Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (38) (Многото лица на любовта)

Трийсет и четвърта глава

От най-ранна възраст Сесили беше научена да разбира правилата. На първо място бяха Ингам, след това Суон и целият род. Всичко останало беше второстепенно. Чрез брака си с Майлс Ингам и Суон бяха свързани. Техните деца и бъдещите поколения ще носят наследствеността и на двата рода. Във вторник рано сутринта, докато отиваше към пристройката, си мислеше за Ингам, и по-специално за лейди Гуендолин Ингам Бейлдън, най-възрастната в рода, нежно наричана леля Гуен.

За Сесили тя беше необикновена жена, всъщност втора като нея нямаше. Както често казваше Майлс: „Изхвърлили са калъпа, след като са я направили“. Имаше право. Тя беше независима, силна, изключително интелигентна, остроумна, толерантна, любеща и състрадателна. Говореше без преструвки, открито и искрено, така че никой не изпадаше в недоумение какво иска да каже.

По тези причини Сесили вярваше, че ще реагира съвсем човешки, когато Шарлот й каже за Маргарет Хоуъл Джонсън. С други думи, ще иска да види дъщерята, която беше родила, и ще бъде щастлива. Естествено ще има сълзи, но ще бъдат сълзи от радост… и изненада може би. Сигурно ще изпадне в шок.

Докато се връщаха в Кавендън, Шарлот сподели със Сесили колко е неспокойна и колко се тревожи как ще реагира Гуен на новината.

Сесили успя да я склони да отидат заедно при леля Гуен, за да си дават кураж.

— Но тя ще разбере, че съм нарушила клетвата да пазя тайната й — беше възразила Шарлот.

Сесили трябваше да й обяснява, че това няма значение.

— Ще разбере, че не си искала сама да взимаш решение. Пък и нали съм Суон, и също съм положила клетва. Това ще я успокои.

Най-накрая Шарлот беше приела, че трябва веднага да кажат на леля Гуен за дъщеря й, и беше прибавила:

— Да не забравяме на колко години е. Все си мисля, че една сутрин госпожа Джаспър ще ме събуди, за да ми съобщи, че е издъхнала в съня си.

Тонът й беше весел, Шарлот се позасмя, Сесили също.

— И аз така искам да си отида, като остарея… в съня си.

Снощи след вечеря решиха да отидат тази сутрин при лейди Гуендолин.

Сесили стигна до пристройката, отключи, запали всички лампи и влезе в своя кабинет.

Договорите за покупката на петте фабрики бяха на бюрото й. Прегледа ги още веднъж и ги подписа.

После се замисли за Грета. Изпитваше дълбоко състрадание към горката жена, която от тревога вече беше на края на силите си, но не можеше нищо да направи. „Аз също — напомни си. — Но може би ще излезе нещо чрез връзките на Дидри в Берлин. Стискам палци.“

Щом се замислеше за дните в Берлин, веднага се сещаше за адмирала, с когото Дидри я запозна. Беше много любопитна откъде го познава нейната зълва, но не смееше да попита. Дидри беше повторила същото като адмирала, че познава семейството му чрез Максим Лоуи, без никакви подробности. И все пак това очевидно приятелство с висш немски офицер й се стори интересно.

Престана да мисли за Берлин и Дидри и се зае със скиците за конфекцията. Хареса й изчистената линия на костюмите и роклите, в тях имаше простота, която щеше да бъде в унисон с тежките времена, които се задаваха. Можеха да се освежат с фалшиви бижута като брошки, обици, също с копринени цветчета и шарени шалове. Тъмните цветове на моделите — тъмночервено, виолетово, тъмносиньо, сиво, черно — подхождаха на строгия стил.

Телефонът звънна и тя веднага се обади:

— Ало?

— Хари е, Сеси. — Гласът на брат й прозвуча бодро и весело. — Надявам се, че не те сварвам в неподходящ момент.

