Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (13) (Многото лица на любовта)

Единайсета глава

Винаги когато гостуваше във вила „Фльорир“, Дафни й казваше, че може да използва малкия кабинет до библиотеката. И в момента Дидри се възползва от любезността на сестра си. Всички се бяха разпръснали по своя работа и тя се усамоти да помисли и да проведе няколко телефонни разговора.

Седна на писалището, огледа се и забеляза колко много тази стая носи от настроението на сестра й. Беше жизнерадостна, живописните платна бяха много хубави, възглавничките на дивана — меки и пъстри.

Подуши въздуха и се усмихна. Беше напоен с аромата на любимия парфюм на Дафни с дъх на момина сълза, създаден специално за нея от Сесили.

Дидри въздъхна дълбоко и се замисли за Сесили и нейното предложение. Беше разумно, ще зарадва Чарли, тя няма да бие на очи, щом е със семейството си, стига само Дафни и Хюго да се съгласят. Независимо от всичко беше длъжна да уведоми прекия си шеф Уилям Лоусън. Не виждаше причина той да възрази; освен това нейното семейство й осигуряваше безупречно прикритие. Дидри нямаше намерение да споменава за семейство Щайнбренер. Не беше необходимо Уил да знае. Както и да е, едва ли щеше да стане толкова бързо, ако изобщо станеше.

Дидри се свърза с оператора за разговори с чужбина и продиктува личния номер на Уил. Той веднага се обади и очевидно му беше приятно, че разговаря с нея. Щом му обясни идеята за семейно пътуване, той веднага се съгласи, че и тя трябва да отиде.

— Може да се окаже полезно — отбеляза. — Следващата седмица е годишната веселба в посолството. Ще се погрижа всички да бъдете поканени от самия шеф.

— Би било прекрасно. — Направи й впечатление колко предпазлив беше Уил, макар че използваха сигурна линия. — Ще се посмея… ако разбираш накъде бия?

— Сестра ти също ще се забавлява, ако разбираш накъде бия?

— Разбирам. Няма да играя соло.

— Точно така. И не ме пренебрегвай.

— Няма.

Разговорът приключи. Последните му думи означаваха, че трябва всеки ден да му се обажда. Задължително е, когато е в чужбина.

Следващият й разговор беше с Берлин.

— Мога ли да говоря с Тоби Иънг, моля?

— Аз съм, ангелче.

— Съобщавам къде съм в момента, както ме помоли.

— На същото място като вчера ли си, или изчезна, следвайки сърцето си?

— Как се сети? — Усмихна се в себе си. Колко добре я познаваше.

— Стори ми се толкова сериозна и целеустремена, че никой не можеше да те спре.

— Така е. Предполагам, че няма нищо ново.

— Нищо не се е променило, ангелче. Всички са в движение, във ваканция или се прибират у дома. Други просто литнаха нанякъде.

— Това означава ли, че онези, дето обикновено ти помагат, намаляват? — попита Дидри.

— Изглежда.

— Може би е по-разумно куфарът да остане у теб, Тоби. Не се занимавай с него.

— Навярно ще се наложи, ангелче.

— Благодаря ти, че ми го пазиш. Какво е времето?

— Ужасно горещо. Всъщност отвратително горещо.

— Не обичам горещо време — добави Дидри. — Израснала съм на север.

— Имаш ли намерение да дойдеш тук?

— Обмислям възможността — отвърна тихо тя.

— Хубавице, това за мен ще бъде празник!

— И за мен. Тогава може би ще се отърва от куфара.

Като пренебрегна споменаването на куфара, той попита:

— Кога?

— Още не знам.

— Свободен съм като птичка и… — Замлъкна изведнъж и след малко продължи по-тихо: — Има един човек, който по всяка вероятност би ти донесъл куфара, но трябва сама да го попиташ.

— Не. Невъзможно. Не бива да го замесвам.

— Моля те, ела, ангелче. Дори бихме могли да се позабавляваме.

— Ще се позабавляваме, ако се срещнем. Дочуване.

Дидри затвори телефона, облегна се и затвори очи.

Замисли се да замине ли за Берлин или не.

* * *

Още двайсетина минути Дидри обмисля всичко и най-вече пътуването до Берлин. Ще успее само ако заминат всички заедно, а заедно бяха доста внушителна компания. Щяха да бият на очи, затова нямаше защо да се крият. Бяха семейство Ингам от Кавендън, тяхната националност щеше да ги предпазва, както и известното им име.

Онова, което каза Майлс преди малко, беше вярно. Адолф Хитлер имаше слабост към английската аристокрация и двете сестри Митфорд бяха пример за предпочитанията му. Знаеше, че във войската имаше много служещи с благородническо потекло, и тя наистина вярваше, че мъжът, от когото се възхищаваха някои политици, ще стане диктатор на Централна Европа в най-скоро време.

Не разбираше защо са толкова недалновидни и не виждаха какво представлява — въплъщение на злото, човек, който бленува да покори света.

На вратата се почука тихичко и Дафни надникна в стаята.

— Заета ли си? Може ли да поговорим?

— Разбира се, Дафърс.

Дидри стана от писалището и седна на дивана. Сестра й се настани на кресло срещу нея.

— С Хюго току-що обсъдихме идеята Чарли да замине за Берлин. Не искаме да пътува сам, а, от друга страна, разбираме интереса му. Какво е мнението ти?

— Съгласна съм, че не бива да пътува сам — отговори Дидри. — Берлин е град, в който човек е уязвим, ако не е с приятел или спътник при тези особени обстоятелства.

Дафни кимна.

— Съзнавам, че познаваш Германия по-добре от всички нас. Проучвала си страната, говориш немски. — Дафни изведнъж се усмихна и продължи: — Няма да се отплесвам, но помня как замина на пътешествие с твоите приятелки Максин и Лора точно преди Световната война. Когато се върна, беше много угрижена, че Германия се превъоръжава. Сега е същото, а са изминали само двайсет години — промърмори Дафни с мрачно изражение.

Дидри кимна.

— Хората в Берлин си спомнят онзи ужас, смъртта, разрушението и затова се говори за отстъпки и мирни решения. Но нищо няма да помогне.

— Защо?

— Защото Адолф Хитлер иска война, макар и не точно с британците. Затова и той насърчава правителството да приеме идеята за мирни отстъпки.

— Разбирам. Да се върнем към случая на Чарли. Защо всъщност не може да отиде сам? Трябва да му кажа причините.

— Защото Берлин в момента е най-опасният град в света. В известен смисъл е военизиран, униформени мъже сноват навсякъде… есесовски и щурмови отряди, агенти на разузнаването. Да не забравяме Гестапо. Ширят се антисемитизъм, фанатизъм, грубиянство. Атмосферата е тревожна.

— Разбрах, Дидри, много ясно ми го обясни. С Хюго искаме да бъде независим, да обиколи света, да се държи естествено, но след като не е разумно да пътува сам, мислиш ли, че идеята да заминем всички е по-приемлива?

— Ако искаш да изпълниш желанието на Чарли, което е очевидно, ще уредя пътуването. Обадих се в моята служба и следващата седмица съм в отпуска. Ще дойда с вас.

— Прекрасно. Честно да си кажа, не ми се вярва да заминем, ако не си с нас.

— Ще уредя всичко. Ще се настаним в хотел „Адлон“. Отсядала съм там, най-добрият е. Само трябва да решим кога да тръгнем.

— Ще говоря с Хюго и ще определим дата. Имаш ли предпочитания? — попита Дафни.

— Всъщност имам. Вторник следващата седмица. Тогава трябва да заминем за Берлин — отговори Дидри.