Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (48) (Многото лица на любовта)

Четирийсет и трета глава

— Иди при Кларк — каза Феликс, — а пък аз ще се кача в спалнята да си почина.

— Не ставай глупав, той ще се обиди, ако не се покажеш поне да го поздравиш — възмути се Джеймс. — Когато се запознахте миналата година, той много те хареса.

— Добре де, но само за няколко минути. Очевидно иска да говори с теб за нещо важно.

— Да, Феликс, и съм почти сигурен, че ще стане въпрос за „Отнесени от вихъра“. Снимките ще започнат скоро и той е неспокоен.

Феликс попита, явно изненадан:

— Защо? Всяка жена по света иска да го види в ролята на Рет Бътлър. Само той може да я изиграе.

— Кларк не мисли така. Ще изпълни ролята, така че да не разочарова публиката, запалените любители на киното, и да не създава проблеми в студиото. Но се опасява, че няма да отговаря на очакванията, които са невъобразимо големи. Честно казано, знам как се чувства. И аз щях да бъда изнервен за тази роля.

— Луис Би ми каза, че доколкото му е известно, за пръв път в историята на киното публиката има толкова съществено участие в избора на актьор за ролята. Не иска никой друг, освен Кларк Гейбъл.

— Идентифицират го с Рет Бътлър и той, разбира се, има всички отличителни черти — висок, тъмнокос и красив — отговори Джеймс. — Мъж от глава до пети. На всичкото отгоре в погледа му има нещо дръзко и порочно, което подлудява жените.

Феликс кимна.

— Няма две мнения, в момента е най-известната кинозвезда в света. И сред мъжете, и сред жените. Това е магията на киното.

Когато се запътиха към гостната, Феликс добави:

— Да отидем да му повдигнем духа.

— Мисля, че ако му вдъхнем ентусиазъм и го насърчим, ще бъде най-добре, Феликс — говореше Джеймс, докато отиваха към терасата. Тя опасваше задната страна на къщата и гледаше към пищната градина, плувния басейн и парка.

Дулси седеше с Кларк и щом зърна Джеймс, стана и се затича към него с грейнало лице.

Роклята й беше с прасковен цвят, с какъвто той най-много я харесваше, и докато тя се носеше към него, сърцето му се сви както винаги, когато беше отсъствал няколко часа, и отново я виждаше. На осемнайсет, когато за пръв път се срещнаха, беше красиво момиче. Сега, на трийсет, тя беше разкошна жена, светлината на неговия живот. В очите му беше като най-ярката звезда на небосклона или на която и да е снимачна площадка. Затъмняваше и превъзхождаше всяка актриса от филмовото съзвездие. Ако изобщо имаше разлика, обичаше я повече от всякога след единайсет години брак. Друга като нея нямаше и, слава богу, беше негова.

Дулси спря пред Джеймс, повдигна се на пръсти и го целуна по страната.

— С Феликс след няколко минути ще ви оставим сами. Кларк наистина има нужда да поговори с теб.

— Знам — прошепна Джеймс в косата й.

— За мен няма ли целувка, госпожичке? — попита Феликс.

Дулси се отдръпна от Джеймс и се разсмя. Обърна се към Феликс, прегърна го и го целуна по страните.

— Няколко минути и си тръгваме, нали?

— Да, да, тръгваме си — въздъхна Феликс.

Тримата отидоха на терасата при Кларк Гейбъл, който беше станал и ги очакваше широко усмихнат. След като се здрависа с Феликс, с Джеймс се прегърнаха и здраво се потупаха по гърбовете.

— Знам, че ми стана навик да наминавам у вас без предупреждение — каза гостът, — но красивата ти жена ме успокои, че нямаш нищо против, Джейми.

— Да, разбира се. Все пак не искаш ли нещо по-силничко от студен чай, Кларк? Шампанско, вино, скоч?

— Благодаря, не искам.

Като се усмихна на Кларк, Дулси съобщи:

— Оставям ви, но ще се върна, преди да си тръгнеш.

— Надявам се — отговори той, изпускайки кълба дим от цигарата си.

— И аз ще дойда малко по-късно — подхвърли Феликс. — Трябва да се обадя в Лондон, преди там да е станало прекалено късно.

Феликс и Дулси прекосиха терасата и влязоха в къщата.

