Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (72) (Многото лица на любовта)

Шейсет и трета глава

Откараха тленните останки на Дилейси и на Лора Суон в Кавендън.

Погребаха Дилейси до баща й, а Лора от другата страна на семейното гробище, където бяха погребани много Суон. Всички оплакаха Лора и се опитваха да успокоят брат й Ерик.

Тъжен ден за всички и цялото семейство знаеше, че ще мине много време, преди да се съвземат след смъртта на тяхната прекрасна Дилейси. Беше им отнета така внезапно и по такъв жесток начин. Като най-стара от рода Ингам Шарлот се стараеше да бъде храбра и да стои изправена и успя, макар и с натежало сърце.

Трите сестри на Дилейси и Сесили с месеци бяха неутешими. Но войната продължаваше и те се примириха, че трябва да изпълняват дълга си, и да се върнат към работата си.

Прекараха Коледа тази година тихо. Всички се събраха в Кавендън и направиха всичко възможна да има весело настроение заради децата, но им беше трудно с оскъдните дажби за храна и скръбта по Дилейси.

Алиша си взе отпуск от Червения кръст и дойде да помогне на майка си за коледните празници, най-вече заради по-малките деца. Но в Кавендън беше тъжно и като че ли къщата тънеше в меланхолия.

Хари се върна точно след празниците, освободен от Кралските военновъздушни войски поради инвалидност. Неговата база беше тежко бомбардирана със серия летящи бомби и от едната страна тялото му беше надупчено от множество шрапнели. След месеци във военна болница оздравя и се върна вкъщи.

Майлс, Палома, Сесили, Алис и Уолтър бяха много щастливи, че вече е у дома, и съвсем скоро започна да управлява имението заедно с Майлс. Освен това им повдигна настроението. Хари винаги е бил любимец на Шарлот, често я посещаваше и утешаваше. Смъртта на Дилейси беше взела своя данък.

Семействата Ингам и Суон се сплотиха повече от всякога и си помагаха във всяко отношение.

Дойде януари 1945, после февруари и март, и новините бяха все по-добри. Цялата страна знаеше, че победата е сигурна. Очакваше се войната да свърши през същата година. Всички бяха изпълнени с надежда, която подхранваше вярата им, че ще дойде краят на безумството.

Дидри беше оптимистка и не даваше воля на тревогата си за Канарис. Знаеше каква голяма опасност го грози в Третия райх. Тя, Уилям и Тони бяха озадачени от изчезването на Етоал. Тялото й не беше открито. И двамата се опитваха да успокояват Дидри, която беше взела случая присърце. Ненавиждаше загадки, които не можеше да разреши, и искаше да разбере каква е съдбата на Етоал. Продължаваше да тъгува за Дилейси, която обичаше толкова много.

* * *

Една сутрин Дафни отиде в зимната градина по-рано от обикновено, за да насмогне с проверката на документи и сметки. Както обикновено взе вестниците от етажерката в коридора, преди да отиде в своя „команден пост“, както го наричаше.

Седна на писалището и отвори „Дейли Мейл“, за да прочете рубриката на Чарли. Но не разлисти вестника по-нататък от заглавната страница, понеже вниманието й беше привлечено от поразително заглавие. С едри букви беше изписана думата „Геноцид“.

На лицето й се изписа ужас, докато четеше имената… Дахау, Белзен, Бухенвалд, Ордруф. Лагери на смъртта из цяла Германия. Милиони евреи и още много други, избити хладнокръвно. Отвратителни престъпления… неописуема жестокост и зверства.

Отгърна страницата и се загледа в снимките. Беше непоносимо и все пак се насили да ги разгледа. Започна да трепери неудържимо, докато четеше текста. Започна да й се повдига. Как са се осмелили да извършат подобно нещо? Веднага си отговори. Не са вярвали, че някога деянията им ще излязат наяве.

