Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (19) (Многото лица на любовта)

Седемнайсета глава

— Изненадана си, че ме виждаш тук — каза Канарис, като застана пред нея.

— Изненадана съм — отговори Дидри. — Поразена по-точно. След като почти не се показваш в обществото, как така се появяваш именно в британското посолство?

Той се усмихна едва забележимо.

— Ако се огледаш, ще видиш, че не съм единственият немски офицер. Виж колко много от нас има в салона, включително и от Гестапо.

Като направи още крачка към нея, взе ръката й, наведе се и я целуна леко. Както винаги, маниерите му бяха безупречни. След това продължи:

— Бях поканен и висшестоящите разпоредиха да приема поканата. И, разбира се, като чух, че и ти ще присъстваш, си помислих, че ще ми бъде много приятно да те видя отново, Дидри. А ти защо си в Берлин?

— Дойдох със семейството си — започна тя, като се мъчеше да запази спокойно изражение.

Като главнокомандващ Абвера, немското военно разузнаване, нямаше нещо, което да не знае. Беше изградил огромна и ефикасна организация за трите години, откакто беше поел поста. Съставът на подразделението беше главно от офицери с подобни на неговите убеждения. Дидри предполагаше, че също като него те са антинацисти и се опитват да работят тайно срещу убийствения режим на Хитлер.

Дидри се покашля и продължи:

— Моят племенник Чарли искаше да посети Берлин и решихме да дойдем цялото семейство. Там е майка му, моята сестра Дафни, която още разговаря със стара приятелка. Не подозираше, че може да я срещне тук.

Той проследи погледа й.

— Ах, да, принцеса фон Витенберг. Принцът е представител на индустриалеца Круп… — Млъкна и погледна любопитно Дидри. — Една дама идва към нас.

— Моята снаха Сесили Суон, известната модистка.

Докато говореше, Дидри видя, че Сесили се спря колебливо и я погледна въпросително. Дидри разбираше, че не й остава друго, освен да й помаха да дойде при тях.

— Не се притеснявай — каза тихо той, докато Сесили се приближаваше.

— Сесили, искам да ти представя адмирал Канарис… Адмирале, това е съпругата на брат ми, Сесили Суон Ингам.

— Приятно ми е, адмирале — каза спокойно Сесили и без да издава изненадата си, му подаде ръка.

— Удоволствието е мое, госпожо Ингам — отвърна той, стисна ръката й и се поклони леко. — Тъкмо казвах на Дидри колко съм щастлив, че я срещнах така случайно. Стари познати сме.

И тримата млъкнаха. Дидри веднага се овладя.

— Да ме попиташ нещо ли искаш, Сеси?

— Да. Сър Антъни ни покани утре на обяд заедно с професора. Майлс и мен всъщност, и се питах дали поканата няма да попречи на семейните планове.

— О, скъпа, не зная какво да отговоря. Не съм сигурна какво е намислила Дафни за обяд… — Млъкна и след това добави: — Все пак тя още нищо не ми е казала.

Адмиралът отбеляза:

— Сър Антъни е изключително талантлив човек. Обедът с него ще бъде много интересен. — Усмихна се на Дидри и продължи: — И аз не бих имал нищо против да обядвам със сър Антъни.

— О, искате ли да обядвате с нас? — попита Сесили. — Сигурна съм, че всички ще приемат.

— Благодаря, чудесно хрумване, но опасявам се, че съм зает.

Дидри веднага усети, че адмиралът би приел една по-настоятелна покана и се намеси:

— Аз нямам нищо против, Сеси, но за утре имам други намерения. Защо не попиташ Дафни?

— Наистина, ще говоря с нея. Извинете за безпокойството.

Сесили им се усмихна и се запъти към Дафни.

— Защо беше така неуверена? — попита адмиралът, вглеждайки се внимателно в Дидри. — Като че ли не одобряваше идеята да обядват заедно.

— Защото дъщерята на професора работи при Сеси в Лондон и много се тревожи за семейството си в Берлин.

Канарис сниши глас и попита:

— Изходна виза ли? Това ли е?

