Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (32) (Многото лица на любовта)

Двайсет и осма глава

Дидри беше благословена с изключителна памет. Можеше да възпроизведе разговори отпреди години, както и подробности от срещи и други обстоятелства. По тази причина никога не си водеше бележки, което според нея беше опасен навик. Ако запишеше нещо, при първа възможност го изгаряше.

Предаваше информацията устно в най-кратък срок. След това я подреждаше някъде в паметта си и при необходимост я възстановяваше.

Щом пристигна в министерството в четвъртък, веднага позвъни на Тони Дженкинс в Берлин.

— Аз съм, твоят ангел — каза тя, когато той се обади при третото позвъняване.

— Надявах се, че си ти — отговори Тони с явно облекчение в гласа. — Снощи отидох за черен хайвер. Искаше ми се да си с мен. Следващата сряда ще имам цял буркан.

— Поздравления. Хубав ли е?

— Превъзходен. А ще ми изпратиш ли топли чорапи?

— Ще ти изпратя. След малко ще ти обясня. Първо искам да ти благодаря за бързата и безупречна работа. Що се отнася до чорапите, ще ти бъдат доставени от Александър Дюбе, за когото си чувал.

— О, да.

— Доколкото разбрах, жената, която има нужда от топли чорапи, е много неуравновесена и вероятно с нея ще има затруднения. Възможно е да има нужда от помощ, за да ги обуе.

— Ще се оправим — отговори Тони. — Ами ако поиска да ги събуе във влака и отново замръзне?

— Двамата с Александър Дюбе знаете какво да правите, ако следвате моите указания. Мога ли да говоря спокойно по тази линия?

— Проверих сутринта, както всеки ден, говори спокойно.

— Ще уредя да се срещнете с Дюбе в Берлин. Той ще бъде осведомен и ще разбере всичко. Двамата ще придружите пътниците до Аахен, след това през Белгия и Франция.

— Значи ще пътувам до Париж и ще уредя всичко необходимо в британското посолство. Правилно ли разбрах?

— Да, но предполагам, че визите ще бъдат готови, когато пристигнете.

— Все пак ще вляза във връзка с отдела за визи, за да сме сигурни. Да предам ли нещо на нашия приятел академика?

— Говорих с моята леля, която познава жена му. Каза, че е чудесен човек, но обича да се перчи. Обещава, без да може да изпълни обещанията.

— И аз останах с такова впечатление. Как да го накараме да си затваря устата? Може да се раздрънка, че ще уреди заминаването на професора. Опасно е, ще привлече ненужно внимание.

— Не можем да го контролираме. Също така не можем да му кажем истината. Но съобщи на професора, че заминаването е уредено за следващата седмица. Настоявай да пази тайна. Той знае, че ще бъде фатално, ако говори много.

— Ще се разбера с него.

— Не проумявам защо хората не оценяват колко сериозни са събитията около тях. Светът се променя, а те не обръщат никакво внимание.

— Не виждат заплаха или опасност — отговори Тони.

— Да, наистина. Как е времето?

— Лошо. Буреносно. Надвиснали са гръмотевици и светкавици. Радвам се, че не си тук. Не искам да пострадаш.

— Днес ще се срещна с човека за връзка с Дюбе. Утре ще те осведомя. И моля те, кажи ми как искаш да завършиш тази история.

— Сега не мога да ти кажа. Ще остана в Париж с господин Дюбе, докато цялата компания не замине за Лондон. Просто за да съм сигурен, че е „добре, когато всичко завършва добре“, да цитирам нашия стар приятел Уил Шекспир. Ами, това е.

— Знам кого имаш предвид.

Казаха си „довиждане“ и затвориха. Дидри се облегна и се подвоуми дали да каже на Грета Чалмърс.

Почти веднага реши да си мълчи. „Нека всичко да мине благополучно — помисли си тя. — Не е необходимо Грета да знае предварително. На границата нещата могат да се объркат.“ Вече се беше случвало. На вратата се почука и Уил влезе.

— Преча ли? Изглеждаш замислена.

— Тъкмо се канех да дойда при теб. Говорих с Тони. Семейство Щайнбренер заминават следващата сряда. Документите са готови.

Уил седна.

— Значи жребият е хвърлен. Мога само да благодаря на бога за Рицаря.

Дидри кимна. Беше шокирана от появата на Уил. Той изглеждаше преуморен и имаше тъмни кръгове под очите. Питаше се и той ли е имал безсънна нощ като нея. Изпитваше ли същите чувства?

— Дидри, гледаш ме вторачено. Случило ли се е нещо?

— Не, не. Изглеждаш преуморен, нищо повече.

— Не можах да заспя, най-вече заради Рицаря и информацията от него. Той поиска ли отговор? Трябва ли да се свържа с него?

— Не спомена нищо подобно. Предполагам, че ти е предал онова, което си поискал.

— Разбира се. Той е безценен. Когато се срещнахме миналата година в Кил, той заговори, че Германия трябва да загуби войната, за да си върне хуманността. Толкова тихо шепнеше, че не бях сигурен правилно ли чувам.

— Правилно си чул. Много малко хора знаят, че той е противник на нацисткия режим. Затова се тревожа за него. Има още нещо, което ще спомена. Когато е служил във военноморския флот, Рицарят е имал протеже на име Райнхард Хайдрих. Съществува реална възможност това протеже да му стане съперник и да се домогва до по-голяма власт. По мое мнение. Нека да си имаме едно наум и да не изпускаме Хайдрих от поглед. Той може да се окаже проблематичен, да стане опасен за Рицаря.

— Жаден е за власт. Ще го имам предвид. А сега да обсъдим Тони Дженкинс.

— Какво по-точно?

— Мисля, че трябва да прекрати дейността си в Берлин. Научих от приятел в М16, че новините от Берлин са много лоши… Хитлер е изпаднал в нещо като буйство.

— Тони също ми даде да разбера, че положението там става все по-опасно. А на него му предстои пътуване до Париж. Да му кажа ли да продължи пътуването?

— Да го изтеглим сега, нека да е по-рано. Кажи му да се прибира у дома, където ще бъде в безопасност.