* * *

Джеймс и Кларк бяха еднакви по ръст и фигура. Седяха един до друг на терасата и пушеха, загледани мълчаливо в парка. Всеки си мислеше за нещо свое. Двама красиви актьори кинозвезди, които не знаеха как да започнат разговор.

Кларк каза ненадейно:

— Наистина се нуждая от твоята помощ. Отново съм раздвоен за ролята на Рет Бътлър.

— Хайде да седнем и да разгледаме въпроса от всички страни — предложи Джеймс и се настаниха на столовете.

Седнаха един срещу друг и Джеймс започна:

— Знам, че никога не си искал да играеш в „Отнесени от вихъра“ и знам защо. Милиони жени са заявили, че не желаят да видят никой друг в ролята на Рет, освен теб. Не греша, нали? И ти се страхуваш да не ги разочароваш.

— Улучи право в целта. Все ще разочаровам някъде някого и не зная как да вляза в образа.

Джеймс кимна, но остана мълчалив. Вече познаваше добре Кларк и макар да не беше интелектуален тип, беше много интелигентен и образован. Знаеше, че Кларк е прочел романа на Маргарет Мичъл много пъти, разгадавал е образа на Рет Бътлър и е размишлявал как да го интерпретира на екрана. Изведнъж Джеймс се досети какво да го посъветва.

Изгаси цигарата си в пепелника и каза с убедителен и настойчив тон:

— Струва ми се, че ми хрумна идея. Ще излезеш на снимачната площадка и ще бъдеш себе си. В писмата си до студиото жените са писали, че искат Кларк Гейбъл. С други думи, искат теб. Да, те искат ти да играеш Рет Бътлър. Но в действителност кой е той? Кой е този Рет? Персонаж от роман и както го е описала Маргарет Мичъл, той прилича на теб, така както седиш срещу мен. Мъж от глава до пети, енергичен, силно въздействащ сексуално. Номер едно си. Само си спомни изминалите две години.

От 1937 година се превърна в нещо като национална мания, толкова си популярен. Също и мъжете като теб. Публиката е избрала теб, любовта й към теб е безусловна. Ти си нейният герой, Кларк. Виждал съм как те посрещат хората, когато се появяваш на обществено място. Изпадат в еуфория. Не заради Рет Бътлър, а заради теб. Отивай и… — Джеймс млъкна и се подсмихна, преди да продължи: — … и бъди Блеки Нортън от „Сан Франциско“, ако мога образно да се изразя по този начин. Дълбоко развълнува зрителите в този филм, а играеше себе си.

Кларк остана поразен и някак смаяно се взираше в Джеймс. След това отметна глава назад и се разсмя гръмогласно. Все още му беше смешно, когато каза:

— Значи така? Това ли е всичко, което трябва да направя? Да бъда себе си!

— Да.

Кларк отново се засмя.

— Казах на Дейвид Селзник, че никога няма да мога да говоря като южняк. Няма да мога да имитирам техния акцент. Ще стана за смях.

— Съгласен съм. Просто бъди себе си. Кажи на Карол какво говорихме, накарай я да разбере.

— Мисля, че тя ще се съгласи с теб — отговори Кларк. — Във всеки случай мисля, че внезапното разрешение на моя проблем заслужава да вдигнем наздравица. Да отидем до твоя бар и да си налеем по едно питие.

Джеймс веднага стана с доволно изражение.

— Според мен случаят изисква шампанско.

* * *

Двамата мъже влязоха в къщата и се запътиха към мъжкото убежище. В кабинета преобладаваха убити и тъмни нюанси като наситено коралово и тъмночервено. Барът беше в дъното на стаята.

Когато Джеймс и Дулси даваха прием, мъжете постоянно гравитираха около бара и сега Джеймс се отправи натам. Обърна се към Кларк и го попита:

— Шампанско или нещо по-силно?

— Бих предпочел „Джак Даниелс“, моля — отговори той.

— Чудесно. И аз ще пийна от същото.

Кларк се приближи до прозореца и като се загледа в парка, отбеляза:

— Радвам се, че не продаде къщата, Джеймс. Това ме успокоява, че ще се върнеш в Холивуд.

Джеймс се засмя.

— Трябва да се върна, след като съм подписал договор с Ем Джи Ем.