— Да — прошепна също толкова тихо Дидри.

— Смятай го за уредено.

Когато Дидри замълча, той я загледа.

— Нали за това става въпрос? Какво има? Виждаш ми се притеснена.

— Четири визи — промълви тя. — Прекалено много са. Необходими са съвсем нови документи.

Той кимна.

— Договорихме се, Дидри — повтори със сериозен тон.

— Благодаря, много благодаря. — Поклати глава. — Мислех си да те попитам, но има толкова много по-важни неща. Пък и се страхувам за твоята безопасност.

— Казах ти, престани да се тревожиш. Не съм в уязвима позиция. Междувременно ще те помоля за помощ.

— Каквото пожелаеш. Знаеш, че само трябва да ме попиташ.

— Ще прекараш ли малко време с мен? Утре. Само двамата. Чух да казваш на Сесили, че имаш планове. Наистина ли?

— Не, нямам, но винаги си оставям вратичка да се измъкна, ако нещо се случи. И ето че се случи.

Най-после на лицето й се появи усмивка.

— Трябва да ти предам информация. Искам да я съобщиш на Уилям Лоусън, когато се върнеш в Лондон. Ще те чакам там, където винаги се срещаме. А сега да изпием по чаша шампанско.

Обърна се, взе две чаши от подноса на минаващ сервитьор и подаде едната на Дидри. Чукнаха се и той добави:

— След това трябва да тръгвам.

— Разбирам — каза Дидри. — Утре ще се срещнем.

* * *

Дидри се загледа след него. Минаваше през тълпата самоуверено и непринудено, спря се да поговори с офицер от СС, после с колега от Висшето командване. Всеки, който го познаваше или работеше с него, изпитваше най-топли чувства към Канарис. Беше честен и храбър до смърт; по рождение, възпитание, убеждения и интуиция беше антинацист.

Беше облечен с черна униформа на флотски офицер и лесно го проследи с поглед, докато не изчезна. После се извърна и се огледа за Сесили. Откри я до Майлс. Още разговаряха с професора и със сър Антъни. Тя веднага отиде при тях.

Щом Сесили я видя, я хвана за ръка. Попита я тихо:

— Къде е адмиралът? Трябваше да го запознаеш със сър Антъни.

— Тръгна си. — Дидри се приближи до Сесили и прошепна: — Няма да повярваш кого видях.

— Кого? — Като се взря в Дидри, отбеляза: — Странна си. Кого видя, за бога?

— Полин Малърд.

— Моля? Не може да бъде. Не е възможно.

— Е, възможно е, защото е застанала хей там със самата Даяна Мосли. Погледни. Виждаш ли червенокосата с лилавата рокля? Както се казва „краставите магарета през девет планини се подушват“.

— Да, имаш право, тя е. Боже мой, Хари ще остане шокиран. Мисля, че по-възрастният мъж е съпругът й Шелдън Феъркрос. — За миг на лицето й се появи раздразнение, когато прибави: — Очевидно пътува с мъжа си, което означава, че бракът им не е в криза. Тя просто използва Хари.

— Съгласна съм с теб. Не ти ли се струва, че тя е в компанията на онези англичани, които аплодират Хитлер?

Дидри повдигна присмехулно вежда. Сесили не отговори веднага, после каза тихо и загрижено:

— Не зная. Може би. Ще измъкна Хари от лапите й, това със сигурност знам.

Докато разговаряха, бяха се отделили малко встрани от компанията. По едно време Майлс се приближи и като местеше поглед от сестра си към жена си, попита:

— За какво си шепнете вие двете като същински заговорници?

Дидри се усмихна едва-едва и обясни:

— Любовницата на Хари е тук със съпруга си, предполагам, че е съпругът й. С лейди Мосли са.

Майлс се изненада също като Сесили и започна да се оглежда.

— Къде са? Къде са застанали?

— До онези високи прозорци — отговори жена му. — Да пообиколим и да застанем близо до тях. Нека да разбере, че сме я видели.

