Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (24) (Многото лица на любовта)

Двайсет и първа глава

На Хари не му отне много време, за да почувства, че се намира сред изключително бохемско семейство, поне що се отнасяше до Адриана и нейната челяд.

С изключение на приликата с брат си по ръст, светъл тен и цвят на косата, Адриана изглежда беше негова пълна противоположност.

Капитанът и госпожа Джолион бяха обикновени, земни хора — приятни, сърдечни и много спокойни. И все пак явно се радваха, че Адриана и нейното потомство са около тях. Разбираше защо. Бяха весели, забавни и внасяха въодушевление в компанията.

Може би имаше и друга причина да ги приемат и да насърчават бандата Белами да бъдат естествени. Съпрузите Джолион бяха загубили първото си дете Кай, който щеше сега да бъде на двайсет и две години, ако беше живял. Беше починал на седем от някаква рядка форма на рак. Знаеше от леля си Шарлот, че са го преживели много тежко. За щастие имаха още един син — Ноуъл, когото сляпо обичаха.

Но Хари трябваше да признае, че децата на Адриана внасят радост в живота им, както и в живота на Ноуъл. Сестрата на капитана очевидно беше добре дошла тук и не за друго, а заради обичта и веселието, с които изпълваха този дом.

Следобедното парти беше в разгара си, всички бъбреха оживено, смееха се. Беше много приятно, а Хари се почувства съвсем естествено сред тях, почувства и че го приемат без всякакви условности.

След няколко минути се появиха и останалите три сестри. Когато влязоха, веднага разбра кои са двете по-големи. Клодия и Анджелика си приличаха, приличаха и на майка си. Имаха прозрачния тен на Адриана, нейната медноруса коса и светлозелени очи.

Третата млада жена не приличаше на нито едно от другите деца. Баща й, Едуард Глендънинг, беше известен филмов актьор и Хари безпогрешно разпозна чертите му у нея. Имаше неговата черна коса и ясносините му очи, оградени с черни мигли.

Хари беше свикнал с „Ингамовото синьо“, както го наричаше, но очите на Палома бяха още по-сини, почти виолетови. Или може би черната коса подчертаваше цвета им. Във всеки случай беше хубава млада жена с високи скули, изваян нос като на баща си, но беше наследила ръста на майка си и нейната грациозност.

Онова, което направи на Хари най-силно впечатление, беше спокойствието й. Също като близнаците отиде при него да го поздрави и да се представи. След това по настояване на Фийби седна на дивана срещу него.

Почти веднага долови нейното спокойствие. Пълният контраст с братята и сестрите й обясняваше защо нейната кротост се открояваше така ярко.

Фийби прекъсна несвързаните му мисли:

— Как ти се вижда тази банда? Образи са, нали?

Хари преглътна смеха, който напираше у него.

— И ти си образ, госпожице Фийби, може би най-големият. Трябва да призная, че си специална, а те са много мили… лесно е да ги хареса човек.

Момиченцето, което обичаше ласкателствата и вниманието, грейна срещу него.

— Не си ли доволен, че блъсна колелото ми? Иначе нямаше да се запознаеш с нас.

— Абсолютно вярно е. И се чудя защо досега не съм те срещал и не съм чувал нищо за теб.

Като се наведе към него, Фийби каза:

— Баща ми не иска да идва в Йоркшир, не желае мама да води и нас без него. Затова тя кани леля Силвия, вуйчо Едгар и Ноуъл в нейния дом в Кент. Но баща ми и там не иска да ходи, понеже къщата е на мама, а не негова. Тя казва, че татко се възмущава от бившите й съпрузи и от брат й, което я разстройва. Затова най-накрая се разведоха. След това започнахме да гостуваме тук. Но само през август, понеже момчетата трябва да се връщат в Итън.

— Значи скоро ще си тръгнете?

— След две седмици. Защо не дойдеш пак на чай — предложи Фийби, след което изведнъж й хрумна нещо. — Може да ни посетиш, когато сме в Лондон. Живеем в Кенсингтън, мама обича компания и готви за всички. Ще вечеряш с нас.

— Може — промълви предпазливо Хари, съзнавайки, че момичето е само на дванайсет и не бива да го кани без разрешение от майка си.

За миг настъпи неловко мълчание и когато Хари видя разочарованието, изписано на лицето на Фийби, попита шеговито:

— Да не би да живеете всички заедно?