Дафни се разплака. Най-накрая намери носна кърпичка, изтри сълзите си и престана да трепери.

Разлисти по-нататък „Дейли Мейл“ и намери статията на Чарли. Бяха му отпуснали цяла страница и именно нейният син беше изнесъл фактите за това ужасяващо откритие.

Когато малко по-късно Хюго дойде при нея, веднага видя пребледнялото й лице и сълзите.

— Какво се е случило? — попита той и забърза към нея. Дафни стана, отиде при него и силно го прегърна.

— Прочети вестника и ще разбереш. Тези нацистки чудовища са създали машина за смърт…

Хюго кимна.

— Чух наскоро слухове… за газови камери и масови убийства в лагерите.

— Прочети вестника — повтори тя. — Прочети статията на Чарли.

Когато я прочете, я погледна шокиран и ужасен.

— Трябва да отговарят за това. Тези проклети диваци трябва да бъдат наказани.

— Как?

— Ще им поискаме сметка. Съюзниците ще им поискат сметка. Не се съмнявай. Каквото и да струва, този геноцид няма да се потули. Светът ще узнае и нацистите ще платят с живота си.

* * *

В понеделник на 7 май 1945, точно в два часа и двайсет и една минути генерал Алфред Йодъл, представител на Генералния щаб на немските войски, и гросадмирал Дьониц подписаха акта за безусловна капитулация на немските сухопътни, военноморски и военновъздушни сили в Европа. Войната с Германия завърши. Съюзниците победиха, точно както предсказа Уинстън Чърчил.

* * *

Беше осми май, денят на победата в Европа.

Такъв триумф никой не помнеше. Така твърдяха хората. Но кой знаеше дали е истина. Пък и на кого му пукаше. Цяла Великобритания ликуваше.

Вихреха се улични тържества. Кръчмите бяха пълни до пръсване. Какъв по-хубав начин да празнуваш със сънародниците си — мъже и жени. Празникът беше национален и такъв щеше да остане. Ознаменуваше рухването на Третия райх, най-злият режим в световната история.

* * *

Дидри беше с натежало сърце, докато се обличаше за късната вечеря, която Дулси и Джеймс даваха, за да отпразнуват победата. Скърбеше и за обичната си Дилейси, и за Канарис, храбрия рицар. Бил е арестуван, задържан в затвора във Флосенбюрг и обесен през април. За Третия райх той беше предател. Но по нейно мнение не беше. Никога не е бил нацист. Беше истински германец от старата школа. Възмущаваше се от войната, която Хитлер водеше, и се ужасяваше от варварщината. Рицаря не измени на съвестта си и това й беше достатъчно.

Чърчил го нарече „смел човек“ и в разузнаването споделяха тези чувства. Искрено вярваше, че адмирал Вилхелм Канарис е помогнал да се обърне курсът на войната в полза на Великобритания.

Тази мисъл я ободри, когато привърши грима си и стана от тоалетната масичка. Беше облякла червената рокля, която Сесили изработи за приема преди сватбата, и когато влезе Уилям, й каза, че е красива, и тя наистина беше красива.

След минути тръгнаха за Итън Скуеър, където ги чакаха Сесили и Майлс с Дулси и Джеймс.

Сесили и Дидри се поздравиха със смях. Сесили носеше син костюм, а Дулси беше с най-красивата си бяла копринена рокля. Дулси също се разсмя и се развика:

— Боже мой, като британското знаме сме — бяло, синьо и червено. Защо предварително не се уговаряме коя какво ще облече. Пък и по-рано го правехме.

Джеймс каза:

— Но на мен ми харесва да излизам с британското знаме. То определено е любимото ми знаме.

След като вдигнаха наздравица за тези, които бяха тук, и за тези, които вече ги нямаше, шестимата излязоха и се запътиха към Уайтхол. По улиците имаше толкова много хора, че беше невъзможно да се вземе такси.

