Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (15) (Многото лица на любовта)

Тринайсета глава

През първото им утро в Берлин Дафни, Дидри и Сесили се събраха за закуска в ресторанта на хотел „Адлон“, където бяха отседнали. Много по-рано Хюго и Майлс бяха тръгнали с Чарли на обиколка из града и щяха да се приберат късно следобед.

— Радвам се, че не се наложи да отидем с тях — промърмори Дафни, като местеше поглед от сестра си към Сесили. — Първо, не ми се ставаше в ранни зори, и второ, нямам желание да се разхождам в този град, особено след като навсякъде се пречкат военни.

— Много точно се изрази — „пречкат се“! — разсмя се Дидри. — Накъдето и да погледнеш, само униформи виждаш.

— Излиза ли вече? — попита Сесили, обзета от любопитство, което не можа да прикрие.

— Не — отговори Дидри. — Но забелязах, когато излязохме снощи след вечеря да се поразтъпчем, колко много есесовци се блъскат между нас, горките минувачи. Всичките ми приличаха на побойници.

— А пък аз забелязах колко много елегантни жени вечерят тук. Всъщност някои бяха изключително шик и много изискани — каза Сесили. Обърна се към Дафни и продължи: — Иска ми се да пообиколя по-известните магазини. Ще дойдеш ли с мен?

— С удоволствие, Сеси. Но ми се иска да видя и „Тиргартен“ или сутринта, или следобед. Някога е бил ловен парк на курфюрстите на Бранденбург.

— Непременно ще отидем — съгласи се Сесили.

— Ела с нас, Дидри — предложи Дафни, — освен ако нямаш други планове.

— Всъщност имам. Преди всичко трябва да направя визита на учтивост в британското посолство.

— Тогава да обядваме заедно — предложи сестра й.

— Не мога, но благодаря за поканата. Имам един стар приятел тук и си уговорихме среща за обяд. Трябва да се срещна и с един от аташетата в посолството по повод приема утре. Разбрах, че сме в списъка на гостите.

— Радвам се, че сме поканени — каза Сесили. — Ще ми бъде много интересно да наблюдавам жените и техните тоалети.

— Облеклото очевидно ще бъде строго официално — прибави Дидри. — Добре че напомних на мъжете да си вземат вечерни костюми.

— А ние какво ще облечем, Дидри? — попита Дафни. — Предполагам, че трябва да се издокараме.

— Ще се издокараме, но преди всичко ние сме прочутите Ингам — подсмихна се Дидри. — А що се отнася до теб, и чувал да навлечеш, пак ще бъдеш красива. Не се съмнявам, че утре ще бъдеш красавицата на бала.

— Аз не съм толкова сигурна, но благодаря за комплимента. Донесох няколко летни вечерни рокли.

Дидри стана и каза:

— Трябва да тръгвам. Ще се върна към четири. Ще пием ли чай заедно?

— Разбира се, с удоволствие — отговори Сесили. — До скоро и приятен ден.

— И на вас.

Дидри им се усмихна и забързано излезе от ресторанта.

След като намаза препечена филийка с масло, Дафни погледна Сесили и каза:

— Чудя се Шарлот говорила ли е с теб за папа? За здравето му имам предвид.

Въпросът изненада Сесили и тя сви вежди.

— Не, не е. Но защо питаш? Мислиш ли, че баща ти може да е болен?

— Всъщност не. Беше много добре, когато заминахме, но оттогава изминаха няколко седмици. Алиша ме накара да се замисля… Тя наистина искаше да дойде с нас в Берлин, предполагам заради Чарли, който представи пътуването като истинско приключение. А те двамата винаги са залепени един за друг. Съгласих се, че Алиша трябва да дойде с нас, но тя изведнъж промени мнението си, понеже не можела да разочарова дядо си. След това прибави, че той копнеел тя да се върне в Кавендън и на неговата възраст било важно да е там.

— Не мисля, че е имала предвид здравето му — успокои я Сесили. — Във всички случаи, ако графът не е добре, Майлс щеше да знае и да ми каже. — Сесили млъкна и пийна чай. — Баща ти обожава Алиша, откакто се е родила. Сигурна съм, че му липсва. Тя очевидно го разбира и иска да спази обещанието си.

Дафни кимна и лицето й се отпусна.

— Сигурно имаш право. Беше глупаво от моя страна.

— Алиша е прелестна и много мила с всички — отбеляза Сесили. — Майка ми я обожава, нали знаеш?