— Не. По гласа ти познавам, че Лондон ти се отразява добре. И Палома.

Той се позасмя.

— С мама ли си говорила?

— Говорих, но тя има склонност да пази тайна. Все пак се досещам, че с госпожица Глендънинг добре се разбирате.

— Нещо повече от това, Сеси. По-скоро съм влюбен в нея и тя в мен.

— Прекрасна новина. Видя ли, никога не знаеш какво ще се случи в живота?

— Това е самата истина. Изтрих от ума си Полин Малърд. Тя изчезна завинаги.

— Имаш ли новини от нея?

— Нямам никакви и съм доволен. Съвсем случайно срещнах прелестна, порядъчна, млада жена, която харесвам и тя също ме харесва. Мисля, че имаме бъдеще.

— Сигурна съм, Хари. Кога се връщаш в Йоркшир?

— Казах на Майлс, че искам да отсъствам до края на седмицата и той се съгласи. Всъщност затова ти се обаждам, Сеси. Ще идваш ли в Лондон?

— Едва ли. Имам много работа тук, освен това доста време не бях виждала децата и ми се ще да прекарам повече време с тях, също с мама и татко.

— Искам ти и Майлс да се запознаете с Палома. И тя иска да се запознае с вас, и с мама и татко — обясни Хари явно разочарован.

— С удоволствие, но не можем да дойдем в Лондон. Защо тя не дойде в Йоркшир? — предложи Сесили.

След кратко мълчание Хари промърмори:

— Но къде ще отседне?

Сесили не отговори веднага. След малко възкликна:

— При леля си, госпожа Джолион, а дните ще прекарва с нас. Бърнсайд не е толкова далеч.

— Ще си помисля — отговори Хари и добави малко смутено: — Бих искал да й покажа моята къща. Тя ми каза, че обожава да се занимава с подредба и декорация.

— Може да снима и парка — засмя се Сесили. — Не беше ли нейна тази тактика, за да те види отново?

* * *

— Тя може да ни приеме веднага — каза Шарлот, застанала на прага.

Сесили подскочи като ужилена и извика:

— Боже мой, лельо Шарлот, стресна ме!

— Извинявай, Сеси, не исках да те стресна. Ще дойдеш ли с мен да говорим с леля Гуен?

— Разбира се — отговори Сесили и като стана, продължи: — Само да прибера тези договори и тръгваме.

След малко двете жени тръгнаха през парка към Литъл Скел.

— Не те очаквах толкова скоро — отбеляза Сесили. — Но пък леля Гуен винаги е била ранобудна. Старите навици умират трудно.

— Закусваше, като се обадих тази сутрин. Казах, че ще отидем при нея в девет и че трябва да й кажем нещо много важно, след което ще я заведем на обяд в Хароугейт, за да празнуваме.

Това изненада Сесили:

— Защо си й казала, че имаме специален повод да празнуваме?

— Защото точно това искам, да празнувам с нея. Мисля да й кажем за Маргарет, щом пристигнем, и след това да я закараме в Хароугейт. Леля Гуен трябва да научи за дъщеря си веднага. Не утре или следващата седмица. Тя е много стара, Сеси.

— Мисля, че имаш право. Но тя няма ли да се притесни, че и аз присъствам? В края на краищата само с теб е споделила.

— Ти ме убеди в обратното. Нали и ти си Суон, тя те обича и се гордее с успехите ти. Беше на седмото небе, когато Майлс най-сетне можа да се ожени за теб. Ще дойдеш ли с мен в Хароугейт или си заета?

— Нямам толкова спешна работа, лельо Шарлот. Подписах договорите за петте фабрики. Това беше най-важното за деня. Имаш право, няма какво повече да умуваме, а да действаме.

Госпожа Джаспър, икономката, ги посрещна и попита:

— Нейно благородие с вас ли ще обядва, лейди Мобри?

