Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (69) (Многото лица на любовта)

Шейсета глава

„Късметът е като приливите и отливите.“ Сесили се загледа в думите, които току-що написа в бележника и кимна на себе си. Изречението й хареса. Джинивра й го каза вчера, когато намина да я види, след като беше ходила при майка й в селото.

— Мъничката е късметът — беше промърморила тогава. — Тя има целия късмет на света… пазете я. Благословено дете е… стара душа.

Сесили винаги слушаше Джинивра, обръщаше внимание на всичко, което циганката й беше казала през годините. Нито веднъж не откри неточност в предсказанията й.

Като обърна леко глава, Сесили погледна детето, седнало на малко писалище пред камината. Лъскавата му кестенява коса с червеникав оттенък проблясваше на следобедното слънце. Със сведена глава детето съсредоточено рисуваше, стискайки здраво молива. Не само че приличаше на Сесили, но беше наследило и нейната способност за концентрация, както и някои други нейни черти. И на Майлс приличаше, имаше донякъде неговия инат, но беше сърдечна, обичлива и добра като него.

Днес беше рожденият й ден. Щеше да има торта, направена със захар, спестена от коледните празници, и кукла, ушита с много старание от Алис. Празненството щеше да бъде следобед в жълтата гостна с братовчедите и братовчедките й. Беше 24 януари 1944 и тя ставаше на три години.

Как е възможно? Така неусетно и бързо се бяха изнизали годините. Добри времена, лоши времена, и все пак семейството оцеля. Досега. И се справиха с всичко с лекота.

Онзи ден Дулси каза, че сигурно са направени от желязо. Сесили се разсмя и отвърна, че предпочита да си представи, че са от блестяща стомана.

Като запрелиства бележника, Сесили потърси времето, когато се роди късно заченатото й бебе, и погледът й се спря на онези първи години. Бележникът не беше дневник, нито календар за срещи и задължения. Бяха чисти, бели листове, на които да си записва нещо специално, което иска да запомни или е важно за нея. Значително.

Пред погледа й се натрапи датата, която беше записала по много щастлив повод. „Събота, 21 декември 1940.“ Усмихна се, като видя бележката. „Днес Чарли си дойде у дома на два крака.“

Така беше. Никой не го очакваше. Беше изненада за Дафни и Хюго. Те с Майлс знаеха, понеже Чарли й се обади в магазина в пасажа „Бърлингтън“. Каза й, че една седмица ще бъде в болница до Лийдс, след което ще го изпишат. Уредиха Уинстън Харт да вземе Чарли от болницата, тъй като там го познаваха добре. Ема предложи да го запознаят с брат й Уинстън, който беше загубил крака си през Световната война. Умна жена, която предвиди, че Чарли навярно ще има нужда от съвет и помощ през следващите няколко месеца.

Сесили се облегна и затвори очи. Веднага си спомни деня. Беше събота следобед, точно преди Коледа, и с Дафни украсяваха елхата в синия салон. Украсяваха я обикновено по няколко дни, понеже беше много висока.

Бяха се умълчали, докато подбираха украшенията, и тогава чуха познат глас:

— Здравей, мамо, ето ме най-после.

Дафни изпусна играчката, която държеше, и се обърна стресната и изненадана.

— Чарли! — ахна тя. — Чарли, наистина си ти.

Тъкмо щеше да се втурне към него, но Сесили я задържа.

— Остави той да дойде при теб, за да видиш как ходи — прошепна й.

Дафни я послуша и двете стояха и го наблюдаваха как се приближава — висок, изпънат като струна, накуцвайки едва забележимо. Носеше униформата на Колдстрийм и Сесили си помисли, че изглежда зашеметяващо. Беше на двайсет и три, но й се стори ужасно млад. Лицето му не носеше следи от страдание. Беше красив, както винаги. Излъчваше достойнство и беше елегантен, докато вървеше към майка си, без да се препъва.

След него вървеше усмихнатият Майлс и това беше най-хубавото завръщане у дома, въпреки че беше първата Коледа, когато децата бяха на фронта, и всякакви стоки се разпределяха с дажби. Цялото семейство се гордееше с Чарли, но най-вече неговите родители. Сега той работеше в „Дейли Мейл“. Спечели си име през изминалите три години и сега работеше в една от специалните секции, които отразяваха продължаващата война. Не беше точно военен кореспондент, но все пак отразяваше същата тематика.

„Смърт. Твърде много смърт“ — помисли си Сесили и застана сковано, прелиствайки бележника. Беше изписала няколко страници от смъртта на лейди Гуендолин.

Загледа се в датата, която беше отбелязала след раждането на малката Гуен. „24 януари 1941.“ Много хубава година по много причини. Раждането на дъщеричката им — най-красивото дете.

Чърчил сключи споразумение с президента Рузвелт, известно с неофициалното си название „Заем-наем“, и то влезе в сила същата година. Американците започнаха да им изпращат храна, кораби и муниции и най-после почувстваха, че имат подкрепа.

Въпреки че бомбардировките над Лондон продължаваха, обществото беше настроено оптимистично.

Нейният свекър, шестият лорд Мобри, също почина през лятото на четирийсет и втора, но смъртта му беше лека, за което Майлс и Сесили бяха благодарни. Не беше болен, по-скоро немощен и отнесен. Денят на неговата смърт се беше запечатал в съзнанието й.

Вениша, тяхната деветгодишна дъщеря, беше изтичала много разтревожена в кабинета на Сесили и беше обяснила, че леля Шарлот има нужда от нея.

Изведнъж си спомни ясно онзи момент. Чарлс седял при Шарлот след обяда и й казал, че ще си подремне. Шарлот продължила да чете, докато не чула много странен, бълбукащ звук. Станала и се навела над Чарлс, учудена какво става. Той й се усмихнал и хванал ръката й. След това издъхнал. Шарлот изтичала да потърси Лейн, видяла Вениша да се качва по стълбите и я пратила да повика майка си.

Три дни по-късно всички, облечени с траурни дрехи, се бяха събрали до църквата в имението и гледаха как ковчегът на Чарлс се спуска в гроба. Семейството беше съкрушено и никой не криеше мъката си. Тогава Сесили си беше помислила и сега пак си го помисли. Всички го обичаха и той беше изключителен човек. Едва когато викарият се обърна към нея с „Ваше благородие“, осъзна, че сега тя е седмата графиня Мобри, а Майлс — седмият граф Мобри.

Долови някакво шумолене и изведнъж нежната й тригодишна дъщеря застана до нея и й подаде носна кърпичка.

— Ето, мамо. Защо плачеш?

Сесили й се усмихна.

— Не плача, Гуен. Щастлива съм, понеже днес е рожденият ти ден.

Момиченцето й подаде рисунката си.

— За теб е, мамо.

— Благодаря, скъпа, много си мила.

Сесили взе рисунката и я загледа. Детето беше нарисувало вълнообразна торта за рожден ден с разкривени свещички върху нея.

Сесили целуна дъщеря си по двете бузки, която уточни:

— Тортата е за твоя рожден ден.

— Ще я пазя до тогава — каза Сесили и я прегърна. Обожаваше децата си, но Гуен някак запълваше едно тъжно кътче в нейното сърце.