Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (40) (Многото лица на любовта)

Трийсет и шеста глава

Казваше се Лор дьо Буржвал. Уилям Лоусън й беше дал кодово име „Етоал“, на френски звезда, понеже си беше звезда, както написа в обяснителната записка за Дидри. Баща й беше французин, майката — англичанка и тя говореше без акцент и двата езика. Според случая можеше да мине за англичанка или за французойка. Беше завършила Сорбоната. Парижки агент на Уилям я беше пратил при него с отлични препоръки. Тя беше много атлетична двайсет и седем годишна жена.

Дидри прочете до края записката на Уилям и отвори досието на втория агент. Ален Жийо, също на двайсет и седем, роден в Прованс от френско-английски родители. И той беше завършил Сорбоната, беше интелигентен, бърз, находчив и атлетичен.

Дидри знаеше, че това е много важно, понеже и двамата трябваше да бъдат спуснати с парашути във Франция, което предполагаше отлични физически данни.

Очакваше да се срещне с тях следващата седмица и същевременно те да се запознаят. Нямаше да работят в екип, но и Дидри, и Уилям бяха на мнение, че е по-добре да се познават. Щяха да работят като тайни агенти в чужда страна и да им се наложи да потърсят помощ. Нейната задача беше чрез подготовката им в специален център близо до Лондон да прецени качествата им.

Телефонът зазвъня и прекъсна заниманието й. Щом чу гласа на Тони, разбра, че има проблем.

— Работата пак се е объркала — предположи тя в очакване на най-лошото.

— Не съвсем — отговори той. — Професорът не иска да замине веднага. Каза, че жена му я няма само от сутринта и трябва да я почакаме ден-два.

— Е, не можем да опрем пистолет в главата му — отговори Дидри. — Може би ще се наложи да останете.

— Междувременно научих нещо повече, Дидри. Говорих с Елизе, прелестна млада жена, надраснала своите седемнайсет години. Сподели с мен, че Хеди Щайнбренер е депресивна личност и се е случвало да изчезне от къщи за една нощ. Дори две. След това се връщала без много-много обяснения. Продължавала да живее с тях, все едно нищо не се е случило.

— Без да се обяснява!

— Да. Според Елизе майка й понякога е казвала, че е спала при приятелка или на хотел, понеже имала нужда да остане сама. Дали е правилно или не, не знам, но те са приели това положение през годините.

— Но ти каза, че професорът е бил смаян също като теб и Александър Дюбе.

— Така изглеждаше. Попитах Елизе и тя отговори, че баща й никога не се тревожи, когато майка й изчезне. Убедена е, че тя ще се появи.

— Съгласна съм с момичето, Тони. Тя няма причини да си измисля или да лъже. Така че останете. Мисля, че това е най-разумно.

— Ще сменя билетите. За петък или за събота да запазя места?

— Опасявам се, че пак ти трябва да решиш, Тони. Признавам, че ситуацията ме озадачава, дори ми се струва странна. Нека да дадем време на професора.

— Знаех си, че това ще ми кажеш, и наистина така е най-разумно!

— Ще държим връзка, Тони.

— Ще ти се обадя. До скоро, ангелче.

— До скоро, Тоби Иънг.

* * *

Дидри отново се залови с досието на Ален Жийо, което наистина беше интересно. Направи й впечатление, че Уил му беше дал кодово име „Смарагд“, понеже имал хоби да рисува пейзажи със смарагдовозелени, много красиви дървета.

Но изведнъж мисълта за Хеди Щайнбренер отново й се натрапи, тя затвори папката и всякакви най-невероятни идеи й минаха през главата. Най-накрая стигна до някои заключения.

Вдигна телефона и се свърза с Тони в хотел „Плаза Атене“. Веднага долови тревогата в гласа му и каза:

— Доста мислих върху проблема и искам да бъдеш подготвен. Не вярвам, че фрау Хеди ще се върне. Избягала е.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — възкликна учуден.

— Не, не знам. Но осъзнах няколко неща. Очевидно има модел на поведение, ако съдя по думите на Елизе. Според нея жената се е връщала след един ден и една нощ. Сигурна съм, че си има някого и сега е с него. Независимо дали е мъж или жена.

— Защо си толкова сигурна, Дидри?

— Не съм абсолютно сигурна, но от онова, което знам за нея, тя е неспокойна, неуравновесена и иска да избяга от семейството си. Мисля, че работата е по-сложна, отколкото изглежда. Каквото и да е, тя не желае да замине за Лондон. Ще остане в Париж. Ще видиш. Няма да се появи утре за чая, както си мислиш.