Тя направи физиономия.

— Не, само Белами. Клодия, Анджелика и Палома живеят отделно, но често идват при нас. — Започна да се киска. — Калпазаните им липсват.

Палома беше дочула разговора им и се намеси:

— Сигурна съм, че майка ни ще ви покани, господин Суон, аз и моите сестри също ви каним. Тя е отлична готвачка и обожава да кани гости. — Замълча и преди да размисли, продължи смело: — Но междувременно се чудя дали не бих могла да се самопоканя в Кавендън? По-точно да разгледам парка на Кавендън. Фотографка съм. Знам, че леля е приятелка с графинята и може лесно да го уреди. Но, от друга страна, вие сте управител на имението и…

— Господин Суон е създателят на градините — прекъсна я Фийби. — Леля Силвия каза, че са фантастични, магически.

— Наистина ли? — изненада се Хари.

— Точно тези бяха думите й, господин Суон, тя никога не преувеличава — възкликна Палома и го загледа. Изпита неочаквано привличане към него, така силно, че не можеше да отмести поглед. Очите им се срещнаха.

Хари също я загледа, хипнотизиран от тези виолетови очи. Усети стягане в гърдите и трепет. Почувства непреодолимо привличане. Остана поразен от този изблик на чувства.

Макар че той нямаше как да разбере, Палома беше също толкова изненадана от себе си. Досега не беше реагирала така към мъж, при това толкова неочаквано. Почувства непреодолимо привличане, желание на всяка цена да го опознае по-добре. Всъщност много добре. Запъна се, обърка се, а това изобщо не й беше присъщо.

Фийби, свидетелка на реакциите им, се подсмихна в себе си. Не искаше да разваля магията, затова мълчеше. Бяха забравили, че не са сами, загледани един в друг. След малко детето усети, че трябва да се намеси. Някой можеше да забележи.

— Палома, мога ли да дойда с теб? — рече. — Ще бъда твоя асистентка, моля те.

Сестра й се стресна, застана с изправен гръб, покашля се и отговори:

— Разбира се, ще носиш филмите.

Хари се осъзна и бързо прибави:

— Не е необходимо да молите вашата леля да иска разрешение от моята леля, госпожице Глендънинг. Когато пожелаете, можете да снимате парка. За мен ще бъде удоволствие да ви разведа.

— Утре удобно ли е? — попита Фийби.

— В неделя е по-удобно. Неделя сутрин, госпожице Глендънинг — отговори той, без да откъсва поглед от Палома.

— Благодаря. Моля ви, наричайте ме Палома. У нас не държим на етикета.

Хари едва успя да кимне, отново запленен от тези виолетови очи, така внимателно взрени в него.

— Хари — промълви той. — Наричай ме Хари.

Тя му се усмихна. И той й се усмихна.

Фийби се усмихна и на двамата.

* * *

Хари караше бавно към Кавендън много объркан и смутен от поведението си. Не можеше да повярва, че отвърна с такава готовност и лекота на подканващия поглед на Палома. А това го развълнува. Толкова лекомислен ли беше?

Само преди няколко часа беше вбесен заради предателството на Полин Малърд, чувстваше се наранен и отхвърлен, чудеше се как ще забрави жената, в която беше влюбен.

Все пак бил ли е влюбен в Полин? Или е изпитвал само страстно желание, както често му внушаваше Майлс. Сляпо увлечение може би, а не истинска любов. Не знаеше, но със сигурност знаеше, че Палома иска пак да се срещне с него. Снимките в парка бяха очевиден претекст. Работата беше там, че с готовност се съгласи, което показваше, че иска същото като нея.

Докато прекосяваше селото, изведнъж се досети, че хитрушата Фийби беше свидетелка как се гледаха прехласнати. Заговори ги и прекъсна очарованието. За да не забележат другите ли? Затова ли? Не беше сигурен… вече не беше сигурен в нищо, дори в себе си. Може би не беше човекът, за когото се мислеше.

Докато пристигне в Литъл Скел, светлината от небето изчезна. Паркира пред къщата и погледна часовника си. С изненада установи, че е седем и половина. Доста дълго беше останал в имението Бърнсайд.

Влезе в къщата и потрепери. Усети студ и влага. Запали лампата в коридора и отиде в дневната. Беше тъмно, мрачно и бързо запали няколко лампи. Стана светло, но на него пак му се струваше мрачно и като седна на дивана, осъзна колко празен е този дом.