— Знам, че си подписал, но Ем Джи Ем са най-голямото, най-доброто и най-могъщото студио в града. То доминира в индустрията и в него ти е мястото. И аз работя с тях. А цената на тази къща ще расте, понеже индустрията ще се разраства. — Кларк погледна Джеймс. — Бел Еър е хубаво място за живеене. Убедих се, че е тихо и уединено, когато миналата година наех къща тук. И Карол нае, както знаеш, и сега никой не ни безпокои.

Джеймс отнесе питиетата до прозореца и подаде едното на Кларк. Двамата мъже се чукнаха и гостът каза:

— За твоята гениална идея, Джеймс. Рет Бътлър в ролята на Кларк Гейбъл.

Джеймс се захили.

— Просто си представи как успя по този начин в „Сан Франциско“. Филмът стана един най-касовите в историята на киното, а ти беше великолепен… като игра себе си в ролята на Блеки Нортън.

— Благодаря, но заслугата е на Спенс. Невероятен е, най-добрият.

— С Трейси работите отлично заедно. Страхотен екип сте. Но все се чудя защо Джанет Макдоналд беше избрана да играе във филма. Странен избор.

Кларк изпъшка и после направи гримаса.

— Не съм вманиачен по нея. Няма значение, Спенс беше великолепен. Беше достатъчно просто да стои, да не прави нищо и да не казва нищо. Само с погледа си може да играе и да внушава чувство.

— Знам какво имаш предвид.

Джеймс седна на едно кресло, Кларк също. Извади от джоба си златна табакера, взе си цигара и я запали.

Джеймс го гледаше и си мислеше какъв необикновен човек е Кларк Гейбъл. Жените по цял свят го боготворяха. Мъжете му се възхищаваха. Беше пръв между мъжете и единствен за жените. Всички се отнасяха към него с уважение, като към крал, и затова го наричаха „Краля“. Хвалебствията на публиката бяха феноменални, каквито никога не бяха отправяни към нито една кинозвезда, спортист или политик. И независимо от това и от славата, Джеймс знаеше колко стеснителен човек е и как за всичко се тревожи. Беше също така земен, деликатен и вежлив към хората. Снимачният екип го обичаше, беше истински професионалист. През живота си нито веднъж не беше закъснявал за снимки; знаеше репликите и даваше всичко от себе си. Беше изключително сдържан, независимо дали някой от актьорския състав постоянно закъснява, или бърка ролята си.

Кларк изведнъж усети критичния поглед на Джеймс.

— Джеймс, така си се вторачил в мен. Ще ми се да разбера какво си мислиш. Хей, приятелю, какво става?

Той впери светлосивите си очи в Джеймс.

— Мислех си, че си един от най-свестните хора, които познавам. Когато ние, англичаните искрено се възхищаваме от някого, казваме, че е „със синя кръв“. Щастлив съм, че се срещнахме и станахме добри приятели.

— Е, благодаря за тези сърдечни думи. — Изведнъж Кларк взе да се смее тихичко и след като едва се овладя, каза:

— „Срещнахме“ е странна дума при онези обстоятелства. Ти буквално се спъна в мен.

Джеймс също се разсмя.

— О, боже мой, да! Никога няма да забравя онзи съботен следобед в сервиза на Рори Челънджър в Санта Моника. Бях отишъл при него заради един подозрителен шум от моя ягуар. След като прегледа мотора, ме повика да отида с него в задната част на сервиза, за да ми покаже нещо. И какъвто бях тромав, се спънах в два дълги крака с джинси и лъснати до блясък тексаски ботуши, които стърчаха изпод една кола. Проснах се по лице на пода. И тогава чух един от най-прочутите гласове на Холивуд: „Какво, по дяволите, става тук?“ и Кларк Гейбъл ми помогна да стана, като се вайкаше за раната на челото ми и за кръвта, която се стичаше по лицето ми. Беше много разтревожен.

— Познах те. Знаех, че в момента снимаш филм. Естествено, че се разтревожих. Затова веднага те заведох при моя лекар.

— И пак ти благодаря, че ме заведе. — Джеймс поклати глава и в очите му блеснаха весели пламъчета, когато отбеляза: — Представи си колко изненадан бях, като попаднах на Кларк Гейбъл, проснат под автомобил да рови чарковете му.

Кларк отново се разсмя.