Отидоха пред Парламента и заедно с тълпата очакваха министър-председателя. Той говори пред нацията по радиото в три следобед, но искаха да чуят отново този велик човек, когото обичаха и който ги изведе към победа.

Дълго чакаха и най-накрая той се появи на балкона на Министерството на здравеопазването. Беше десет и половина вечерта. Носеше гащеризон, облеклото на летците през войната, негово любимо облекло. Вдигна ръка и направи своя прочут знак на победата.

Шумът стихна, тълпата се умълча почтително.

— Скъпи приятели — започна Чърчил, — това е вашият час. Това не е победа на партия или класа. Това е победа на великата британска нация. Бяхме сами цяла година. Нямахме подкрепа. Пожела ли някой да се предаде? — Той замълча и в отговор на въпроса тълпата изрева: — Не! — Паднахме ли духом? — попита премиерът. — Не! — отговориха хиляди в един глас. — Сега изплуваме от смъртоносна битка, врагът е повален и очаква нашата присъда и милосърдие.

След като премиерът завърши речта, тълпата не го пускаше да си отиде. Аплодираха го, викаха името му. Най-накрая той помаха и изчезна от балкона. Хората започнаха да се разотиват.

Шестимата Ингам се върнаха в апартамента на Итън Скуеър. Вечеряха и прекараха чудесно. На сутринта се качиха на влака, за да отидат в Кавендън и да празнуват победата с Шарлот, родителите на Сесили, Хари и Палома, Ванеса, Ричард, Дафни, Хюго, Чарли и Алиша и всички деца. Същата вечер бяха организирали тържество в банкетната зала на селото и жителите на трите села бяха поканени. Дафни беше поръчала храна, за да освободи прислугата за празненството.

* * *

Сесили искаше да бъде красива тази вечер, не само заради себе си и Майлс, но и заради селяните. Искаше да покаже, че семейство Ингам упорства в трудностите.

Също и заради Дилейси, най-близката й приятелка през целия й живот, която й липсваше и за която много тъгуваше. Дилейси си отиде за миг, убита от нацистка бомба.

Притисна кърпа към лицето си, за да спре сълзите. Изведнъж чу, че Майлс е влязъл в спалнята и идва към нея. Като я видя, каза:

— О, скъпа, недей. Не плачи. И на мен ми липсва, но трябва да бъдем силни и да продължим напред. Толкова много работа имаме.

Махна нежно кърпата от лицето й и я прегърна, за да я утеши. Когато се разделиха, той се усмихна.

— Красива си, независимо от всичко.

Тя се загледа в любимото лице. През целия си живот го беше обичала. Косата му беше прошарена, беше поостарял и изглеждаше все така уморен. Но беше здрав и това беше най-важно за нея.

Малко по-късно, облечена с красива лятна рокля от виолетова коприна и с колие от аметисти, Сесили го хвана под ръка и двамата слязоха в библиотеката.

Останалите още се обличаха и тя го изведе на терасата. Застанаха до перилата и се загледаха в парка и в езерото, където плуваха двата лебеда.

Сесили се обърна към него:

— Веднъж, много отдавна, когато всичко около нас рухваше, се заклехме да го изградим отново. Това трябва да направим още веднъж. Щом веднъж сме успели, ще успеем пак. Ще поправим щетите от тази война.

Той се разсмя.

— Точно така. Моята прекрасна жена воин. Кой ще ни спре?

И тя се засмя.

— Никой. Защото никой не може да ни спре. Ние сме несломимите Ингам, с малко примес от Суон. Отново ще победим.

— Това заслужава наздравица.

Майлс влезе и след малко се върна с две чаши шампанско.

Подаде едната на жена си и чукна своята чаша в нейната.

— За Кавендън, Сеси. Ще го възкресим, защото за нас няма друг начин.

— Да, ще му вдъхнем отново живот, Майлс, щом сме заедно.

— Ще бъдем заедно, Сеси — каза Майлс. — Завинаги.