— Чувствата ни са споделени, аз също обожавам госпожа Алис. — По лицето на Дафни мина мимолетна усмивка и тя се загледа отнесено в далечината, сякаш се взираше в миналото. След един дълъг момент каза: — Ако не беше майка ти, щях да загубя разсъдъка си. Тя спаси живота ми, когато бях на седемнайсет… е, но ти го знаеш.

— Да, зная.

Сесили не каза нищо повече и си спомни онова ужасно лято, когато Дафни беше жестоко изнасилена. Знаеха само Суонови и родителите на Дафни.

Сякаш прочела мислите й, Дафни прибави:

— Оттогава се ужасявам от насилие. Може би затова не се чувствам особено добре тук, в Берлин. Усещам подмолно течение, опасно течение, което само дето не е изригнало. Радвам се, че ще останем не повече от няколко дена.

— По улиците се долавят напрежение и неспокойствие. Знам точно какво имаш предвид, Дафни. Атмосферата е пропита със страх. Виж, в неделя се връщаме в Цюрих, пък и тук сме в безопасност.

— Да, знам, Хюго ме успокои.

Докато закусиха, мълчаха. Всяка потъна в своите мисли. Сесили се замисли за свекъра си и дали Алиша все пак не е забелязала нещо. Графът не беше вече толкова здрав и енергичен и на нея й направи впечатление няколко пъти напоследък, че здравето му не е както преди. Не каза нищо на Майлс или на който и да е друг, но графът не беше вече същият. И сега най-неочаквано можеше да го определи съвсем точно. Беше загубил от духа си и това я натъжи. Реши да запази за себе си своето прозрение за свекъра си. Засега не беше необходимо да го разгласява.

* * *

Дидри излезе от хотела и се озова на булевард „Унтер ден Линден“. Свърна вдясно по Вилхелм щрасе, където се намираше британското посолство. Мислеше си за Тони Дженкинс, с когото имаше среща, и за това, че има възможност да говори с него очи в очи на ясен език, а не по телефона кодирано и с недомлъвки. Въпреки всичко беше сигурна, че ще я нарича „ангелче“, но тя беше решила, че ще се обръща към него с истинското му име.

Тук, в посолството, той беше Тони Дженкинс — аташе. Всъщност не работеше за Министерството на външните работи. Беше агент в британското разузнаване и работеше за нея, но никой от колегите му не знаеше. Самоуверен, хладнокръвен, с естествен чар, изпълняваше ролята на аташе убедително.

Дидри спря пред портала на британското посолство и погледна националното знаме, развяващо се на висок пилон. За нея то не символизираше само страната й, но и демокрацията, правовата държава и свободата.

Погледна към Вилхелм щрасе, където недалеч се издигаше над канцлерството немското знаме със свастиката. Каква ирония… двете сгради се намираха на една и съща улица!

Тя бързо изкачи стълбището и влезе в посолството.

След няколко минути, докато съобщи името си на младата жена на рецепцията, видя Тони Дженкинс да бърза към нея. Усмихваше се лъчезарно и очевидно беше щастлив, че я вижда.

Здрависа се с нея.

— Лейди Дидри, добро утро, добре дошла отново в Берлин.

— Радвам се, че съм тук, Тони — отговори тя и го последва към неговия кабинет.

Щом влязоха, той я грабна в мечешка прегръдка. Тя също го прегърна, после се отдръпнаха и се взряха усмихнати един в друг.

— Не знаеш как се радвам да те видя — каза той.

— Знам какво имаш предвид. Чувствам същото.

— Да поседнем на дивана, а после ще отидем да се поразходим.

Докато говореше, я погледна многозначително.

Дидри кимна.

— Да, разбира се. Защо да стоим вътре, след като денят е толкова хубав? — Плъзна поглед по стените и тавана и като се загледа в Тони, оформи думите беззвучно:

— Нали не се подслушва?

Той поклати глава.

— По-разумно е да излезем, иначе все ще ни прекъсне някой.

— Да, наистина. Ами сър Невил? Трябва да поднеса почитанията си на посланика.

— Помоли ме да ти обясня, че в момента е зает. Но утре вечер ще те поздрави с добре дошла. Очаква с нетърпение теб и твоето семейство на приема.

Тони стана и взе от бюрото си някакви пликове за писма.

— Ето поканите за приема и вечерята, Дидри. Щях да ги изпратя по куриер в хотел „Адлон“, но после реших да ти ги дам.

— Благодаря.

Имаше една за нея, една за Сесили и Майлс и една за Хюго, Дафни и Чарлс. Отвори чантичката си, пусна трите плика в нея и стана.

— Какво още чакаме? Да вървим.