— Машинарии. Хоби ми са. Знаеш ли, Джейми, ти си един от нас, един от свестните, които не се надуват и нямат претенции. Стигна до звездните небеса, без да си продадеш душата. — Той млъкна, отпи от уискито и смени темата. — Ако имах сценарий, щях да съм по-спокоен за ролята на Рет.

— Разбирам те. Чух, че са предложени десетки ръкописи, най-различни версии. Вярно ли е?

— Не чак десетки, но много. Струва ми се, че първият е най-добрият. Преди две години го предложи Сидни Хауард. Но на Селзник не му хареса нито един. Все пак вярвам на неговата преценка. Той е добър продуцент.

— Нали работата започва следващата седмица? Още ли не е одобрен постановъчен сценарий?

— Не, доколкото знам — отговори Кларк. — Но за щастие няма да изляза пред камерата преди трийсет и първи януари. До тогава може да стане чудо. Засега разчитам само на книгата. Както съм споделял с теб толкова много пъти, не искам да разочаровам публиката, това е главната ми грижа.

— Виж, Кларк, няма как да се провалиш. Пак повтарям, ти си Рет Бътлър за публиката. Мисли по този начин… Капитан Рет Бътлър, понесен от вихъра на Гражданската война. Смел. Съвестен. Джентълмен, очарователен, авантюрист, мъж, който никак не е безразличен към жените, а те трудно устояват на чара му. Мъж от глава до пети. Ако си го представиш като елегантен комарджия на увеселителен речен кораб от онова време, няма да сбъркаш.

— От твоите уста в божиите уши — отговори Кларк. — И благодаря за ценните съвети.

— Ще успееш, просто се старай и гледай по-спокойно на нещата.

— Да, ще успея. И, да си кажа честно, за мен няма измъкване от Ем Джи Ем. Могат да ме пратят във всяко друго студио, само да поискат.

Кларк добави тихо:

— Но в известен смисъл спечелих, понеже Луис Би и Дейвид О ми помогнаха с моите брачни проблеми. Постигнаха споразумение с Риа за приятелски развод.

На красивото лице на Кларк се появи усмивка и с усмивката — трапчинки. Наведе се до Джеймс и каза:

— Само между нас, ще се оженя за Карол Ломбард съвсем скоро. Когато срещнах Карол, се влюбих за пръв път в живота си. И тя се влюби в мен.

Погледна внимателно Джеймс и продължи тихо:

— Ще се оженим веднага щом ми се отвори пролука. Може би през март. Тиха сватба, само двамата с Карол, двама свидетели и съдията. Жалко, че няма да сте тук с Дулси, иначе вие щяхте да ни станете свидетели.

— Наистина жалко. Моите поздравления, създадени сте един за друг. Странно, но това е още една причина да се върнем в Лондон, колкото е възможно по-скоро. Трябва да присъстваме на сватба.

Джеймс се изправи и потупа приятеля си по гърба.

— Кой ще се жени?

— Дидри, сестрата на Дулси. Очаква нас, за да определи датата.

— Мога да я разбера. — Кларк се усмихна на Джеймс с леко огорчение. — Няма да ми липсваш само на сватбата, но и на рождения ми ден. През февруари ставам на трийсет и осем. — Той също стана. — Ще пийна едно за из път и ще се разкарам. И запомни, няма да си казваме прощални думи, Джеймс.

— Без прощални думи, Кларк, само ще си пожелаем „на добър път“ и „доскоро“.

* * *

— Сигурна съм, че си помогнал на Кларк — каза Дулси. — Като си тръгна, вече не изглеждаше толкова тревожен.

— Казах му да бъде себе си, защото това искат неговите почитатели. Просто Кларк Гейбъл.

Дулси се усмихна.

— Едва ли е чак толкова просто. — Облегна се на Джеймс и каза тихо: — Този град ще ми липсва в много отношения, но нямам думи да изразя какво успокоение е за мен, че си отиваме у дома.

Джеймс я прегърна и я притисна до себе си. Стояха на терасата след вечеря. Захладня, светлината отдавна беше угаснала и вечерта беше прелестна. В чистия въздух звездите ярко блестяха на нощното небе.

— Мълчалив си като гроб — промърмори Дулси и потръпна. — Мразя да се сещам за смърт, но само за това четем във вестниците и слушаме в новините. Мислиш ли, че ще ни нападнат, Джеймс?

