Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (23) (Многото лица на любовта)

Двайсета глава

Имението Бърнсайд се намираше близо до село Хай Клиф и Хари пристигна много по-рано, отколкото очакваше, най-вече защото почти нямаше движение по пътя. Мина по алеята, зави в двора на къщата от времето на Елизабет I и забеляза Фийби, която седеше на предните стълби.

Щом спря, тя скочи и се затича към колата. Той изключи мотора, слезе и тя вече му подаваше ръка с огромна усмивка на осеяното си с лунички лице.

— Здравей, господин Суон. Радвам се, че дойде.

Той също й се усмихна и стисна ръката й.

— Едва дочаках деня, Фийби — отговори, изненадвайки себе си с тази невинна лъжа.

Но у това момиченце имаше нещо, което повдигаше настроението му. Може би заради луничките, острата кестенява коса, дръзката усмивка. Всъщност нямаше значение. Харесваше я, беше мила и очарователна.

— По-добре си вземи ключа за колата — посъветва го тя и го погледна особено.

— Защо? — озадачи се той.

— Защото моите братя близнаци обожават коли. Ще се промъкнат и ще подкарат нанякъде твоята таратайка. Не гледай така, господин Суон. Казвам ти истината. Забележи, никога не са катастрофирали. Още.

Хари се разсмя и прибра ключа.

— Сега доволна ли си?

Тя му се захили.

— Няма ми един зъб. — Отвори уста и посочи дупката от едната страна. — Паднах и го счупих. Сабрина каза, че трябва да държа устата си затворена, но аз не мога. Майка ми ще ме заведе на зъболекар другата седмица, така че не се тревожа.

— Не бива да се тревожиш, още си много малка.

— Тревожа се за какво ли не. Няма значение. Нека да ти разкажа за моите братя и сестри.

— Не е ли време за чая? Четири часът е — погледна Хари часовника си.

— Чаят е в четири и трийсет. Икономът удря корабна камбана. Вуйчо я предпочита пред гонг. Кара го да се чувства като у дома си. А у дома си се чувства на кораб.

— Разбрах — каза Хари, като се мъчеше да не се засмее. — Разкажи ми за твоите братя и сестри, след като очевидно имаме време. Така ще знам какво ме чака.

— О, те ще те харесат, господин Суон, сигурна съм. И ти ще ги харесаш. Ех, не съм съвсем сигурна за теб. Но като се замисля, ти няма да бъдеш принуден да живееш с тях като мен.

— Искаш ли да седнем на стъпалата? Или предпочиташ да влезем?

Фийби енергично заклати глава.

— По-добре да останем навън. Някои хора постоянно подслушват. Шпиони, нали се сещаш?

Като седнаха един до друг, Фийби каза тихо:

— Не забеляза ли косата ми? Подстригах се преди няколко дни.

— Необикновена е — отбеляза той и се усмихна окуражително. — Съвсем различна — добави, понеже не беше сигурен как да окачестви накълцаната, стърчаща прическа, което никак не поласка момиченцето.

— Много ти благодаря! Радвам се, че ти харесва. Никой друг не я харесва. Сабрина ми каза да си купя перука от магазина за театрални перуки, докато израсне.

— Често споменаваш Сабрина. Да започнем с нея — предложи Хари. Беше му много приятно да седи с това умничко и жизнерадостно дванайсетгодишно момиче. Напомняше му за Дулси, която също го разсмиваше.

— Сабрина е на петнайсет и си въобразява, че има най-добър вкус от всички в семейството. Тя постоянно ме критикува. Всъщност и другите. Но е цяло чудо. Наричаме я красавицата на семейството… както лейди Дафни е голямата красавица на семейство Ингам. И ми е истинска сестра.

Хари сви вежди.

— Какво имаш предвид с „истинска“?

— О, божичко, не знаеш нищичко за майка ми и нейните съпрузи, нали? Сабрина ми е кръвна сестра. Имаме един баща Грегъри Чансълър Белами. Баща е и на близнаците Грег и Чанс. Всички сме червенокоси като баща ни. Другите ни наричат „моркови“, но на нас не ни пука и сме нещо като банда, особено когато трябва да се защитаваме.

Хари я изгледа.

— Защо трябва да се защитавате?

— Имам още три сестри. Клодия е на трийсет и една и не е омъжена, Анджелика е на двайсет и девет и наскоро се разведе. Дъщери на майка ми са от брака й с Алан Робъртсън. Мои доведени сестри са. Все командват, сякаш знаят какво е най-добро за нас.

