Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (67) (Многото лица на любовта)

Петдесет и девета глава

Най-после сирените дадоха сигнал за отбой. Джеймс и Дулси излязоха от противовъздушното скривалище в тяхната сграда и се върнаха в апартамента.

Телефонът звънеше, като влязоха, и Джеймс се обади:

— Брентууд.

— Здравей, Джеймс, Майлс се обажда. Само проверявам дали с Дулси сте добре.

— Добре сме, но този следобед нападението продължи дълго. Доколкото разбирам, и вие със Сеси сте добре.

— Добре сме, Джеймс. Обаждам ти се, защото не съм сигурен дали знаеш, че Ийст Енд е пометен. Жестоко е бомбардиран, също и пристанището, което гори в момента. Чух, че пожарът е обхванал целия район.

Джеймс замълча, осмисляйки новината, после извика:

— Доковете! Ийст Енд е бомбардиран! Как е възможно! — Джеймс трескаво се замисли. Беше израснал на доковете; баща му и братята му бяха работили там. — О, боже мой, Сид още живее там.

Джеймс изведнъж осъзна, че трепери, така силно беше потресен.

— Ужасяващо е, но трябваше да ти съобщим. Разбрахме от Ема Харт, която се обади на Сесили преди няколко минути. Сеси иска да говори с теб, Джейми.

Дулси беше влязла в кабинета на Джеймс и беше вперила очи в него. Видя, че е блед като платно и трепери. Приближи се до него, като се опитваше да разбере какво се е случило.

— Да, здравей, Сеси — каза той и седна, преди краката му да престанат да го държат. За Дулси беше очевидно, че е в шок, и тя седна на другото кресло, без да откъсва очи от него.

— Да, знам, Майлс ми каза. Трябва веднага да отида там и да намеря Сид. Той ми е като брат, Сеси.

— В момента не можеш да отидеш там, Джеймс — предупреди го Сесили. — Утре отиди. Това ми каза преди малко по телефона Ема. Тя търси доброволци за неделя сутрин, за да й помогнат да раздаде храна на пострадалите. Майлс не ме пуска заради бременността, но той ще отиде заедно с Дидри и Уилям. Ти ще дойдеш ли? Може да намериш Сид.

— Разбира се, че ще помогна, Дулси също, но аз искам веднага да отида — настоя той, сякаш не беше я чул преди малко.

— Сега няма да го намериш, не и тази вечер. Във всеки случай полицаите няма да те пуснат да припариш. В момента насочват хиляди хора към метрото, за да имат подслон през нощта. Червеният кръст е там, също и доброволците от „Свети Йоан“. И други агенции са се притекли на помощ.

— Надявам се, че Сид е жив… — Гласът на Джеймс секна и той не довърши изречението. Направи знак на Дулси и й подаде телефона. По лицето му се стичаха сълзи и той потърси носна кърпа в джоба си.

— Схванах какво е станало, Сеси — обади се тя. — Ийст Енд е бил тежко бомбардиран, нали?

— Да, и знаехме, че за Джеймс е важно да разбере, понеже е израснал там. Освен това се тревожи за Сид. Нямам представа как би могъл да го намери… Предполагам, че просто трябва да чака Сид да се свърже с него.

— Кажи ми, Сеси, какъв е планът за утре?

— Ема Харт има приятелка, чийто съпруг е министър в правителството. Помолил е Ема да помогне с храна. Тя ми се обади да се включа в екипа, който ще раздава храна, топли напитки, одеяла и други неща от първа необходимост от нейния магазин. Предложи хората да вземат храна, която могат да заделят, и да се включат в екипа. Майлс, Дидри и Уилям ще отидат, а Дидри ще се обади на Тони Дженкинс.

— Можеш да разчиташ на нас. Кажи ми къде е срещата и в колко часа.

— Утре в девет сутринта пред главния вход на „Харт“ на Найтсбридж.

— Ще бъдем там. О, боже мой, бензин! Не знам колко купона са ми останали.

— Забравих да ти кажа. Не идвайте с вашата кола. Ема е наела няколко буса, които да прекарат храната и хората.

— Много добре. На борда сме. Предай на Майлс, че ще се видим утре.

Дулси затвори, отиде при Джеймс и седна на страничната облегалка на креслото. Повтори разговора със Сеси, той кимна и я привлече на коленете си. Притисна я до себе си и тихо плака на рамото й.

Накрая се овладя и избърса очите си.

— Мисълта, че Ийст Енд, където съм отраснал, не съществува вече, ме съсипа, и че всички там са загубили домовете си и препитанието си. Проклета война!

Телефонът зазвъня и Дулси се откъсна от прегръдката на съпруга си, за да се обади. Беше Руби, сестрата на Джеймс.

— Той е добре, Руби, но е много разстроен. Сигурно и ти си разстроена. Ето, давам ти го.

— Здравей, Руби, скъпа. Току-що научих от Майлс. Ийст Енд е сравнен със земята, пристанището също. Всичките ни спомени са заличени…

— Много се радвам, че с Дулси сте добре и че ни накарахте да се преместим да живеем на друго място още преди години.

— И аз, Руби… всички са добре, нали?

— Да, Джейми, живи и здрави сме. Грижи се за себе си и за Дулси. Радвам се, че децата са в Йоркшир.

— И аз, Руби. Обичам те и предай на всички поздрави. Между другото утре ще ходим да помагаме да се раздаде храна. Дулси ще ти каже подробности.

Дулси й обясни за какво става въпрос и спечели още един доброволец за каузата.

* * *

След час телефонът отново зазвъня и Джеймс, който още беше на бюрото си, се обади:

— Брентууд на телефона.

