Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (61) (Многото лица на любовта)

Петдесет и четвърта глава

От много години четирите „Д“ и Сесили се срещаха в зимната градина всяка събота сутрин, когато бяха в Кавендън. След като Хари се ожени за Палома, станаха шест, понеже тя веднага се съгласи да влезе в техния отбор, когато я поканиха.

Тази събота в края на юни се бяха събрали на кафе, за да обсъдят ситуацията в имението и проблеми, които бяха възникнали междувременно.

Дулси сподели, че с Дилейси имат сериозен проблем, и обясни:

— Преди да се пенсионира, Хенсън е поръчал дървени каси, в които да приберем семейните картини. Постоянно проверяваме касите. Преди две седмици решихме да извадим картините, защото бяха затоплени. Едно-две платна дори бяха влажни. Може би касите не са необходими.

Първа Палома изказа мнение:

— От дървените каси картините могат да се овлажнят. Но вие сте направили каквото трябва.

— Знам, че си учила история на изкуството като мен — започна колебливо Дилейси. — Затова се чудя дали би се съгласила с мен… Мисля да наредим картините покрай стените в трезора. Така те ще бъдат при същите условия както в къщата.

— Това вероятно е най-доброто решение — одобри Палома. — Също така е хубаво да се монтира климатична инсталация. В скривалището има ли електричество?

— О, да, има — потвърди Дафни. — Много съм доволна, че още преди години прекараха там електричество и можем да монтираме климатична инсталация.

— Ще проверим всичко още веднъж — каза Дилейси на Палома и тя кимна.

Дидри погледна Дафни и се усмихна.

— Радвам се, че пусна Сузи Джаксън. Няма смисъл да убеждаваш някого да остане, ако гори от желание да стане доброволец. В края на краищата ще загубиш.

— Толкова беше ентусиазирана — обясни Дафни, — че се предадох. Не я виждам във фабрика за муниции, но животът си е неин. Както и да е, Сесили за два дена ни намери друга готвачка.

— Много хора искат да се махнат от Лондон заради бомбардировките — отбеляза Сесили. — Обадих се на Ерик. Имал приятел, чиято дъщеря е готвачка. Казва се Меги Трейдър и веднага прие да дойде за пробен период.

— Миналата седмица ни сготви няколко ястия — обясни Дафни. — Папа и Шарлот много ги харесаха, Шарлот веднага я назначи и този проблем отпадна. Тези дни е тук, за да ни готви, след това ще се върне в Лондон да си прибере багажа. Тя е на борда.

— Нямам търпение да опитам специалитетите й — каза Дидри и смени темата. — Искам да поговорим за нещо друго. Мисля, че във всяко село трябва да назначим отговорници за противовъздушната отбрана. Знам, че всички са инструктирани какво да правят — да слязат в мазетата или да се скрият в бомбоубежищата. И все пак трябва да има отговорник, както и медицински пункт за спешни случаи.

— Идеята ми харесва — каза Палома.

— И на мен — съгласи се Сесили.

— Тогава да действаме. Ще говоря с папа и Шарлот, и с госпожа Алис… — Дафни млъкна и погледна към вратата, където стоеше Лейн.

— Да, Лейн?

— Извинете, че ви прекъсвам, Ваше благородие, но търсят по телефона госпожа Майлс.

— Благодаря, Лейн — отговори Дафни.

Сесили се извини и веднага излезе. Надяваше се, че не се е случило нещо лошо в някоя от фабриките за конфекция в Лийдс.

Когато излезе във фоайето, завари там Шарлот. Явно беше разтревожена.

— Какво има? — попита и побърза към нея.

— Леля Гуендолин. Пеги току-що ми се обади. Както изглежда, леля Гуен е питала за нас. От няколко дни не била на себе си. Мисля, че трябва веднага да отидем при нея.

Сесили кимна, двете излязоха и тръгнаха през парка, без да говорят.

* * *

Пеги Суифт, някогашната камериерка на Дафни, сега съпруга на Гордън Лейн, беше предана на цялото семейство. Посрещна ги на вратата на Литъл Скел.

— Ваше благородие, госпожо Майлс, влезте, моля.

Отвори вратата и те влязоха. Шарлот попита:

— Пеги, къде е лейди Гуендолин?

— Във всекидневната, милейди. Тази сутрин настоя да стане и да се облече. Сложи си червило и руж, както винаги. Сама се гримира. След това ме помоли да ви повикам. Каза, че иска да говори и с двете ви.

Сесили погледна Шарлот и леко докосна ръката й, за да влезе първа. Сесили я последва и затвори вратата.

Лейди Гуендолин седеше на любимото си кресло. Сесили веднага забеляза, че е облякла една от роклите „Сесили Суон“, която много харесваше. Също така си беше сложила перлените обици, които знаеха, че са й подарък от Марк Суон.