— Да, госпожо Джаспър. Да, знам, че днес следобед сте свободна. Лейди Гуендолин ми каза. Не се тревожете. Ще бъдем с нея през целия ден. Пък и Сара, камериерката, ще бъде тук, докато се върнете.

— Да, лейди Мобри.

Шарлот кимна.

— Освен това Нейно благородие ще вечеря с нас.

— Благодаря, милейди.

Отидоха във всекидневната, където лейди Гуендолин ги очакваше.

— Колко сте елегантни двете… прелестни сте — каза и ги целуна.

— Ти също, лельо — отговори Сесили. — Добре, че ти преправих този син костюм. Стои ти много шик, а тази синя като метличина блуза подчертава очите ти.

Лейди Гуендолин се засмя.

— О, знам какво си мислиш, Сеси. Все дразня момичетата Ингам, че носят дрехи, които да отиват на очите им. — Поклати глава. — Но ти добре знаеш, че и мен ме влече синьото. В случая съм безсилна.

Шарлот и Сеси се разсмяха.

Лейди Гуендолин ги загледа подозрително и продължи предпазливо:

— Не съм вчерашна и виждам, че сте си наумили нещо. И какво ще празнуваме? Да не си сътворила нещо ново, Сеси? Това е, нали?

Сесили поклати глава и седна срещу лейди Гуендолин. Шарлот се настани на дивана до престарялата жена.

— Не е това — каза Сесили. — Съвсем случайно нещо, което е било писано най-после да се случи.

— И какво е то? — попита лейди Гуендолин и лицето й светна от любопитство, но като че ли и нещо друго й мина през ум.

— Желанието ти се сбъдна. Шарлот ходи да свърши една работа за Женското дружество и има да ти казва нещо.

Шарлот взе ръката на старицата.

— Спомняш ли си, че ми повери най-голямата си тайна? За детето, дъщеричката, от която си била принудена да се откажеш? — Тя се поколеба. — Мисля, че може би я намерих.

Лейди Гуендолин така се слиса, че остана с отворена уста. След това повтори неуверено:

— Намерила си моята дъщеря! — Обърна се към Шарлот и попита с треперещ глас: — Вярно ли е? Маргарет… ли си намерила? Не може да бъде. Нима е възможно след толкова години? — чудеше се тя.

— Възможно е, лельо Гуен — отговори Шарлот и стисна ръката й. — Казва се Маргарет. Помолих Сесили да отидем при нея и тя се съгласи с мен, че не греша. Наистина е твоята дъщеря. Имам всички доказателства.

Лейди Гуендолин почувства, че сълзите й напират, очите й се навлажниха. Не можеше да произнесе и дума. Толкова много неща искаше да попита, да узнае, но мълчеше. Не можеше да говори.

Шарлот и Сесили чакаха търпеливо, знаеха, че е шокирана.

Най-накрая каза тихо:

— Запазили са името, което й дадох… Нейните осиновители са я кръстили Маргарет. — По страните й се затъркаляха сълзи и закапаха по сплетените в скута й ръце. — Моля те, Шарлот, разкажи ми всичко.

— Ще ти разкажа, разбира се.

Шарлот й подаде носна кърпичка и започна разказа от самото начало, без да пропусне нито една подробност. Накрая Шарлот добави:

— Госпожа Джонсън много се развълнува, когато й казах, че познавам рождената й майка. Разплака се и веднага попита мога ли да уредя да се срещнете.

Лейди Гуендолин се взираше в Шарлот и клатеше глава. Като че ли отказваше да повярва.

— Истина ли е? Нима е възможно?

— Да, лельо, истина е. Да те заведем ли със Сеси да се срещнеш с нея?

— Кога?

— Сега. Днес. Ако искаш и ако това не те разстройва прекалено много.

— Да вървим — отговори лейди Гуендолин. — Веднага.

