марсианците, както и заради недостига на петрол.

В самия център отбранителните мерки не се набиваха на очи, видях само няколко големи прожектора и картечни гнезда. Научих обаче, че около града, на пет и на десет мили от центъра, както и около пристанището, имало кръгова отбрана от оръдия и противовъздушна артилерия.

Имаше следи от прежна марсианска активност по сградите там, където ги бе облизал топлинен лъч.

Видях и други, не толкова преки последици от войната. Най-голямата търговска улица на Портсмут беше като беден роднина на търговските улици в Берлин. Пред хранителните магазини се виеха опашки, мъже, жени и дори деца чакаха търпеливо в износените си дрехи, стиснали празни кошници и някакви розови тетрадки — порционни книжки, както ми обясни Марина. На опашките имаше и военнослужещи — личаха си по опърпаните шинели и избелелите военни кепета. Страданията на немалко от тях бяха видимо душевни, а не физически, като при бедния Уолтър. Вече се бях научила да разпознавам характерната тревожност, треперещите ръце, извърнатия поглед.

В желанието си да се разведря, аз се огледах за книжарници, но повечето бяха затворили отдавна поради недостиг на хартия. Видях само няколко дюкянчета за стари книги, както и сергии с евтини американски трилъри. Сагите на Бароу за човешки герои, които надвиват марсианците на родната им земя, явно се продаваха добре, както и — каква ирония на съдбата — едно ново и евтино издание на книгата на Уолтър. Единственият вестник, който се предлагаше навсякъде, беше „Нашънъл Бюлетин“, поръчков правителствен парцал, появил се на пазара в края на Марвиновото управление.

Спряхме в малък ресторант и си поръчахме омлет с гъби и прясно изпечен хляб, плюс подсладен чай. Простичка, но засищаща храна. Колкото до цените, те бяха направо безобразни.

След вечеря тръгнахме отново по улиците в търсене на някакво развлечение. Трудна задача, както се оказа. Повечето плакати, вместо да рекламират филми или театрални представления бяха свързани с войната по един или друг дразнещ и дори безпардонен начин:

ЗАПИШИ СЕ ДОБРОВОЛЕЦ!

Или:

ЕДИН ДЕН БЕЗ МЕСО Е ЕДИН ДЕН ПО-БЛИЗО ДО ПОБЕДАТА!

Или:

ОТНЕСИ ЕДИН ОТ ТЯХ СЪС СЕБЕ СИ!

Последният призив се мъдреше под снимка на Чърчил със строго изражение на лицето.

Театрите поставяха сантиментални пиески, най-вече нови прочита на „Томи Аткинс“, популярната поема на Киплинг, посветена на британския войник, и „По време на война“ на Пейте. Хората пред театрите изглеждаха достатъчно ентусиазирани, но на нас всичко това ни се стори страничен продукт на всеобщото отчаяние, затова продължихме разходката си, хванати под ръка.

Около девет часа улиците изведнъж се напълниха с хора, което в първия миг ме озадачи, но после съобразих, че е свършила поредната смяна във фабриките. Сред работниците имаше и много жени от новите заводи за муниции, косите и кожата им жълтееха от токсичните материали, с които работеха всекидневно. Тези „канарчета“ изглеждаха твърдо решени да изпият колкото се може повече и колкото се може по-бързо, и въпреки всички псевдоморални ограничения на новия политически режим в Портсмут очевидно нямаше недостиг на евтин алкохол.

Марина гледаше с усмивка жените.

— Като си помислиш каква помия изля старият Марвин срещу суфражетките. А сега наследниците му опряха до жени да им водят войната. Но право да гласуваме още не ни дават. Не че това е от голямо значение напоследък… не е имало избори от единайсета година.

— А човешките права?

— Когато дългът излезе на преден план, правата отстъпват на заден. Това им е аргументът. — Тя сви рамене. — Коя съм аз, че да споря? Марсианците са тук.

Канарчетата имаха право да разпуснат след работния ден, но на нас двете толкова развлечения ни стигаха. Спряхме да изчакаме търпеливата си сянка в лицето на сержант Лейн и тримата се качихме на един файтон до хотела.

Може да изглежда странно, но се радвах, че отново съм в Англия, макар да я заварвах умърлушена и уморена от войната. Берлин, потънал в обичайното си политиканстване и войнолюбие, и Париж, обсебен от собственото си унижение, сега ми се струваха далечни и маргинални. Както бе казала Марина, марсианците бяха тук, в Англия. Реалността беше тук, тук щеше да се реши съдбата на цялото човечество. Аз също бях тук и скоро щях да се озова в центъра на събитията. Що за нетипичен изблик на идеализъм от моя страна, нали? И напразен, както се оказа.

Спах зле. Гадеше ми се, а ръцете ми бяха зачервени и подути там, където ми бяха сложили ваксинациите. Многобройните неизяснени аспекти на възложената ми мисия също не ми даваха мира и гонеха съня.

Напразно бях хабила умствена енергия, впрочем. Защото, когато на сутринта се появи военен автомобил да откара мен, Марина Огилви, Бен Грей и Тед Лейн до един възтесен кабинет във военноморската база на Портсмут, Ерик Идън много бързо разби на пух и прах илюзиите ми, че моята така наречена мисия има нещо общо с междувидовата комуникация.