Майлс погледна Сесили странно и я предупреди:

— Само ако обещаеш, че няма да отправиш словесни атаки, Сеси.

— Обещавам. Не искам друго, освен да я накарам да се чувства неудобно.

Тримата тръгнаха бавно през дългия салон и спряха недалеч от компанията на Полин Малърд. След секунди тя ги забеляза, лицето й пламна и тя просто им обърна гръб.

— Веднага се смути и се изчерви — отбеляза Сесили с разярен поглед. Съпругът й се ухили, като явно се забавляваше със ситуацията.

Дидри каза тихо на брат си:

— Въпреки всичко е много красива, нали?

Сесили я погледна сърдито и възкликна:

— Никога не го казвай пред майка ми. Ще предизвикаш гнева й и ще ти отговори, че госпожа Малърд спи с когото й падне.

— Такава е клюката — промърмори Майлс. — Но наистина, Дидри, Полин Малърд е удивително красива, както и Даяна Мосли. Всички жени Мосли са хубавици. Но не могат да се мерят с очарователните момичета Ингам.

* * *

— Ще ми се да беше ми казал, че Рицаря ще дойде на приема — упрекна Дидри Тони.

— Не знаех, ако знаех, естествено щях да ти кажа — отвърна й той леко оскърбен.

Двамата седяха в малкия бар на хотел „Адлон“. Цялото семейство си легна след приема в посолството, но Дидри остана с Тони за по още чашка преди лягане. Всъщност искаше да поговорят за княгиня Ирина.

Дидри кимна.

— Добре. Вярвам ти. Сега да поговорим за княгиня Ирина. Какво каза тя? Каква е преценката ти за нея?

— Мисля, че ще помогне, горе-долу това каза. Даде да се разбере, че участва в нелегалното движение. Обясних й колко са визите и всички подробности и тя не се притесни от нито един факт. Колкото до моята преценка за нея, мисля, че заслужава пълно доверие и ще направи всичко възможно, за да помогне. Ранните години от живота й са я научили на много неща. Състрадателна е.

— Рицаря ще й помогне заради нас — сподели Дидри.

— Значи в края на краищата го помоли — загледа я Тони много внимателно, изключително изненадан от думите й.

— Не точно така, както си го представяш — отговори тя, облегна се и се помъчи да се отпусне. — Направи му впечатление, че нещо ме тревожи, и някак си ме накара да говоря. Каза княгинята да отиде при него и той ще се погрижи. Изрази се така: „Уредено е“.

Тони помълча, после замислено изрече:

— Може би по принцип работят заедно. Какво мислиш?

— Не знам и не искам да знам, Тони. Но да си кажем истината, успя да изведе от Берлин много хора — евреи, католици, дисиденти. — Умълча се, загледана в полумрака около тях, и най-после каза: — Предполагам, че затова се тревожа за него, за живота му. От друга страна, той твърди, че не го подозират и не е застрашен.

— И аз мисля, че за него няма опасност. Нито пък за някой друг в този момент. Всъщност не зная как генералите го постигат… през деня ласкаят Хитлер, нощем заговорничат срещу него.

Дидри отново се умълча. Знаеше, че наблюденията на Тони са верни. Той слухтеше, имаше отлични информатори и получаваше сведения от всякакви източници.

Тони неправилно схвана мълчанието й и се опита да я успокои:

— Не се тревожи, ще изведем от страната професора и семейството му и Рицаря няма да пострада, уверявам те.

Тя го загледа дълго и замислено и каза с толкова тих глас, че едва се чуваше:

— Миналата година Рицаря ми каза, че той и неговите „съмишленици“, както ги нарича, безспорно ще свършат на бесилото. И аз не го забравих.

— Пошегувал се е — отвърна Тони. — Ами, да. — Продължи с усмивка: — Всички знаят, че адмирал Канарис е уважаван и славата му е легендарна. През миналата война приносът му е епохален. В нашите кръгове се знае как се е изплъзнал от Британската кралска флота благодарение на изключителната си интелигентност. Той е герой на Германия.

— Зная — отговори тя. — И за мен е герой, но заради други негови дела.