Когато ги видя, каза с ясен и безгрижен глас:

— Много се радвам да видя моите две най-скъпи Суон. Какво ли щяха да правят Ингам без Суон? Подозирам, че нямаше да са толкова щастливи. Седнете тук, до мен.

— Как се чувстваш, лельо Гуендолин — попита Шарлот.

— Чувствам се добре. Но се чувствам и готова, ако се досещате какво имам предвид.

Сесили я погледна с обич и взе ръката й.

— Готова да си идеш ли? Това ли имаш предвид? В края на краищата изглеждаш, сякаш се каниш да ходиш някъде, облякла си най-хубавата си виолетова рокля, която уших специално за теб.

— Сложих си и обиците от Марк. — Лейди Гуендолин протегна лявата си ръка. — И венчалния си пръстен. Чувствахме се като женени. Шарлот, нали няма да разрешиш на никого да го свали от пръста ми?

— Няма — обеща тя и преглътна. Беше й трудно да се сдържа; гърлото й се беше стегнало, не й достигаше въздух. Безкрайно се възхищаваше на Сесили. Говореше с леля Гуен спокойно, като че ли бъбреха на незначителни теми.

— Онези куфари там, лельо Гуен… ще ги вземеш ли? — попита Сесили, опитвайки се да разведри атмосферата в този труден момент.

— Не ставай наивна. Надписани са. Единият е за Маргарет. — Докато говореше, освободи едната си ръка и бръкна в чантичката си. — Ключовете са тук — каза тя и подаде плик на Шарлот.

— Значи трябва да дадем куфарите на други хора, както и на Маргарет — уточни Сесили.

Лейди Гуендолин кимна.

— Има един за теб и един за теб, Шарлот. — Облегна се и затвори очи за няколко минути. Когато ги отвори, продължи: — Съжалявам, че няма да организирам прием за рождения си ден. Но вие защо да не го отпразнувате? Ще ми бъде приятно.

— Да, ще вдигнем наздравица за теб към небесата — обеща Сесили и гласът й изведнъж потрепери.

— Ще пеем за теб — успя да изрече Шарлот сподавено.

Лейди Гуендолин погледна Сесили, после по-продължително Шарлот и й се усмихна.

— Благодаря ти, че с такава всеотдайност посвети живота си на семейство Ингам. — Обърна се към Сесили и продължи: — И на теб благодаря. Спаси семейството, само както една Суон би могла. С огромна интелигентност. — По лицето й мина усмивка. — Ще се справиш, Сеси. Никой не е по-способен от теб. И ако бебето, което носиш, е момиченце, би ли го кръстила на мен?

— Ще го кръстя — отвърна тя и очите й се напълниха със сълзи. Хвана едната й ръка, а Шарлот другата. Стояха така, изпълнени с огромна обич към най-възрастната дама в рода, и с чувство на лекота, че в този миг са с нея.

Съвсем неочаквано лейди Гуендолин се размърда и застана малко по-изправена.

— Тази сутрин се облякох, затова после можете да кажете, че съм умряла в акция.

Сесили занарежда:

— О, лельо Гуен, опитай се да продължиш, струва ми се, че си по-добре, по-силна, почти каквато си беше. Моля те, не ни оставяй още. Остани още малко. Опитай се.

Лицето на лейди Гуендолин се озари от внезапно сияние и очите й станаха поразително сини.

— Марк ме чака…

Тя се загледа в далечината, като че ли го виждаше, и се усмихна.

Чу се тих гърлен звук и дълга въздишка.

Сесили разбра, че току-що чу предсмъртното дихание.

— Отиде си, лельо Шарлот… отиде при Марк и наистина вярваше, че той я чака.

Шарлот мълчеше, а когато проговори, гласът й трепереше:

— Мисля, че я чака. Тя обикновено имаше право.

Изправи се, наведе се към лейди Гуендолин, приглади назад косата й и я целуна по челото.

И Сесили я целуна, и нежно затвори очите й. В това време прошепна на Шарлот:

— Никога не съм виждала очите й толкова сини и лицето й толкова сияещо.

— Беше щастлива — промълви Шарлот толкова тихо, че тя едва я чу.

* * *

Излязоха от всекидневната и отидоха при Пеги, която ги чакаше в малката библиотека от другата страна на коридора.

Сесили каза:

— Лейди Гуендолин току-що почина, Пеги, и беше много умиротворена.

— Очаквах го — отговори тя. Беше тъжна. Покашля се и продължи: — Не можем да оставим Нейно благородие на креслото, госпожо Майлс. Трябва да я отнесем горе и да я положим на леглото й.

— Мислиш ли, че ще можем сами да я пренесем? — попита Сесили и я погледна.

— Да, ще можем. Ще донеса чаршаф и с него ще я пренесем. — Тя се накани да излезе, но се отказа. — Да повикаме госпожа Алис и да я помолим да ни помогне.