Беше сам тук, както винаги.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му, облегна се и затвори очи. Не знаеше какво да прави. Нямаше настроение да приготви вечеря само за себе си или да отиде в кръчмата за халба бира, макар че беше за предпочитане пред перспективата да остане сам.

„На четирийсет съм. Сам съм. Нямам жена до себе си, нямам съпруга, нито деца. Имам семейство и добри приятели. Но те не споделят моя живот. Сам съм си виновен. Странни романтични връзки. Никога нищо сериозно. Прекарах месеци наред с омъжена жена, която никога не е имала намерение да изостави съпруга си заради мен.“

На входната врата се похлопа, той се сепна и като отвори очи, видя майка си.

— Ето те и теб, Хари — каза Алис. — Защо седиш тук така умърлушено? Съвсем сам. Хайде да вървим.

Хари стана, отиде при нея и я прегърна.

— Къде, мамо?

— В родната ти къща, където камината гори и има топла храна. Очаква те хубава вечеря. — Тя се огледа и поклати глава. — Тук е невъзможно, студено и тъжно.

Излязоха и прекосиха улицата. Веднага щом влезе в къщата на родителите си, Хари почувства, че настроението му се повишава. Огънят гореше буйно в камината и се носеше мирис на нещо вкусно. Чуваше се тиха музика от радиото. Домът на родителите му беше топъл и уютен, какъвто винаги е бил, и той се зарадва, че дойде.

Алис отвори фурната, надникна вътре и като се изправи, каза:

— Да отидем в предната стая, Хари, и да изпием по едно питие, а ти ще ми разкажеш всичко за гостуването си у капитана. Целия следобед ли прекара там?

Той кимна и я последва към предната стая, която всъщност се намираше в задната част на къщата и гледаше към градината. Беше просторна, с големи прозорци. В далечината се виждаха голите, заоблените хълмове.

— Шери или уиски? — попита Хари майка си, която разбута огъня да пламне, след което прибави още една цепеница.

— Шери, моля — отговори тя.

Седнаха един срещу друг пред камината и след като Хари чукна чашата си в нейната, каза:

— Можеш ли да си представиш, тръгнах си чак в седем.

Алис му се усмихна и очите й светнаха.

— Момичетата не те пускаха да си тръгнеш! Нали?

Като сви вежди, Хари възкликна:

— Знаеше ли, че Адриана Белами има толкова много дъщери? Защо не ми каза?

— Защо да ти казвам? Голям мъж си, можеш да се грижиш за себе си. — Алис се усмихна хитро. — Помислих си, че изненадата ще ти хареса. Ще те развесели. Е, избра ли си някоя?

Хари не се сдържа и се засмя, после каза:

— Всъщност една от тях ме избра, мамо.

— Нима? — озадачено го погледна Алис. — Поднасяш ли ме, Хари Суон?

— Не, не те поднасям.

Хари отпи от чашата си и се загледа в огъня. Доста време мълча и най-накрая й разказа точно какво се случи и как реагира към него Палома. Каза на майка си истината, никога не я лъжеше. Тя винаги знаеше всичко за него.

Алис, която много внимателно го изслуша, заключи:

— Очевидно се е заинтересувала от теб. И след като и ти си реагирал по същия начин толкова бързо и си я поканил да види парка, сигурно ти е направила впечатление.

— Предполагам, но трябва да призная, че оттогава насам съм объркан. Днес следобед, преди да отида, бях вбесен заради Полин. Вярвах, че съм влюбен в нея, както знаеш. — Поклати глава. — Нямам представа… не зная какво да мисля за себе си.

— Аз знам какво да мисля за теб, Хари. Осъзна, че Полин Малърд не е единствената жена на света. А колкото до това дали си бил влюбен в нея, вярвам, че си бил. Тя те е очаровала, бил си привлечен от красотата й, освен това сте изпитвали сексуално влечение. Ще го кажа по-ясно. Мисля, че си бил влюбен, понеже изпитваше силни чувства. Но сега, ами вече не си влюбен. И това е нормално. — Алис замълча и после добави: — Днес следобед около пет Сеси ми се обади. Съобщи ми, че в понеделник тръгват за Лондон от Цюрих. Ще останат в Лондон до вторник, за да отиде в магазина, после ще се върнат в Кавендън. Затъжили са се за децата.