— От все сърце се надявам, че ще се върне. Да се придържаме ли към плана с Александър Дюбе и да вземем влака в петък? — попита Тони.

— Не можете да тръгнете утре. Придържайте се към плана.

— Добре, тъкмо ще изляза някак от затруднението — отговори Тони още по-притеснено.

— Прехвърлям проблема на теб, Тони — заяви Дидри. — Вече само ти ще отговаряш. Натрупала ми се е работа. Какво ще кажеш?

— Разбира се. Кой ще съобщи на Грета Чалмърс, че пристигат със или без фрау Хеди?

— Кажи на професора да се обади веднага на Грета, независимо от това дали госпожата се е върнала или не. По този начин Грета ще ги посрещне на гарата и ще ги отведе в дома си. — След кратка пауза въздъхна отегчено и добави: — Тогава най-после с господин Дюбе ще се отървете. Всичко е добре, когато свършва добре, както уместно е казал Шекспир.

Тони разбираше защо тя го остави сам да свърши всичко докрай; той никога нямаше да я подведе.

— Надявам се, Дидри, следващата седмица да обядваме заедно. Предполагам, че очакваш да ти докладвам.

— Да, очаквам, а Уил ти е подготвил кабинет до моя. Къде ще се настаниш?

— В апартамента на майка ми на Саут Одли стрийт. През повечето време тя е в Глостършир, както знаеш, пък и аз веднага ще си потърся жилище. Този уикенд ще бъдеш ли в Лондон?

— Не, Тони, няма да бъда. Утре заминавам за Кавендън. Това е последният уикенд на Робърт, преди да замине за пансиона. Но ще говорим винаги, когато пожелаеш. И моля те, дръж ме в течение на събитията.

— Непременно.

* * *

На следващото утро в шест часа лондонско време телефонът на Дидри зазвъня. Още преди да вдигне слушалката, знаеше кой се обажда и защо.

— Добро утро, Тони.

— Как разбра, че съм аз, Дидри?

— Телепатия… нещо такова. Предполагам, че новините не са добри, щом се обаждаш толкова рано.

— Правилно си се досетила. Фрау Хеди не се върна вчера за чая. Професорът изглежда твърдо решен да замине. Притеснява се за децата, иска час по-скоро да напуснат континента. Той наистина няма търпение да ги заведе в дома на Грета.

— Значи няма повече да чака жена си? — попита Дидри и седна в леглото.

— Каза, че не е сигурен кога ще се върне. И че може и да не се върне никога. Изведнъж стана откровен с мен и Александър Дюбе. Бракът им бил само на хартия, така се изрази учтиво. Той е сигурен, че е при някого в Париж. И както знаем от Елизе, тя неведнъж е изчезвала по този странен начин. Момичето не лъже. Освен това професорът каза още, че не може да си позволи повече разходите за хотела. Положително няма как безкрайно да чака жена му евентуално да се появи.

— Разбирам. Но нейните документи не са ли у теб?

— У мен са и когато ги дадох на професора, той каза, че трябва да се депозират в посолството и че ще й напише бележка, ще й остави пари, и предложи да прибавя и билета за влака, който е валиден известно време. Заедно с паспорта и визата, разбира се.

— Предполагам, че ще остави писмо за нея при управителя на хотела, в което ще й обясни всичко.

— Да, обмислихме всичко това.

След кратко мълчание Тони каза:

— Боже мой, колко права беше! Аз най-искрено вярвах, че тя ще дойде с нас в Лондон.

— Съжалявам, че съм била права, но нали ти казах! Ами децата? Как реагираха те?

— Елизе изглежда прие нещата спокойно. Всъщност и Курт. Мисля, че са привързани към професор Щайнбренер, а той е много грижовен и любещ баща. Явно и двамата си мислят, че Хеди просто ще се появи един ден в Лондон.

— Дълбоко се съмнявам. Времената бързо се менят. Не си мисли, че Фюрерът не се е вторачил във Франция. Професорът ще се обади ли на Грета?

— Да, но само за да й съобщи в колко часа да ни посрещне на гарата.

— Разбирам.

— Така е по-добре, Дидри — промърмори Тони.

— Може би. Благодаря ти, че ме предупреди. Ще чакам да ми се обадиш в неделя сутринта. Искам да знам, че си в Лондон в безопасност.

— Ще се обадя — обеща той и затвори.

Дидри се загледа в телефона и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Колко странно поведение за една жена, да напусне съпруга си и децата си и да изчезне без следа. Ако това засяга само съпруга, донякъде е разбираемо. Но децата? Беше безчувствено и грубо от страна на Хеди Щайнбренер. Но пък както казва леля Шарлот, що за свят ще е, ако нямаше всякакви хора.