— Представям си. Но каза, че имаш три сестри, Фийби, а споменаваш само две.

— Винаги отделям Палома от останалите, защото е много, много специална. И тя ми е доведена сестра, но много ме обича и мисля, че е… прекрасна. На двайсет и седем е и не е омъжена още.

— А нейният баща кой е? — попита Хари, заинтригуван от всички тези сестри, братя с техните различни бащи, без да се споменава Адриана, царицата майка на този рояк.

Детето прошепна:

— Едуард Глендънинг, артистът. Майка ми казва, че бил любовта на живота й и не може да си представи как го е оставила да й се изплъзне.

Хари се подсмихна.

— А сега къде са всичките тези съпрузи?

Фийби беше успяла да възбуди любопитството му. Тя сви рамене и промърмори:

— Не знам. Мотаят се някъде. Да влизаме, Гастон всеки момент ще удари камбаната.

* * *

Фийби влезе с Хари в голямата къща точно когато удари корабната камбана. Тръгнаха през галерията, която ехтеше от печалния звън. Фийби завъртя очи и Хари прихна, като видя изражението й. Той се огледа и изобилието от цветя във високи стъклени вази му хареса, пейзажните живописни платна също, всъщност декорацията като цяло. Големите дивани и кресла с тапицерии в бледи тонове и много възглавнички изглеждаха удобни и изкусително.

Момичето прекъсна мислите му:

— Винаги се събираме за чая в салона с цветята и ето че пристигнахме.

Посочи тежка дъбова врата с железен обков. Беше полуотворена, детето я бутна и го покани да влезе.

Първото, което му направи впечатление, беше светлината, която нахлуваше през високите сводести прозорци. Стаята беше просторна, с приятна атмосфера и множество растения в саксии, включително различни орхидеи, някои екзотични и с ярки цветове.

Силвия Джолион, съпругата на капитана, веднага стана да го посрещне и на миловидното й лице грейна усмивка.

— Здравей, Хари, много се радваме, че намери време да ни посетиш. Очаквахме те с нетърпение.

— Благодаря за поканата — отговори той и се ръкува с нея. Капитанът също сърдечно го поздрави:

— Радвам се да те видя, Суон.

Капитанът се държеше като типичен военен. Беше висок, стоеше изпънат като струна, с високо вдигната глава. Изражението му беше доста сурово, макар Хари да знаеше, че дава погрешна представа за същинската му природа. Капитан Едгар Джолион от Кралския военноморски флот беше състрадателен, грижовен, готов да помогне на всеки в нужда.

— Много се радвам да ви видя, капитане — отвърна Хари. — Онзи ден срещнах Ноуъл и той ми каза, че скоро ще поемете командването на нов боен кораб. Поздравления, сър.

— Благодаря, Суон, и аз ти благодаря, че си се погрижил за малката Фийби, когато е нарушила границите на Кавендън.

— Всъщност не ги беше нарушила, аз бях небрежен. Не внимавах.

Капитанът кимна.

— Трябва също да ти благодаря, че остави колелото й на сух док. Върнаха ни го в пълна изправност.

— Изглежда поразително ново — съобщи звънък, леко насмешлив женски глас.

Двамата мъже се обърнаха и капитанът каза:

— Ах, Адриана, да ти представя Хари Суон… запознай се със сестра ми, Суон, Адриана Белами, майката на Фийби.

Ръка, бяла като планински сняг, елегантна, с дълги пръсти, се протегна към него. Хари я пое. Колко хладна беше и копринено нежна.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожо Белами. Фийби ми разказа за вас.

— Не се съмнявам! — разсмя се Адриана и светлозелените й очи заискриха. — Останах трогната, когато я доведохте вкъщи вечерта след инцидента, господин Суон. Повечето хора нямаше да си дадат труда. Благодаря ви.

— Не бих я оставил да измине целия този път сама и всъщност не знаех дали не е пострадала. Тя ми каза, че не е, но реших, че трябва да ви я доведа.

— И ме доведе — възкликна Фийби. — Да седнем заедно, мамо, преди да е връхлетял „роякът“.

Капитанът се подсмихна:

— Отлично, Фийби, но ти винаги си на върха на такелажа и бдиш за опасност.

— Да, вуйчо Едгар, точно както ме научи.

Всички гръмко се разсмяха и се настаниха в кът с удобен диван и големи кресла.