Хари кимна и най-после се усмихна.

— Добре че се връщат. Липсват ми.

— Знам. Какво ще кажеш за тази млада жена Палома?

— Не си ли я виждала, мамо?

Алис поклати глава.

— Не съм. Не познавам нито едно от децата на Адриана Белами. Идват тук от две-три години и не ходят в селото. Само Адриана ни е посещавала в Женското дружество заедно с госпожа Джолион, както и преди ти споменах.

— На двайсет и седем е. Малката Фийби ми каза. Не прилича на другите, те са червенокоси или руси. Палома е чернокоса, с ясносини очи, почти виолетови. Спокойна е, някак ведра и тиха всъщност.

— Значи си я харесал?

— Харесах я.

— Знаеш ли кой е бащата на Палома?

— Разбира се. Фийби е извор на информация. Палома е дъщеря на Едуард Глендънинг, актьора.

— Боже мой, ами да, зная кой е. Значи на него прилича.

— Да. Научих, че е професионална фотографка, специализирала се в природни пейзажи. Също според Фийби има собствен апартамент в Лондон, както и другите две дъщери. Това е. Беше ми много приятно с тях. Цялото семейство е прекрасно. Но са бохеми, мисля.

— Леля Шарлот ми го каза. Приятелка е с госпожа Джолион, която очевидно обича зълва си Адриана и с удоволствие приема на гости цялото й потомство.

— Мили и сърдечни са и държа да отбележа, че най-малките Белами са много добре възпитани. С всички се общува леко, мамо. И това, което ме порази, беше, че капитанът и госпожа Джолион ги обожават.

— Те носят много радост в къщата — промърмори Алис. — И не се изненадвам, че са добре възпитани. Семейство Джолион са известни йоркширски аристократи. Освен това, Хари, първият съпруг на Адриана има титла. Той е сър Алан Робъртсън, тъй че маниерите са задължителни, ако не друго.

— Мисля, че има повече от едни маниери. Много повече.

* * *

Хари Суон се чувстваше изпълнен с енергия, докато вървеше през парка на Кавендън в събота сутринта. Беше с костюм за езда, както винаги в събота, когато правеше обиколка на имението. С нетърпение очакваше ездата, беше в добро настроение и с приповдигнат дух.

Наближи градинския павилион и с изненада забеляза някаква жена, която идваше откъм Кавендън Хол. Осъзна, че е Палома Глендънинг. Тя го видя, помаха му, забърза към него и най-накрая се затича.

Чудейки се защо е дошла, той също се затича. Когато се срещнаха, буквално се сблъскаха. Тя едва не падна. Той я хвана за ръката и я задържа.

— Палома, как си, добре ли си?

Тя кимна.

— Благодаря ти, че не ме остави да падна. Още една злополука в семейството ще ни дойде в повече.

— Какво имаш предвид?

— Дойдох да ти съобщя за злополуката с баща ми. Паднал е от кон. Не желае дубльори за ролите си. Снощи се обадиха на майка ми от болница в Лондон. Ударил си е рамото.

— Много съжалявам, Палома. Счупеното е гадна работа, много боли. Как да помогна?

— Няма как? Но исках лично да те предупредя, че утре няма да дойда да снимам парка. Заминавам за Лондон с майка ми.

Хари се разочарова, но отговори:

— Разбирам. Може ли да се срещнем в Лондон? Бих искал пак да те видя.

— Мисля, че ще бъде прекрасно — рече тя.

— Следващата седмица имам няколко свободни дни. Как да те открия, госпожице Глендънинг?

— Ще ти дам телефонния си номер.

Бръкна в джоба на сакото си, извади листче и му го подаде.

— Благодаря — каза Хари и го прибра на сигурно място във вътрешния джоб на сакото си. — Другата седмица мога да дойда в Лондон. Как ти се струва?

— Като звън на сребърни звънчета. Трябва да се връщам в Бърнсайд и да си приготвя багажа.

Тя си тръгна и весело извика:

— Внимавай с конете, Хари?

Помаха му и се затича по пътя, по който беше дошла.

„Каква изключителна жена“ — помисли си той и извади листчето от джоба си. Под телефонния номер пишеше „обърни“. Той го обърна и прочете: „Моля те, не го губи. Палома“.

Усмихна се, прибра листчето и замислен за Палома, се запъти към своя офис.