— Не се съмнявам. Затова искам да се върнем в Лондон. Искам да дам своя принос. Наистина се чувствам отвратително. Стоя тук в това райско място и не правя нищо, за да помогна.

След кратко мълчание Дулси каза:

— Според Феликс си твърде стар за бойното поле, а аз ще се тревожа, ако си на фронта.

— Знам, че ще се тревожиш, и всъщност Феликс има право. Съмнявам се, че ще ме вземат, но трябва да правя нещо полезно, не мога просто да си стоя тук и да играя във филми, когато над нас е надвиснала война.

— Знам. Пък и всички в семейството ще се почувстват по-спокойни, като се върнем. Хората ще кажат, че децата са в безопасност в Калифорния, но знам също така, че като пристигнем в Англия, ще се почувстваме сигурни. И на децата ни нищо няма да се случи.

— Липсват ти сестрите ти и Шарлот, и баща ти, също както на мен ми липсва Руби и всички останали. Ще бъде най-разумно да си отидем и ако няма да се връщаме след войната, лесно ще продам къщата. Това не ме безпокои. Искам час по-скоро да отпътуваме.

— Всъщност Дидри ми съобщи, че децата ще живеят в Кавендън. За тях ще бъде много по-добре в провинцията, отколкото в Лондон. Нейният Робин е там.

— Баща ти ще бъде щастлив — отвърна Джеймс, наведе се и я целуна по страните. — Чувствам се някак нелепо в Калифорния, след като съм толкова родолюбив.

— Англичанин си до мозъка на костите си, Джеймс Брентууд, и мястото ти е в твоята страна. Скоро ще се приберем, така че престани да се чувстваш страхливец, че досега не си тръгнал.

— Имаш право, прекалено много се измъчвам. Но не беше лесно да се оправя с Луис Би. За момент си помислих, че ще ме принуди да остана тук до изтичането на договора.

— Аз също, но после оставих всичко на Феликс и си казах молитва.

— Животът тук хареса ли ти? — попита ненадейно Джеймс и я свари неподготвена.

Тя се позамисли, после отвърна засмяно:

— След като свикнах с жените, които те гледаха влюбено, и след като аз свикнах с мъжете, които гледаха влюбено мен, и с продуцентите, които ми предлагаха пробни снимки, най-накрая ми хареса. През повечето време беше много хубаво. Но се радвам, че си отиваме вкъщи.

— Аз също.

Той я целуна по страните, после по шията и изведнъж страстта им пламна. Той стана и й подаде ръка.

— Да отидем в нашата стая. Искам те близо до мен Много близо.

— И аз те искам.

* * *

Джеймс беше съвсем буден, лежеше в тъмното с вперен в тавана поглед и в главата му се въртяха разни мисли. Дулси заспа дълбоко, след като бурно правиха любов. Погледна я и се усмихна. Каква радост беше тя. Великолепна жена, прекрасна майка, невероятна съпруга, сговорчива и жизнерадостна.

Знаеше, че от време на време страдаше от носталгия и копнееше да бъде със сестрите си, баща си и Шарлот. И за Кавендън тъгуваше, разбира се. Но не се издаде нито пред него, нито пред когото и да било друг. Много неща й харесваха в Холивуд, но все повече я теглеше към дома, особено след като войната беше надвиснала над Англия.

Английските актьори в Холивуд се чувстваха по същия начин и възнамеряваха да се завърнат в родината. Но тук не всеки разбираше, че заплахата от война е реална или че тази война ще подпали света. Американците винаги са били на по-различно мнение. Вярваха, че войната ще засегне само Европа. Всъщност грешаха. Слава богу, президентът Рузвелт подкрепяше Уинстън Чърчил, доколкото можеше. Бяха започнали да изпращат муниции и храна в Англия, но дали мъжете щяха да тръгнат на война, беше съвсем друг въпрос.

Един от малкото хора, които разбираха какво означава войната, беше Кларк Гейбъл. Дори заяви, че ако Америка влезе във война, ще отиде да се бие и Джеймс знаеше, че говори искрено.

Изведнъж си спомни Ийст Енд, където беше отрасъл, за доковете, където баща му и братята му бяха работили, за „Олд Вик“ и за другите театри, където беше играл, за клуба си. Но всъщност само семейството му липсваше, на Дулси също. Нямаха търпение да се приберат у дома.