* * *

Час по-късно трите жени влязоха в бижутерийния магазин на Маргарет Хоуъл Джонсън в Хароугейт.

По пътя лейди Гуендолин беше много мълчалива, потънала в своите мисли и спомени. Но беше успяла да се овладее и беше готова да се срещне с дъщерята, от която е била принудена да се откаже преди петдесет години.

Маргарет ги очакваше в кабинета си, както Сесили предложи по телефона, за да бъдат сами, когато се срещнат за първи път.

Макар и да беше на деветдесет и осем, лейди Гуендолин имаше хубава стойка. Но ходеше бавно и се чувстваше по-сигурна, когато се подпираше на ръката на Шарлот.

Маргарет стоеше до камината. Когато видя царствената и елегантна възрастна дама, очите й се напълниха със сълзи. Не се сдържа и се спусна да я посрещне, питайки се наистина ли тази жена е нейната майка.

Застанаха една срещу друга и останаха дълго така, всяка попивайки своето отражение у другата. После Маргарет направи стъпка напред, лейди Гуендолин също, и се прегърнаха. И двете плачеха. Вече знаеха.

След няколко секунди Маргарет се отдръпна леко, без да откъсва очи от лейди Гуендолин.

— Аз съм Маргарет — каза тихо и извади от джоба си плик за писма.

Беше пожълтял по краищата от годините. Подаде го на лейди Гуендолин.

— Те го пазеха… било е в кутията заедно с рокличката за кръщенето и красивите дрешки. Дадоха ми го, когато станах на десет, и тогава ми казаха, че съм осиновена.

Лейди Гуендолин го отвори, извади бележката и веднага я позна. На нея беше написала: „Името й е Маргарет“.

По сбръчканите й страни се затъркаляха сълзи, тя въздъхна дълбоко и каза:

— Мислех за теб всеки ден от живота си и се молех да си жива и здрава и да те обичат.

— Винаги чувствах, че липсва нещо в живота ми… вие сте ми липсвали.

Шарлот се намеси:

— Маргарет, искам да те представя на твоята майка, лейди Гуендолин Ингам Бейлдън, главата на рода Ингам и леля на шестия граф Мобри.

Маргарет, съвсем пребледняла и очевидно развълнувана, само кимна. След това изведнъж се усмихна и хвана лейди Гуендолин за ръка.

— Моля ви, елате и седнете.

Гласът й беше нежен, изпълнен с любов. Шарлот и Сесили последваха двете жени и като седнаха, лейди Гуендолин подаде бележката на Шарлот.

— Написах тези думи преди петдесет години и ти казах, нали?

Шарлот я взе от нея и кимна.

— Да, лельо Гуен. Ето още едно доказателство. Последното и неоспоримото.

Лейди Гуендолин се усмихна.

— Всъщност нямам нужда от доказателства. — Като се вгледа в Маргарет, прошепна: — Донякъде приличаш на мен, когато бях на твоите години, и имаш очите на всички Суон… сивкавосини като лавандула, същите като на баща ти.

Маргарет се опита да й се усмихне, но беше още леко зашеметена от достойнството и присъствието на тази изключителна жена, която още беше хубава. Беше много развълнувана.

Лейди Гуендолин се досети какво става в душата й и хвана ръката й.

— Радвам се, че най-накрая се събрахме… можеше да съм умряла.

— О, моля ви, милейди, не го казвайте.

Възрастната жена я загледа.

— Твоя майка съм, Маргарет, и ако искаш, можеш така да се обръщаш към мен.

Маргарет кимна и най-неочаквано започна да говори, а лейди Гуендолин я слушаше и отговаряше.

Шарлот и Сесили се измъкнаха и отидоха да пообиколят града, за да дадат възможност на майката и дъщерята да се сближат. Когато се върнаха, видяха колко са щастливи двете и тогава четирите жени отидоха да обядват и да празнуват с шампанско. Денят беше паметен.