— Най-разумно е.

Сесили взе телефона и набра номера на майка си.

— Мамо, аз съм — каза тихо. — С леля Шарлот сме при леля Гуен. Тя ни повика, искаше да ни види. Съжалявам, че трябва да ти кажа, но тя току-що почина. Можеш ли да дойдеш?

— Веднага идвам — отговори майка й и затвори телефона.

— Идва — каза Сесили на Пеги. — След няколко минути ще бъде тук. Моля те, Пеги, донеси чаршаф.

Пеги излезе и Сесили седна на дивана до Шарлот.

— Как си? — попита я и се взря в лицето й. — Тъжна като мен, макар и да го очаквахме.

— Да, очаквахме го — отговори Шарлот с по-спокоен глас. — Но тя изглеждаше толкова добре. Винаги изпадаме в шок, когато почине любим човек, дори да е много стар.

— Деветдесет и девет години, само си представи. — След това Сесили погледна въпросително Шарлот. — Какво ли има в тези куфари? Много необичайна за нея постъпка.

След кратко мълчание Шарлот обясни:

— Каза ми за тях преди няколко седмици. Има по един за четирите „Д“. По един за мен и теб, и един за Маргарет. Има и един за баща ти. Куфарите са малки, Сеси. Няма много неща в тях.

— Предполагам, че ни е оставила по нещо да я помним.

— И аз така предполагам. Трябва да се обадя на Чарлс да дойде.

— Да, обади му се, а аз ще се обадя на Майлс. Но нека първо да отнесем леля Гуендолин в спалнята й. Да я нагласим красиво в леглото й.

Входната врата се отвори и Сесили отиде в антрето. Влезе Алис Суон и веднага прегърна дъщеря си.

— Очаквах го всеки ден — каза тя през сълзи. — Сигурна съм, че си е отишла мирно и тихо, нали?

— Да, мамо… беше щастлива.

Пеги слезе тичешком по стълбите и поздрави Алис. Носеше чаршафите.

— Така ще успеем да я пренесем.

Алис се съгласи и погледна Сесили.

— Къде е лейди Гуен? Искам да се сбогувам с нея.

— Там — посочи тя всекидневната.

* * *

Членовете на семейството, които дойдоха от Лондон, останаха, не се върнаха в града. Влаковете закъсняваха и обикновено бяха претъпкани с войници, а купоните за бензин бяха оскъдни.

Синовете на Дафни, близнаците Андрю и Томас, вече по на двайсет, не можаха да дойдат от Сандхърст, където бяха на тренировъчен лагер. Нито сестра им Алиша, която работеше в Червения кръст в Лондон и беше много заета.

Хари Суон също не получи разрешение за отпуска от Военновъздушните сили. Чарли не биваше да пътува заради раните си.

Лейди Гуендолин Ингам Бейлдън, главата на рода Ингам, беше обичана от всички в трите села. Селяните бяха поканени на погребението заедно със семейството й в църквата в Литъл Скел. Според нейното желание погребението беше частно.

Дафни и Дулси украсиха много красиво църквата с цветя. В деня на погребалната служба, три дни след смъртта й от сърдечна недостатъчност слънцето грееше ярко в избледнялото синьо небе.

Пръв говори лорд Мобри. След това Майлс, неговият наследник, и накрая най-голямата му дъщеря Дидри, която каза, че говори както от свое име, така и от името на сестрите си. След няколко хвалебствени думи рецитира двайсет и трети псалм: „Господ е мой пастир“.

По всеобщо желание последен говори Джеймс Брентууд. Настъпи пълна тишина, когато заговори. Никой не искаше да изпусне и дума, след като най-великият актьор на Англия беше застанал на амвона. Мелодичният му глас звънна кристалночист и красив и огласи пространството. Той говори с много любов за несравнимата лейди Гуен, както я наричаха с много нежност. Той говори за нейната сърдечност, щедрост и доброта, дори отбеляза прямотата й и чувството й за хумор.

Със заключителните думи помоли за снизхождение, за да изпее песен.

— Беше нейната любима песен. Освен това е изключително подходяща за света, в който живеем днес. Ще ми акомпанира моята племенница, дъщерята на лейди Дафни Анабел.

Погледна шестнайсетгодишното момиче и кимна, тя му се усмихна и изсвири първия акорд.

Джеймс имаше прекрасен глас — тенор, и пееше уверено и с дълбоко чувство.

Земя на надежда и слава, майка на свободни хора,

как да възхваляваме теб, която си ни родила?

Нищо не помръдваше, настъпи пълна тишина, след като Джеймс изпя песента. Стори му се, че присъстващите са замръзнали на местата си.

Джеймс си помисли, че лейди Гуен гледа и се усмихва.