Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (64) (Многото лица на любовта)

Петдесет и седма глава

Ноуъл Джолион седеше на войнишкото си легло и четеше писмо от своята братовчедка Палома, която с ужас му описваше как немски самолет се разбил до Кавендън Хол. Каква ли паника е настъпила. Палома пишеше хубаво и не беше пропуснала нито една подробност. Слава богу, никой от Кавендън не беше пострадал.

Дори немският пилот бил жив. „Сигурно се е загубил — помисли си Ноуъл. — Свършило му се е горивото и е започнал бързо да пада.“

Той скъса писмото на две, после на малки парченца и го хвърли в кошчето за отпадъци. Не пазеше нищо написано и най-вече семейни писма, в случай че не се върне в базата — Бигин Хил до Лондон.

Ноуъл излезе навън и погледна небето. Беше бледосиньо, без нито един облак. И засега без следа от Луфтвафе. Но скоро щяха да се появят и той трябваше веднага да излети. Цялата ескадрила трябваше да излети и да се бие с множество „Хайнкел“, „Щука“ и „Месершмит“, изпратени да ги убиват.

Беше златно лятно утро и напоследък времето беше великолепно. Просна се на хладната трева, после се подпря на една страна и задряма, и въпреки това беше нащрек, понеже винаги чакаха сигнал за тревога.

Беше изморен. Всеки боен пилот страдаше от изтощение. Но не можеха да си позволят умората да ги надделее. Във всеки случай бяха здрави и млади, едва прехвърлили двайсетте. До един бяха неженени и никой от тях не беше завършил образованието си.

Като всеки капитан от авиацията Ноуъл обичаше самолетите и най-страхотната тръпка за пилотите беше да се издигнат с техните „Спитфайър“ или „Харикейн“ и да свалят вражески самолети.

Ноуъл летеше на „Спит“, както го наричаха, и го обичаше. Беше се опитал да обясни това на майка си, която не преставаше да се тревожи за него. Обясни й също, че лети с едноместен изтребител, толкова издържан технически, че дори германците се лакомили за машината. Най-накрая й каза за пореден път, че лети на най-съвършения самолет и тя не бива да се тревожи толкова много. Независимо от всичко Ноуъл разбираше, че майка му ще се тревожи. Всички майки трепереха за синовете си, защото бяха на война и всеки ден рискуваха живота си.

* * *

През изминалата седмица Ноуъл Джолион и неговият приятел Виктор Ярдли, по прякор Тори, друг капитан от авиацията, често излитаха по два пъти на ден, когато Луфтвафе нападаха и следобеда, и вечерта. Една вечер командващият тяхната ескадрила им каза да си починат.

— Идете в кръчмата на Теди Пристън, отпуснете се, пийнете. Утре няма да летите. Заслужихте си го. И двамата имате нужда от почивка.

Така си беше, бяха преуморени. Веднага се метнаха в двуместния остин на Тори и отпрашиха към „Белия елен“ в Брестид.

Кръчмата беше любима на всички момчета от Бигин Хил и когато влязоха, бяха приветствани от мъжете от различни ескадрили в тяхната база.

Отправиха се към бара и си поръчаха по халба бира.

Тори попита:

— Имаш ли „Голд флейк“?

Ноуъл извади пакета предпочитани цигари, предложи на Тори и сам си взе една. След като запали, се огледа.

Кръчмата беше с приглушена светлина, топла, задимена и много уютна. В единия ъгъл имаше пиано и едно момиче свиреше популярната песен „Глупаците се хвърлят презглава“. Някои от летците се бяха струпали около пианото, припяваха и се вживяваха в песента.

Ноуъл въздъхна. Чувстваше се прекрасно с другите момчета и се наслаждаваше на така необходимата почивка. Техният командир му каза миналата седмица, че му се полага четирийсет и осем часова отпуска и той възнамеряваше да отиде в Лондон. Винаги можеше да отиде при леля си Адриана Белами, която беше доброволка в Червения кръст. Сесили и Майлс също му бяха предложили да гостува в тяхната къща на Саут стрийт. Идеята му харесваше, понеже се отнасяше и за Тори. Пък и беше по-близо да Шепърд Маркет, където се намираше техният клуб. Ноел го наричаше „Щаб на изтребителната авиация в сянка“. Пилотите харесваха Оскар швейцареца, който управляваше заведението. Знаеше всички клюки, кой къде е и какво прави. Беше извор на информация и винаги ги посрещаше с ентусиазъм.

— Реши ли къде ще се настаним, когато вземем отпуската? — попита Тори.

— Прочете ми мислите. Надявам се при Майлс и Сесили. Леля ми няма да има нищо против да дойдеш с мен, има много стаи, но Саут стрийт е в Мейфеър.

— Аха! Целиш се в Шепърд. Ами Куейгс?

Ноуъл кимна.

— Наистина. И все пак там е малко нафукано. Както и да е, имаме време да решим.

Тори се съгласи и поръча още две бири.

— Макар че утре няма да летим, не ми се ще тази вечер да се напивам до козирката. Ще блъсна някъде ролс-ройса, все пак друг транспорт нямаме.

Ноуъл се разсмя.

— Де да беше ролс-ройс — каза той и се обърна, когато двама приятели от тяхната ескадрила дойдоха на бара.

Бърт Мейфийлд се провикна:

— Исусе, не можех да повярвам. Ноуъл, как само притисна швабата и го помете с картечницата… беше страхотно. Свали няколко от гадовете.

— Всички свалихме — отвърна той. — Боят днес беше екстра.

— И още много ще се бием… ще унищожим тези копелета. Ще победим. Нищо няма да ни спре — разгорещи се Бърт. — Обещавам.

* * *

Изтребителната авиация се биеше храбро. Луфтвафе продължи да напада всички летища в Англия, фабрики и кораби. Нападенията бяха неуморни и безжалостни.

Английските момчета се биеха не по-зле и през лятото на 1940 се сражаваха в първата въздушна битка, каквато до този момент не беше виждана. Всъщност осуетиха подготовката на нацистите да нахлуят в Британия по суша. Нито един немски кораб не се осмели да прекоси Канала.

С времето лорд Бийвърбрук успя да ускори производството на самолети и поправката на повредените. Благодарение на преговорите на Уинстън Чърчил с президента Рузвелт мунициите, които пристигаха от Америка, бяха в огромни количества.

Същевременно местните фабрики увеличиха доставките на оръдия, картечници и снаряди.

Британската армия беше с невиждан дух и подготовка. На петнайсети август изтребителната ескадрила на юг беше в пълна бойна готовност, докато наближаваше най-трудният период от битката. Британското правителство знаеше, че немците се канят да хвърлят цялата си военна мощ срещу техния малък остров.

На двайсети август Уинстън Чърчил говори пред Камарата на общините. Речта беше дълга и с нея той информираше парламента, а по-късно и народа, когато същата вечер беше излъчена по радиото, какво е състоянието на страната в този момент. Последните няколко изречения на Чърчил бяха паметни и именно те докоснаха сърцата на всеки в родината и всъщност в света.

Благодарността на всеки дом в нашия Остров, в нашата империя, всъщност в света, с изключение на виновните, е отправена към нашите британски летци, които, без да се поколебаят пред шансовете за успех, заплахата и смъртната опасност, обърнаха хода на войната с тяхното мъжество и преданост. Никога в полето на човешките конфликти толкова много хора са били в дълг към толкова малко.