Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (27) (Многото лица на любовта)

Двайсет и четвърта глава

Шарлот умееше отлично да се контролира. Лицето й оставаше безизразно, каквото и да се случва. Много отдавна петият граф Мобри Дейвид Ингам й беше казал никога да не показва слабост, никога да не издава какво чувства, и тя се вслуша в съвета му. Маниерите й бяха безупречно сдържани.

В момента не биваше да издава интереса си към Маргарет Джонсън, нито да се вторачва в нея. Госпожа Джонсън се върна след минута с чаша вода и шишенце с ароматни соли.

Шарлот взе шишенцето, отвори го и вдъхна. Миризмата на амоняк беше така силна, че тя веднага се отдръпна задъхано и очите й се насълзиха.

— Много са силни — обади се госпожа Джонсън. — Моля, дайте ми ги, милейди, и пийнете глътка вода. Ще се ободрите.

Шарлот пи вода и остави чашата на подноса.

— Благодаря, госпожо Джонсън. Не зная какво ми стана. Помислих си, че ще припадна.

— Да отидем в моя кабинет, милейди, там е спокойно, клиентите няма да ни безпокоят.

— Да, разбира се — съгласи се Шарлот, стана и я последва.

Настаниха се удобно пред камината и Шарлот каза:

— Дойдох да ви помоля за услуга, госпожо Джонсън. Дами от моята организация научили, че организацията в Хароугейт притежава апарат за консервиране, и ви молим да ни го заемете. Очевидно вече се изморихме да вършим всичко на ръка.

Госпожа Джонсън закима.

— Апаратът много ще облекчи труда ви, но една от нашите дами трябва да ви покаже как да го използвате.

Изведнъж тя се разсмя. Шарлот настръхна. Маргарет Хоуъл Джонсън имаше същия весел и буен смях като лейди Гуендолин. Шарлот тайничко я огледа и забеляза широкото й чело и нос като на Дидри. „Въобразявам ли си?“ Отмести очи, за да не забележи Маргарет втренчения й поглед.

— Разсмях се, понеже си спомних как миналата седмица един буркан се пръсна и целите станахме в мармалад.

Поговориха още малко за Женското дружество, за благотворното му влияние върху жените и си определиха среща следващата седмица в магазина, за да вземе Шарлот апарата.

* * *

Докато пътуваше към Кавендън, Шарлот мълчеше и мислеше за изключителната прилика на госпожа Джонсън с Дидри. Косата й не беше така златиста, но Маргарет беше висока колкото Дидри, имаше същия изваян нос и широко ясно очертано чело, понеже носеше косата си сресана назад. И името й беше Маргарет…

Преди години лейди Гуендолин повери на Шарлот тайна, която никой друг не знаеше…

Шарлот нямаше с кого да поговори, да сподели, освен с лейди Гуендолин. Но моментът не беше подходящ. Защо да разстройва възрастна дама с предположения за дете, за което тя е мислила всеки ден от живота си, откакто се е отказала от него? „Ами ако греша?“ — колебаеше се Шарлот. Не искаше да си представи колко разочарована ще бъде лейди Гуендолин.

„Иска ми се да можех да споделя със Сесили — мислеше си Шарлот, докато отиваше към своя будоар, за да си свали връхната дреха и шапката и да се приготви за обяд. — Но не смея. Никой не бива да знае за любовта на лейди Гуендолин с Марк Суон. Сесили? — Името й постоянно се въртеше в главата й. — Не. Невъзможно е. Но тя ще ме наследи — напомни си Шарлот — и един ден ще бъде пазителката на дневниците. В края на краищата още на дванайсет Сеси даде клетва, че ще пази всеки от рода Ингам с живота си. Затова ще пази и тайната.“

Понеже Чарлс и внуците я чакаха за обяд, престана да мисли в момента по този въпрос.

* * *

— Надявам се, че не те притеснявам, Дидри — започна Сесили, стискайки слушалката. — Но Грета преди малко ми каза нещо и реших, че трябва да знаеш.

— Какво ти каза? — попита приятелката й. В момента я интересуваха главно Грета Чалмърс и семейство Щайнбренер.

— Каза ми, че е разбрала защо не си могла да помогнеш на семейството й. Причината е, че сега нямаш човек за връзка в Берлин. Сър Антъни ще се опита да изведе семейството от Берлин, действайки задкулисно. Така се е изразил.

Новината стресна Дидри и тя застина.

— Как ще действа задкулисно? — остро изрече. — Той е учен, няма политически познанства.

— Да, но си мисля, че е дал надежда на професора, нали?

Дидри мълчеше и Сесили я подкани:

— Е, не си ли съгласна? Все пак ти ми каза, че вече не се издават визи, че онзи, на когото твоят човек е разчитал, е изчезнал.

— Да, вярно е. Но понякога в живота стават странни нещо. Може би сър Антъни е намерил начин да помогне на професора… но да си кажа честно, се съмнявам. Много ти благодаря за информацията, Сеси, ще я предам на моя познат в Берлин. В края на краищата не искаме сър Антъни да направи нещо… глупаво. Нали?

— Да, Дидри. Знаеш какви са мъжете, въобразяват си, че могат да разрешат всеки проблем на света.

— Не знаех, че мъжете са толкова самонадеяни — отговори Дидри и си позволи по изключение да говори лекомислено. — Мислех си, че това се отнася за жените. И защо не? Ние можем.

Сесили се разсмя заедно със зълва си, после прибави:

— Съобщи ми, ако научиш нещо. Каквото и да е.

* * *

Дидри дълбоко се замисли, след като приключи разговора със Сесили. Огледа ситуацията от всички страни, после проведе четири телефонни разговора.

Първият беше с Рицаря. Използва личната линия на адмирала в главната квартира на немското военно разузнаване — Абвера. Говориха четири минути.

Вторият беше с Тони Дженкинс в британското посолство в Берлин. Говориха пет минути по личната линия на Тони, за която той смяташе, че е сигурна.

Третият беше с лейди Гуендолин, нейната леля, която живееше в своя дом Литъл Скел, малък имот в имението Кавендън. Говориха десет минути, понеже Дидри трябваше да размени няколко учтиви фрази, преди да мине на въпроса.

Четвъртият беше със Сесили, която откри в нейното студио в пасажа „Бърлингтън“. Говориха две минути.

След като приключи с разговорите, тя стана, излезе в коридора и се запъти към кабинета на Уилям Лоусън. Потвърди пред секретарката му, че ще бъде свободна в пет часа следобед, за да се срещнат.