— Щом дойде Ноуъл, ще позвъня на Гастон. Няма да чакаме другите — каза госпожа Джолион. — Напоследък се появяват по различно време.

— Да, Силвия — промълви Адриана. — От години не се съобразяват, затова няма защо да се тормозим и дори да го споменаваме. Идват и си отиват, както им хрумне, затова и аз правя като тях. Щом тях не ги е грижа, и мен не ме е грижа.

Джолионови се разсмяха, Фийби намигна на Хари и той й се усмихна, осъзнавайки какво нежно и любещо семейство са. Хареса Адриана в мига, в който погледът му попадна на нея. Беше приветлива, общителна, мила и хубава по естествен начин. Нямаше външен блясък. Просто беше изящна, с деликатни кости, прелестна кожа и коса със златистия цвят на мед и дълга до кръста.

Изглеждаше невероятно млада, на не повече от трийсет и пет може би. Но Хари знаеше, че е много по-възрастна, след като първата й дъщеря Клодия е на трийсет и една. Дали не беше около петдесетте? Не, невъзможно. „Но, да, на толкова трябва да е“ — поправи се сам.

Адриана седеше срещу него и също го гледаше с присвити очи. Той й се усмихна леко и отмести поглед, осъзнавайки, че се е зазяпал. Тя се подсмихна и сякаш беше прочела мислите му, каза:

— Да, господин Суон, имам трийсет и една годишна дъщеря, а аз съм на петдесет и една.

Хари почувства, че се изчервява, но успя да се усмихне най-чаровно.

— Тъкмо си мислех колко сте красива, а не на колко години сте, госпожо Белами.

— За повечето хора е така. А като знам, че моята Фийби е яла кокоши крак, сигурно ви е разправила много за мен.

— Не, мамо, не, не съм! — викна момичето и грабна ръката на майка си. — Само за другите му разправих. Но Палома пропуснах. Тя е неприкосновена.

— Така е — потвърди госпожа Джолион и погледна Ноуъл, който тъкмо влизаше. — Ето те и теб, скъпи — зарадва се тя. — Моля те, позвъни на Гастон. Време е за чая.

Ноуъл Джолион позвъни, поздрави всички и седна до Хари.

— Е, най-после те накарахме да дойдеш, Хари. Радвам се да те видя. Как са Майлс и Сесили? Върнаха ли се вече?

— Не, но скоро ще си дойдат. Утре тръгват от Берлин — обясни той. — Лейди Дафни и господин Стентън ще се позабавят няколко дни.

— В Берлин ли са били? — попита капитанът. — Чух, че напоследък градът е заприличал на военна база.

— Сестра ми Сесили каза, че било пълно с военни и външен блясък — отбеляза Хари. — Градът станал космополитен.

Преди капитанът да отговори, настъпи някаква суматоха. Гастон и две прислужнички влязоха с подноси със закуски и чай.

До прозореца имаше кръгла маса. Сервираха там.

Хари ги наблюдаваше и си помисли, че и тук като в Кавендън се сервират същите сандвичи, кифлички, сметана, ягодов конфитюр и сладкиши. Английският следобеден чай се поднасяше във всеки изискан дом по един и същи начин. Тъй като беше Суон, заемаше по-специално място и познаваше ритуалите на Ингамови, но не беше от тяхната класа. Не беше и слуга, положението на Суонови беше уникално.

Фийби стана и пъргаво се премести до Хари.

— Роякът всеки момент ще влети и аз искам да съм до теб. Все пак си мой приятел, не техен.

— Разбира се, Фийби — отговори той, досещайки се, че момиченцето не желае да бъде пренебрегвано. Улови как Адриана го наблюдава любопитно и се усмихна.

Тя също му се усмихна и той внезапно осъзна, че притежава огромен чар и умение да разбира хората. Знаеше какво ги подтиква във всяка ситуация и особено мъжете. Нейната нежност и естественост се подчертаваха от копринената й рокля с прасковен цвят. Беше доста дълга и свободна, и много женствена. „Адриана е обаятелна — помисли си Хари. — Излъчва непреодолим чар.“

— Чаят е готов, мадам — съобщи икономът.

— Благодаря, Гастон — отговори госпожа Джолион и се обърна, когато с подскоци в стаята нахлуха две червенокоси момчета, следвани малко по-спокойно от момиче със същата червена коса.

— Моите братя и сестра ми Сабрина — обясни му Фийби. — Не ставай. Искам да си до мен, когато дойде роякът.