— Сид е.

— Господи, благодаря ти, ти си добре! Тревожех се за теб. Къде си?

— Вървях и вървях, и вървях, докато не открих здрава телефонна кабина в тия проклети развалини. Не знам къде се намирам.

— Майлс ми се обади и ми каза, че Ийст Енд е пометен от бомбите, доковете също. Там ли беше по това време?

— Тук бях. Видях всичко. Гадните, проклети хуни пускаха бомби право върху мен. И доковете ги няма вече.

Сид започна да подсмърча и Джеймс разбра, че се е разплакал. Позамълча за миг и после попита:

— Сид, къде ще спиш тази нощ? Виж, тръгни и намери такси. Нека да те докара дотук. Ще останеш при нас, докато Руби намери решение.

— Не, Джейми, ще отида в метрото с другите хора. Но ти благодаря.

— С Дулси утре ще бъдем в Ийст Енд. Ще помогнем да се раздаде храна. Ще се видим там.

— Къде? Всичко е сравнено със земята. Има само купища развалини. Няма да ме намериш.

— Тогава ти ме намери. Ако не успееш, ще те чакам в понеделник в репетиционната. Пази се, Сид.

— Нямам никакво намерение да мра зарад тез проклети хуни — избъбри Сид. — И дума да не става.

* * *

Никой от тях не предполагаше на какви сцени на разрушение ще стане свидетел, когато отидоха на мястото на бомбардировките в Ийст Енд. Всички пристигнаха с един от бусовете на Ема. Джеймс, Дулси, Руби, Дидри, Уилям, Майлс и Тони Дженкис раздаваха храна на хората, които разчистваха купищата отломки. Само това беше останало от домовете им.

Но те бяха жизнерадостни и пъргави, учтиви и благодарни за храната и напитките. Постоянно се подиграваха на швабите, но най-изумителното беше, че бяха готови веднага да се разсмеят. Поведението им ясно говореше: „Че какво друго можем да направим?“.

Докато вървяха сред развалините, Джеймс каза на Майлс и на останалите:

— Дявол да го вземе, колко са силни и смели. Няма да крия, че се гордея, че съм англичанин, като гледам тези хора.

Ема Харт дойде при тях.

— Сигурно за теб, Джеймс, е много тъжно. Израснал си тук, Майлс току-що ми каза. Благодаря ти, че дойде.

— Искам да помогна. — Поклати глава. — Къде ще живеят всички тези хора? Не е останала нито една къща, нито един жилищен дом.

— Ще живеят в станцията на метрото — каза Ема. — Моля ви, донасяйте храна от буса, щом раздадете тази. Там има много.

— Ще донесем, госпожо Харт — отвърна Дулси.

Изведнъж Руби възкликна:

— Джеймс, виж… Дулси. Хей там. Това не е ли господин Чърчил? Познах го по широкополата шапка и пурата.

— Той е — отговори Джеймс.

Хората приветстваха Чърчил, ръкопляскаха и всякак показваха топлите си чувства към него. Той говори с известна благост, което не се случваше обикновено, и както винаги думите му въздействаха вдъхновяващо. Дидри почувства, че се дави от вълнение. Тя знаеше, че той наистина разбира какво означава подобна разруха за тези лондончани. Вярваше, че споделя болката им и страда заедно с тях.

Нищо чудно, че се отплати с непрестанни бомбардировки над Берлин. Прие факта, че ги очаква продължителна война. Какво друго да направи Чърчил, освен да защити народа си? Не само чрез Кралската военна авиация, флота и армията, но и със своите думи. Вдъхваше им надежда, кураж и ентусиазъм със своите речи и го правеше като никой друг.

Уилям я прегърна и я притегли до себе си.

— Не е ли най-удивителният човек? — прошепна той.

Дидри само кимна. Изведнъж вдигна глава, когато чу Джеймс да крещи:

— Сид! Сид! Ето, тук сме!

След минута-две видяха гардеробиера на Джеймс, кокни до мозъка на костите си, и като истински кокни беше роден там, където се чуваха камбаните на църквата „Света Богородица“ в Боу, също като Джеймс. Той тичаше през развалините, препъваше се, падаше и пак ставаше. Не престана да тича, докато Джеймс не го прегърна.

— Слава на бога, жив и здрав си, Сид — разсмя се Джеймс и му намигна. — Твърде необходим си ми в живота. Без теб не мога да се справя.

— Що ми го казваш, знам си го — изпелтечи Сид, но изглеждаше доволен.

* * *

Като раздадоха храната, Джеймс и неговата компания, тръгнаха бавно към буса. Изведнъж се натъкнаха на кордон полицаи.

Не след дълго разбраха защо има кордон. Полицията проправяше път за черна лимузина, от която слязоха кралица Елизабет и крал Джордж VI.

Тълпата полудя и ги посрещна възторжено.

Кралят и кралицата вървяха между тях, разговаряха с тях, бяха загрижени и дълбоко им съчувстваха. Гледката беше паметна. Кралицата беше облечена с тоалет в пастелен цвят, кралят — с униформа на офицер от Кралския военноморски флот. Лондончаните застанаха гордо, защото разбираха, че са скъпи на тази кралска двойка, която върви през отломките и праха, за да ги успокои.

* * *

Бомбардировките бяха започнали.

Всички знаеха, че известно време няма да престанат. И те не престанаха. Продължиха месеци наред и народът осъзна, че участта му е да живее с нападенията на Луфтвафе. Загубите бяха тежки. Хиляди и хиляди убити — цивилни и сражаващи се военни. Втората световна война щеше да продължи повече, отколкото си бяха представяли.